Откърти се снощният сив, буреносен облак от ръба на връх Свети Костадин и се юрна надолу към Нейдеград, не можеш го стигна! Помъкна лошото време по сънените още улици и го обърна на бяла мъгла. Облаците от Гологунката и Сирнишка скала хукнаха по него, търкалят се и влачат мокър сняг, примесен с режещ, студен вятър. Нахлу веявицата през пролуките между къщите, накачули полегатите хълмове на запад с рехав слой сняг, и се изсипа право на площада в центъра– вие и стене като малко дете – ту мяучи като бездомно коте, ту скимти като куче с настъпана опашка.
Нейдеград въздъхна като спящ вулкан, покрит с тънка тектонска плоча и се мръдна леко на запад. После плувна още по-натам, малко на север и се запря. Вече не беше в Родопите, ами в Пиринския балкан навлязъл. Колко щеше да остане, не се знаеше. Може месеци, години, а може и само един ден.
Работата е там, че това е единственият град в света, който не стои на едно място, а се движи. Последните няколко години се задържа в Източните Родопи, посл ...