Няколко капки тъга

просветваха като мъниста

по паяжината на съществуването...

     Любими ѝ бяха онези тягостни, мъгливи и потискащи дни, когато небето едвам се удържаше да не се стовари върху главите на хората и безмилостно ги наказваше със сълзите си. Почти  винаги в дни като тези, тя си намираше нови приятели. Започна да забелязва това случайно, когато се натъкна на Него в онзи бездушен ноемврийски ден. Нямаше да го забрави никога – той стана първият ѝ приятел.

...

В другия край

неуморна плетачка

довършваше мрежата на невидимото...

     Сивотата някак естествено подхождаше на този ден – недоволен и намръщен, като стар господин, увит в дебел балтон против студа, който точно се кани да се оплаче от живота – всеки бързаше нанякъде, за да избяга от студа и влагата. Разхождаше се безцелно по тихите улици на града. Само тя, уличните лампи и нестихващият дъжд щяха да са свидетели. Никой нямаше да може да каже с точност какво се беше случило, дори самата тя, а дъждът никак не беше достоверен свидетел.

     Наоколо нямаше никой друг, освен една мелодия, вървяща с нея, която ѝ шепнеше в мрака. Говореше с ноти, понякога с глас.  Сякаш знаеше, че говори само на нея и всяка нота беше специално композирана, за да резонира точно с нейната честота. Промъкваше се в тялото ѝ, подобно на старо вино, и се разливаше в клетките. Мелодията се промъкваше дори в съзнанието ѝ и рисуваше –  понякога с мека четка, понякога с твърд молив – живи картини, които се запечатваха в нея дълбоко, много дълбоко и трайно.

     Нямаше как да каже със сигурност дали тя го видя или мелодията ѝ го показа. Той изникна почти мистериозно пред нея, подобно на дух от мъглата, която покриваше пейките в парка като воал. Напомни ѝ една картина, която висеше на стена в дома ѝ – графика на мъж с чадър, седнал на пейка под дъжда, чиято единствена компания са само съседните самотни лампа и дърво. Сякаш някой нарочно материализираше картината пред нея, жива и съвсем реална.  

     Той седеше сам – силует, невиждащ околния свят, а вероятно и невидим за него. Примамваше я. Изкушаваше се да отиде при него, но нещо отвъд съзнанието ѝ я спираше.

      Свит в невидимия си пашкул, загледан някъде напред под големия си чадър, който едвам смогваше да го пази от пороя, той стоеше напълно неподвижен. А валеше като из ведро, сякаш някой искаше да потопи тая грешна земя и да я заличи под метри вода и кал. Едрите капки барабаняха по чадъра му, но той не им обръщаше никакво внимание. Само дървото до пейката, на която седеше, от време на време се изтръскваше,  подобно на бездомно куче, от насъбраната по клоните му вода. Тя с изненада забеляза, че това също не го смущаваше по никакъв начин, нито първия път, нито всеки следващ през часовете, в които го наблюдаваше. Нещо в него я примамваше – може би апатията и непукизмът пред заобикалящия го потоп или усещането за безсилие, което се излъчваше от него като силен парфюм.  Самотата сякаш безпардонно се беше настанила с него на пейката – стар приятел, с който можеш да споделиш много повече в тишината, отколкото в разговор с друг.

      Тя не усети кога започна да се мръква, а само ледения полъх, който се надигна откъм  отсрещната река. Наоколо започнаха да светват уличните лампи една по една. Мъглата се сгъстяваше и силуетът му започна да губи очертанията си от мястото, на което беше застанала. Ставаше късно и тя реши да се прибира. Нямаше представа дали той  ще си тръгне. Създаваше усещането  сякаш ще стои тук вечно, за да може тя да идва при него. С всяка частица от себе си тя усещаше, че я чака – точно нея – приятелката,  която не познава, но винаги е искал да срещне.

...

Случаен полъх

довяваше нови видения

и ги оплиташе  в нишките завинаги...

     Новият ден с нищо не показваше, че иска да е по-различен от предходните – валеше даже по-силно и от вчера, въпреки това тя нямаше търпение да го види отново. Съблазнена от него по някакъв много мистериозен и интересен начин, съзнанието ѝ отказваше да го пусне. Този път отиде направо при пейката. Той беше там и я чакаше, дори без да го осъзнава.

     Искаше ѝ се да го огледа по-добре. Въпреки че вчера стоя и го съзерцава с часове, не беше забелязала подробности. Единственото, което успя, бе да усети присъствието му, изпускащо се в мрака като малките облачета на дъха му. Отдалеч приличаше на сянка без притежател – тънко издължено тяло, глава, покрита с качулка, от която нямаше как да види лицето му, но то не я интересуваше. Отново държеше големия си чадър и не помръдваше. Макар че беше студено, той не показваше признаци това да му влияе. Отново гледаше право пред себе си, но този път тя забеляза какво – цялата стена пред него бе облепена с хартия с нещо напечатано на нея. Напомняше на увеличени страници на книга – ситният шрифт покриваше почти цялата стена – безкрайно поле от думи.  Съседната лампата хвърляше бледи отражения по стената, а полюшвани от вятъра,  клоните на дървото хвърляха сенки  по листовете, сякаш невидими читатели прокарваха пръсти  по редовете на книга и се опитваха да намерят изгубения ред.  Рехавите клони на околните дървета пък оформяха страни сенки със свой собствен танц, който сякаш искаше да го разсее от съзерцанието му, но не успяваха.

     Малката козирка над стената не смогваше да запази страниците от безмилостния дъжд и те една по една започваха да се размазват. Мастилото  се стичаше на струйки надолу и се събираше в черни поточета, които се сливаха с калната прииждаща вода. Всичко се смесваше в една тъмна и мръсна течност, поемаща пътя си към канавката. Безформената маса на път към безкрая, а той стоеше и гледаше безмълвно.

     Сюрреалистичната картина, която се рисуваше пред очите ѝ, едновременно я замайваше и подмамваше да вземе участие. Тя не издържа на изкушението – приближи се и седна до него. Прегърна го, а той, без да се обръща към нея, изпусна една дълга, почти беззвучна въздишка и се разплака, сякаш само едно нещо можеше да се задържи по-дълго от въздишка тук.

     Единствената мисъл, която мина през ума ѝ тогава, беше, че не усети никаква топлина, излъчвана от тялото му. Чадърът не издържа на натиска на дъжда и се предаде. Тя не видя как малки черни струйки започнаха да се стичат от него. Продължаваше да го прегръща, а дъждът прегръщаше тях.

     Мастилото се стичаше първо бавно и неусетно, а после все по-силно и по-силно, оформяйки локвичка под него, която се увеличаваше толкова много, колкото той се смаляваше. Калните струи вода отнасяха мастилото надолу по улицата. Той се стопяваше в прегръдката ѝ, а водата заличаваше всякакви следи от него.

     Тишината повече не можеше да заглуши мелодията, която започваше да говори с друг глас...