Готино име за разказ, а?

     Сам го измислих. Не разказа, името.

     Отидох до фин-тех парка да го видя. Беше хубаво. А и денят бе един такъв – очарователен и досаден като съпруга. Печеше ярко слънце, ала навсякъде се лееше вода – изпод земята излизаше. Един дресиран бял гълъб показваше уменията си, като летеше без крила, за да не пречи с пърхането си на Гълфстрийм. Имаше залепени памперси от бамбукови листа на отзада си, както иначе се нарича невъзпиано задникът. Отнякъде миришеше на сода, на сяра или по-точно на друго нещо.

     – Това е то, тех паркът! – хвалеше се собственикът. – Използваме термални води. После ги рециклираме и ги превръщаме в сладолед.

    Когато видях как едно куче се изпика върху чучурите, реших, че сладоледът е вреден.

     По-нататък собственикът ни показа джимаджиите.

     – Това са нови устройства – не миришат.

     Едва ги съзряхме през някакво криво и тежко стъкло. Летливи. Хлъзгави. Отвратителни. Непонятно живи. Хищни. Поглъщаха водата и тя след тях изглеждаше по-мътна. След това поглъщаха мътната вода и... но нямаха уста, правеха го някак с присъствието си. Тихо. И злобно. Бавно. Непрекъснато.

    – За какво служат? – попитах. Признавам, че настръхнах.

     – Не служат за нищо. Удивителното в тях е липсата на миризма. Усвоихме триста и осемдесет милиона евро да създадем този продукт. Вероятно ще бъде използван в хранителната промишленост или в технологиите за отпадъчни води. Все едно. В момента частни компании влагат над два милиарда, за да го усъвършенстваме. И петролни компании се интересуват.

     Излязохме от лабораторията, но пътем ни показаха устройство в прозрачна клетка, чрез която въздухът щял да се превърне в материя – беше нещо като транзистор. Сложили го бяха в коридора. И мигаше. Да се преражда можел. Такава способност имал – днес е транзистор, утре ще е въздух. На всеки кръгъл час от него излизала течност, която наричаха столпак. Някакъв вид сопол, от който растели треви с характеристиките на марихуана, но съвсем безобидни. Този транзистор сереше непрекъснато, но в същото време не се захранвал с нищо друго, освен с пръжки и кисело зеле. Щях да възразя, защото ми се стори прекалено – дори аз обичам пръжки.

     – Това е шега, разбира се – усети раздразнението ми собственикът на фин-тех паркът. Той, между другото, изглеждаше съвсем хуманоиден, ако изключим липсата на зъби и брада. – Някои се хващат. Нашите устройства не използват храна в обичайния смисъл на думата. Те произвеждат храна, като усвояват несъвнършенството си. Или това на гостоприемника си. Столпакът е механично лайно на разсъдъка. Иначе казано – ментален отпадък.

    И ми намигна. Нищо не разбрах. А и миглите му, подредени такива, изпилени... Изведнъж реших, че пръжките са вредни. Да не говорим за киселото зеле.

     Най-сетне излязохме в парка. Беше прекрасно. Цветно и пъстро. Орхидеи, превърнати в праскови, банани с размерите на лайкучка и мънички портокали за семе на тикви за разсад на магнолии. Поинтересувах се.

     – Това е диверсифициран вид на лайм – разбах. – Расте под земята. Още не сме сигурни дали от него ще излезе лайм, но на вкус съвсем прилича на диня. Опитайте! По-дълбоко копайте, моля.

     Разкопахме. С черпак от бъзови листа ми даде топка от това нещо във вафлена опаковка от сушена смокиня. Сложих продукта в чантата, сигурен бях, че ще издържи няколко седмици без да се разтече или овкуси. Благодарих.

     Видях много – слонове с рога на челата, биволи с пера, какво ли не. Най-накрая въображението ми отрече да вижда с очите и ехидно съобщих:

     – Аз съм от България.

     Надявах се това съобщение да сломи проявите на зловещото усърдие у собственика. България е държава на хиляда и триста години, в нея е имало и това, и онова. Прабългарите са си поделяли хляб с динозаврите, а пратракийците – с морските народи на акулите и другите водни българи. В тая държава това не е онова, което изглежда, а как никога не е съответствало на кога. Хората не живеят, а преживяват, всичко е красиво, а красота няма. Няма какво и как да уплаши тази страна и жителите в нея. Плашат се само от защо. Мислех, че като му кажа, че от България ида, ще му стане ясно.

     Ала той, този малък, недодялан собственик на тех-фин (или обратно беше) парка – като го погледнеш досущ българин, възлест, грозен и съвсем прост, а всъщност приличен на гумен човек с филизи на главата си и тънки шнурчета от ушите, извади малка, миниатюрна флашка и я пъхна в ефирния прозрачен канал, който стоеше пред нас, без да го виждаме.

     – За вас, булгарете, имаме готов продукт!

     Не знаех, че в тази тех-фин лаборатория, отдалечена от София по толкова категоричен начин, както столицата на Видинското кралство от провинциална Сердика, имат продукт, предназначен само за българите. А трябваше да зная – нали съм човек донякъде българин и в същото време – българин и донякъде човек.

      Дадоха ми мехур, спаружен, мек и еластичен като кондом.

     – Това е! – рекоха специалистите от фин-тех компанията и се изпариха като пръдня, каквато си въобразяваха, че само те могат да произведат. Последни от тях останаха само шнурчетата от ушите им. Сигурно са им служели за очи. Ако бяха носове, нямаше да оцелеят. Остана само шефът им или онова вонящо нещо с очи и увити във фуния уши, което той представляваше.

     Надух балона, какво друго да правя, знам го от катаджиите, и изведнъж пред мен се облещи цялото земно кълбо. И какво да видя там – половината на Доган, турският владетел на Българя по руска линия, а другата половина не е само на Доган. Абе, рекох си, само догановци ли има на тая синя планета? Цяла Русия да беше, пак малко щеше да остане за дишане. Сакън. Пуснах още въздух в балона и видях дребни ниви , долини и на други народи, а сред тях оземлени хора, сред които от парламента и прокуратурата, българските, нашенските, дето българското им все е чуждо. Всичката друга, малката земя, се беше поизръшкала и спаружила от собствения тормоз на уюта и битово съвършенство, само ние тука още спорехме кое какво да е, преди да се довършим зле. Не знаех, че всичкото земя е толкова малко, обло и еднолично. И че планетата страда в синята си рокля. Аз бих й сложил колан по средата, да си посвие тлъстинките. И бих потърсил българите с имоти в чужбина, за да ги попитам как са.

     Тогава разбрах, че не е хубаво човек да инвестира в тех или фин паркове. Те са балони като земното кълбо, не можеш да ги стегнеш в обръча на разума. Не са продукт, готов да реализира България в рамките на тази сурова планета.

     По-добре е да продаваш фъстъци, покълнали в зародиша на пъпеш. Или фючърси на фондовия... или по-добре на женския пазар. Каквото и да е, на пазара да е. Ако в сушава година на бостана фючърс или пипер няма, шиткай деривати. Или нещо такова. Половин диня върви с дял от пенсионна компания барабар – пазарен съвместен продукт, на половин цена от тази на динята и на компанията. А ако вземеш и акция от електроснабдително дружество по ваш избор с парче сланина или половин кило чери домати – получаваш бонус две акции от технологична компания в областта на биозарзаватите. Акциите можете да получи между 12.30 и 12.40 часа на пазара срещу ваучер от... 

     Посадиш ли жътва, ще ти поникне плевел, крещи зъболекар, останал без зъби и клиенти, след като са го разкрили, че е тенекиджия по професия и дилър на акции без покритие. Плевел ли разсадиш, ще извадиш зърно – добавя той, фъфлейки философски. Може и чуждо да е, но ще го извадиш. Никой не вади от своето чуждо. Или обратно. Не говоря за секс.

     Той, тенекиджията, не обича да говори за секс, след като му избиха зъбите. Не обича да говори изобщо. Но обича парите. Във всякаква собственост. Дори и като чужди, най-вече такива.

     Стига да не ти се налага да работиш, мисли той. Иначе нахалост е било всичко. Щом нямаш нищо, продавай нищетата – светът ще щурне по това. Никой не купува настоящето си. Но всеки обожава джимаджии. И столпак. На борсите джимаджиите стигнаха уникалните форуърдни нива отпреди три месеца. А столпакът се продава като топъл хляб. Извинете – като топъл индекс.

     Не бях съвсем сигурен, че това е добронамерен хумор. Но прилича на сарказъм и се възмущавах от себе си, че го проявавам. Не че ми пука.

     Най-накрая не издържах и се скарах на собственика на фин-тех парка:

     – Това е нечовешко! Не се търпи! – рекох го, за да го уведомя за мнението си. Не исках да го наругая. Щеше ми да му да му набия един между очите, ако изобщо имаше такива. Но не знаех как да го аргументирам пред себе си. Така се случва, когато си прекалено трезвен. Да се махна желаех от този... парк. Незабавно.

     – Кое? – внимателно и състрадателно ме попита той. Очите му бяха стъклени. От дългите му уши струеше пара. Вонеше. Повтори доволно: –  Кое не се търпи?

     – Това е свинщина! – натъртих. Имах предвид миризмата. Това същество миришеше ужасно. – Свинщина!

     Не подбрах подходящата дума. Поведе ме нататък без да промълви и дума.

     В следващия салон на фин-тех парка видях свине. Двеста и четирийсет бройки. В парламентарен ред. Приличаха на хора.

     Както ви казах, това сам го измислих. Не е самопризанние. Ама наистина го видях. Измисленото. И знаете ли по кое си приличаха?

     Не знаете? И аз не знам. Но бяха еднакво гладни и мръсни. Кочина. Регламентирана, подредена. И ужасна. По Оруел.