Кога разбираш, че си сбъркал? Когато действителността те удари право в лицето? Когато се загубиш в безсмислието на деня си? Или когато заплачеш с глас като малко дете в отчаянието си, без да можеш да спреш?
Кога сядаш да теглиш чертата, да направиш равносметка на грешките си, да се разкаеш и да спреш да се луташ на сляпо? Кога, вглеждайки се дълбоко в очите в огледалото, разбираш, че си ги наранил?... Ти и само ти!
Нима си мислиш, че старата болка утихва само с новата? Колко още? За много силен ли се имаш? Изпробваш колко можеш да издържиш преди да се сринеш или си мислиш, че този момент не е нищо особено? Само сълзи и малко мрак?
Ха, а после?
Наново ли мислиш, че започваш? Светът сам може би ще ти поднесе малко късче чисто щастие само за теб? Ха!
Всъщност не в това вярваш, нали... Всъщност дори и бледа надежда нямаш... Просто живееш ден за ден и се молиш другия път да не боли толкова... толкова, че да не станеш повече.