Алиса "Лиса́" Лесовая- част 4

Задната стаичка беше толкова тясна, че дори въздухът се усещаше като смачкан пакет с дефектен кислороден филтър. Миришеше на древен метал, засъхнала кръв и стари биомодулни отломки, които някой някога е разглобявал тук — доброволно или като последен изход.

Лиска се огледа само веднъж — достатъчно, за да види, че масата прилича повече на импровизиран киберсекционен блок, отколкото на място за лекуване. Повърхността ѝ бе осеяна със следи от нагорещени инструменти, прежулени импланти и втвърдени кръвни нишки, наподобяващи ръждясали вериги.

Първият ранен — Кирил — се строполи върху нея с тъп, глух звук. Охладителна течност изсъска от разкъсан модул в ребрата му и се смеси с кръвта — двуцветна локва, която миришеше на озон и страх.

Вторият — този с шията — се свлече по стената като изключен сервобот: без сила, без активен алгоритъм, без съпротива.

Артьом застана до вратата. Не за да пази. А да прецени дали тя е по-полезна като актив… или като труп.

– Дишай – каза Лиска.

Кирил се опита, но излезе само хрип с металически оттенък, като че дробовете му се триеха в проводници.

Тя запретна ръкавите на якето си и огледа раната: разпорена тъкан, разкъсан подребрен модул, а отдолу – метална пластина, забита накриво. Беше се вклинила в импланта му за терморегулация.

– Държали са те, докато са те рязали – каза тя. – И са знаели колко дълго и точно къде. Красота!

– Г-гадове… – изхриптя той.

– Мълчи! Дишането ти е лукс, а аз работя с ограничен бюджет.

С хладнокръвно движение тя изтегли стар инструмент — хибрид между форцепс и клещи за разкачане на кабели и активира тънката му електродна нишка. Уредът изсъска. Върховете му светнаха в синьо.

Тя притисна тъканта. Електронен импулс пробяга по нервите на Кирил. Тялото му се преви надве.
Тя го притисна с една ръка обратно към масата, сякаш бе поредено устройство, което трябва да стои неподвижно, за да бъде оправено.

– Ти… не си просто доктор… – издиша той.

– И ти не си просто пациент. –  каза тя с равен, почти мил тон – Имаш бонус екстри, които да поосвежат някои позабравени мои умения.

Лиска завъртя инструмента като жонгльор. Металът изскърца и енергийно се разреди, пускайки искра. После присветна със звук на чупеща се черупка от охлюв. Охладителната течност плисна върху ръкавицата ѝ, излъчвайки студ.

Кирил припадна. Лиска издиша – не от умора, а от досада.

Тя вкара бързосъхнеща биопяна, която запулсира по ръба на раната като мини сърце. След това нанесе мрежа от нановлакна – те светнаха в сребристо, поеха формата ѝ и започнаха да вибрират, стабилизирайки кръвотока.

– Готов си – каза тя. – Ако утре ти загрее левият хълбок, значи модулът ми работи. Ако пък замръзнеш — не работи.

Обърна се към втория.

Той изглеждаше като сурово месо, забравено твърде дълго във крио-фризер.

– Твоят проблем е по-деликатен – започна тя. – Шията е портът, който свързва всичко. Ако го счупят… интерфейсът ти не разпознава самоличността ти като правилната.

– Не… мога… – изхриптя той.

– Можеш. Просто не бъди идиот и не мърдай.

Тя прокара пръсти по подутината. Под кожата се усещаха вибрации — неритмични, асиметрични, като хакнат сигнал.

Стените отговориха с ехо на неговия писък.

– Това тук не е удар – каза Лиска тихо. – Това е кодирано предупреждение. Онзи, който го е направил, е искал да живееш. Но кастриран. Безопасен. Безвреден за всички.

Очите му се разшириха.

Тя извади скалпел — стар, но с активен ръб, който се загря, щом го докосна.

– Каквото и да става, не се движи Това се прави само веднъж. Втори шанс няма — и при сапьорите, и при идиотите.

Той замръзна.

Лиска направи разреза — прецизен, чист, толкова бърз, че кожата нямаше време да разбере, че е била атакувана.

Кръвта бликна. Но под нея светна и нещо друго — малка метална капсула, пулсираща в червено.

– Аха… Ето къде си бил… – каза тя. – Ясно.

Пъхна пръсти вътре. Мъжът извика с гърлен възглас, който никоя система не би отчела като човешки.

Металното парче изпищя — да, изпищя, докато го измъкваше от смесица от плът и биосинтетични тъкани.
Беше просто кибернетичен отломък, но още активен.

Тя го хвърли на пода. Уплътни раната с термополимер, който запулсира като синтетична артерия.

Мъжът дишаше накъсано, но все пак дишаше. И беше жив. Засега.

Вратата се разтресе.

– ХЕЙ! – изрева някой отвън. – Ако си играете на хирурзи, ще ви разкатая и тримата—

След малко се чу второ трясване.
Металът изпука. Артьом вдигна оръжието.

– Ако го застреляш точно сега – каза Лиска спокойно, докато държеше гърлото на мъжа между пръстите си – той ще умре. И нищо няма да мога да сторя

 – Разкарай се! –  изрева тя.

Не гледаше към него. И това уплаши Артьом повече, отколкото ако го бе гледала.

Третият удар изби част от вратата.

– Дай ми една минута – каза тя.

– Имаш трийсет секунди.

Тя довърши уплътняването на раната с едно движение, стабилизира дишането, заби компресорна лепенка.

– Свърших. Артьом – каза тя – отвори.

– Сигурна ли си?

– Ако искат кръв… ще я получат.

Той отвори.
Двама нахлуха. Единият с метална тръба в ръцете, другият с очи, които търсеха някое ухо за отрязване. Или гърди за наръгване.

Но спряха. Защото я видяха. Лиска. С окървавени ръце. С импровизирани инструменти, които още вибрираха. С двама мъже, които изглеждаха наполовина живи. И с поглед, който можеше да разкъса стомаси, без да има необходимост от употребата на оръжие.

– Аз… само… – измънка едрият.

– Тук съм, за да чистя – каза тя тихо, със съскане. – А ти си боклук. Ако останеш още секунда, ще те изхвърля през стената. Лично.

Двамата изчезнаха като издърпани от невидими нишки.

Артьом затвори вратата. Поклати глава.

– Ех… пак разходи. Никаква икономия… – изсумтя. – Но… утре ще мислим.

После погледът му се впи в нея.

– Ти, от своя страна…

Само че не му бе дадена възможност да довърши.

Стаята застина. Въздухът спря да циркулира. Светлината се сви от страх по ъглите.

Никой не влезе през вратата. Просто… беше там.

Фигура. Тиха. Прецизна. С абсолюта на последната дума в света.

Лицето му беше красиво по онзи начин, по който нощта е красива преди убийство. Очите — безцветни, но дълбоки като черни кристали.  Дори светлината сякаш правеше усилие да го заобиколи и да не се докосне до него.

– Ти си Лиска – каза той тихо.

Гласът му бе чист. Съвършено чист. Като ясен сигнал, без шумови смущения.

Тя не помръдна.

– А ти си… – прошепна тя.

– Не казвай името ми – усмихна се леко той. – Тук то убива.

Артьом наведе глава.

Лиска не се нуждаеше от легенди.

Това бе човекът, заради когото градът спираше биенето на сърцето си.

Бриллиант.

 Беше дошъл лично. За нея.