Алиса "Лиса́" Лесовая- част 5

Въздухът около него беше толкова разреден, тъй липсващ, че напомняше на изкуствено създаден вакуум. Вибрациите от апаратите по стените престанаха да се усещат. Дори капките кръв по пода изглеждаха като застинали в кадър.

Бриллиант просто стоеше. И това беше напълно достатъчно, за да промени гравитацията в стаята.

Лиска се изправи. Пробва да изтупа ръкавиците си, но мръсотията по тях не помръдна.  Кръвта беше попила в текстурата  като мрачно послание.

– Ти ли си този, за когото всички тайно шепнат? Невъзможната пробойна в системата? – попита тя без да се усмихне.

Той се приближи с онази неестествено горда походка, принадлежаща на хора, владеещи до съвършенство себе си. Или на хищници, които никой никога не е успявал да приклещи в ъгъла.

– Обикновено не разчитам на шепоти – отвърна той. – Те са за хора, които се боят да говорят на глас.

Тя присви очи.

– Значи предпочиташ виковете?

– Предпочитам истината. А тя обикновено не се нуждае от високоговорители.

Приближи се с още една крачка към нея. Напълно достатъчно, за да усети тя, че температурата около него не беше нормална — беше ниска, мразовита, почти стерилна, като в криокамера.

FoxSense се активира.
ВНИМАНИЕ: НЕИЗМЕРИМИ ПАРАМЕТРИ! НЕРАЗПОЗНАВАЕМ ОБЕКТ!

КОМЕНТАР: ВЪЗМОЖЕН ЛЕТАЛЕН ИЗХОД!

ПРЕПОРЪКА: НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ!

Тя го игнорира.

– Защо дойде лично? – попита тя. – Нямаш ли си хора, занимаващи се с извозването  на боклука, останал след разчистването ти на сметки?

Бриллиант се усмихна едва-едва. Красиво, но опасно. Усмивка, която приличаше на бомба, хвърлена в точния момент.

– Защото лекар, който може да спаси моите хора… – той погледна към двамата ранени – … може и да ги убие, ако пожелае. И това ме интересува повече от всичко.

Той докосна с крайчеца на пръстите си хирургичния инструмент на масата. Металът реагира с тих, остър писък — сякаш разбра кой го е докоснал.

– Виждам, че работиш прецизно – каза той. – Красиво е. Почти… артистично.

– Това комплимент ли е?

– Това е предупреждение.

Тя се засмя сухо.

– В този град всички предупреждават. Малцина имат топките да действат.

Бриллиант не реагира по никакъв начин на провокацията. Но напрежението се сгъсти като нагнетено от наночастици биоелектричество.

– Не бъркай спокойствието ми със слабост, Алиса – каза той тихо. – Аз не повишавам тон. Хладнокръвието върши по-голямата част от работата. Но ти, като експерт в своята област, го знаеш прекрасно.

Нещо падна на пода и издрънча с тъп звук. Една от компресорните лепенки на втория ранен се отдели и запулсира в червено. Мъжът се задави с хрип.

Лиска,  мигновено се обърна към него.

– Не мърдай! – заповяда тя, без да откъсва поглед от пациента си, тотално игнорирайки Бриллиант.

Той я наблюдаваше внимателно. Не я спря. Не ѝ помогна. Просто гледаше. Изпиваше я с поглед.

Тя се наведе над мъжа. Инструментите около нея бяха разхвърляни — някои наполовина счупени, някои прегрели. Тя грабна първото, което можеше да свърши работа и го активира. Острието засвети с електрическо синьо.

– Дишай много бавно и колкото можеш по дълбоко – каза му тя. – Ако спреш, ще умреш. А аз още не съм приключила с теб.

Бриллиант стоеше неподвижно зад нея. Тя не го виждаше, но усещаше… присъствието му. Наблюдението. Оценката. Одобрението.

– Интересно – произнесе той. – Толкова хладнокръвие в такова крехко тяло.

Лиска не отвърна, но усети студените тръпки по гръбнака си. Харесаха ѝ.

Притисна био фибърната мрежа към разкъсаната тъкан. Тя се залепи, изгори живата тъкан и изцвърча като вода върху горещ тиган. Мъжът извика. Тя го притисна с лакът, за да му попречи да се изправи.

– Остани жив още десет секунди – изръмжа тя. – Много ли искам? Ако умреш сега, ще се наложи да изпепеля трупа ти, а мразя това. За един творец, унищожението на работите му е повече от унизително.

Още един импулс. Кръв. Миризма на озон. Мъжът се свлече назад, но вече стабилен.

Лиска се изправи. Издиша едва забележимо, но облекчението се разля по цялото ѝ тяло.

– Готов е.

Бриллиант повдигна вежди, но се приближи. Тя го усети зад гърба си — хладна, чиста енергия. Никаква миризма, никакъв звук. Само присъстващо отсъствие.

– Харесва ми как работиш – каза той.

– Не съм дошла да те впечатлявам.

– Не си – кимна той. – Но го направи.

Тя се обърна към него с леко наклонена глава.

– Ако искаш да ме наемеш, ще ти струва скъпо.

– Аз не плащам – отвърна той. – Аз предлагам… възможности.

Тя се засмя.

– Да, точно така звучат всички психопати с власт.

Очите му — онези безцветни, бездънни кристали — се присвиха леко. Не от гняв. От интерес.

– Смела си – произнесе той. – В този град това е рядкост. И често води до трагичен край.

– Ти като като какъв се изживяваш? – попита тя. – Щедър благодетел? Сянка, която подарява съдби?

Той се наведе леко към нея. Достатъчно, че тя да усети хладината му по кожата си.
Достатъчно, че FoxSense да изпрати още един, побъркано тревожен сигнал.

– Аз не подарявам съдби. Аз ги пренаписвам.

Ръката му се протегна към нея. Не да я докосне, а  да вземе инструмент от масата. Тънък, сребрист, с острие като лазерен лъч. Завъртя го между пръстите си. Острието издаде тих звук.

– Знаеш ли какво е общото между лекарите и убийците? – попита той.

– Инструментите? – предположи тя.

– Не. Властта. Властта над това кой да живее… и кой да умре.

Той остави инструмента обратно на масата — точно на същото място, откъдето го бе взел.

– Артьом – каза той, без да я гледа. – Вземи хората и ги отведи в „Черния отсек“. Там ще ги дозакърпят… или рециклират. Все ми е едно.

Артьом, който до този момент изглеждаше като неразличима част от интериора, кимна. И се зае с ранените.

Когато вратата се затвори зад него, Бриллиант се обърна отново към Лиска.

Вече бяха сами.

– Искам те – каза той просто.

Не като мъж на жена. Не като лидер на подчинен. Не като хищник на плячка. А като владетел, който обявява дадена територия за своя.

Тя се изсмя през зъби.

– Ти не можеш да ме имаш.

Бриллиант се приближи с още една безшумна  крачка.

– Алиса… Всеки, който работи за мен… е мой.

Тя го гледаше право в очите. Не помръдна. Не трепна.

– А ако някой не иска да бъде нечия собственост?

Усмивката му се разтвори като слънце през снежна януарска утрин

– О, ами тогава…го правя мой въпреки това.

Без значение под каква  форма.