Алиса "Лиса́" Лесовая- част 6

Задната стаичка още трептеше от гръмкото ехо на думите му.
Но когато Бриллиант направи крачка назад, въздухът стана малко по-плътен — сякаш светът отново си пое дъх. Само за да спре да диша секунда по-късно.

Бум!

Стената вдясно избухна навътре, сякаш ударена от огромен таран. Прах, парчета бетон, разкъсани кабели. Светлината угасна, после премигна в абсурден хаос от червени и сини импулси.

FoxSense изрева:

ВНИМАНИЕ: ХАОТИЧНИ СИГНАЛИ. НАПАДЕНИЕ. КРИТИЧНО НИВО НА ЗАПЛАХА ЗА ЖИВОТА.
БЯГАЙ.

Но Лиска не избяга

От пушилката изскочиха четирима маскирани. Носеха архаични бронежилетки, а телата им бяха последни пристани за импланти, някога основа на безобразно остарял военен хардуер. Липсваше каквато и да е синхронизация между отделните части на телата им. Както, между другото, съвсем явно и връзката им с ядрото. Погледите им бяха изпразнени от съдържание, зениците– разширени от медикаментозни стимуланти.

– Къде е той?! – изрева единият от тях докато кашляше заради все още неразсеялия се прахоляк.

И погледите им мигом паднаха върху Бриллиант.

Голяма грешка.

Той не помръдна. Не трепна. Но продължи да съществува за тях по някакъв странен, необяснимо ужасяващ начин.

– Ах – прошепна той тихо и присви очи. – Някой не си е научил достатъчно добре урока след последното контролно.

Бриллиант наблюдаваше с нескрито презрение как един от нападателите вдига оръжието си — хибрид между стар картечен модул и импровизиран термален изстрелвач. И как го насочва към гърдите му.

– Дай му да разбере, Вектор! – изрева другият.

Лиска знаеше прекрасно какво ще стане. И въпреки това… не беше готова.

Термалният изстрел избълва червена енергия.
Но когато стигна до Бриллиант, просто изчезна преди дори да получи шанса да го докосне. Като пламъчето на свещ, допряло се до повърхността на вода.

– Какво… по… дяволите… – заекна нападателят.

Бриллиант въздъхна и поклати глава. След което протегна ръка.
Докосна рамото му съвсем леко. Мъжът се заизвива в конвулсии. Всички негови импланти получиха командата “МАКСИМАЛНА МОЩНОСТ.”

Кръв и синтетични течности изригнаха от ставите му.

Свлече се на колене. Угасна. Останалите трима се поколебаха, понечиха да стрелят, но Лиска беше по-бърза.

Тя грабна хирургичния нож — същият, който Бриллиант преди минута бе въртял между пръстите си.

– Отдръпни се – каза тя.

– Не – отвърна той спокойно.

– Тогава поне не ми пречи.

Първият от останалите трима се хвърли към нея със скорост, подсилена от малко по– новия му екзоскелет.
Тя присви очи.

FoxSense съобщи:
КОМЕНТАР: НЕ МОЖЕ ДА ГО СПРЕШ ФИЗИЧЕСКИ.
АЛТЕРНАТИВА: ПРЕКЪСНИ ЦИКЪЛА.

“Прекъсни цикъла? Интересно…”

В момента, в който той замахна, Лиска се наведе рязко, завъртя се под равнината на удара му и с хирургично–съвършено движение преряза кабелния сноп, който свързваше гръбната батерия с екзодвигателите.

Екзоскелетът угасна моментално.
Мъжът се хвърли напред, преметна се през масата и се заби в стената с грозен, звук на трошене. На органични стави, както и на синтетични кости.

– Един – каза тя без капка вълнение.

Вторият стреля. Снарядът се заби в стената над рамото ѝ и разпръсна искри от нано метален прах.

Тя скочи върху стелажа, ритна го и металната конструкция падна върху стрелеца.
Писъкът на безсилното му отчаяние беше кратък.

– Двама.

Третият — най-едрият — хвана Лиска за косата и я тресна в стената. Главата ѝ издрънча. FoxSense премигна.

СЪСТОЯНИЕ: УДАР.
ПРЕГРЯВАНЕ НА СЕНЗОРИТЕ.
ЗАГУБА НА РАВНОВЕСИЕ.

– Пусни ме – изръмжа тя.

– Няма – изсмя се мъжът. – Ти си билета ми за… а-а-а…

Той не довърши.
Защото Бриллиант го хвана за китката. Просто го хвана. И имплантите по ръката му се превърнаха в прах, сякаш някой беше пуснал стар софтуер за мигновено разграждане.

Мъжът изкрещя. Бриллиант наклони глава, като учен, наблюдаващ любопитен експеримент.

– Вдигаш твърде много врява – каза той.

И го хвърли в отсрещната стена така, че бетонът се напука, а мазилката се посипа върху му.

Най-после се бе възцарила мечтаната тишина.

Стаята отново застина. Лиска се изправи. Изтри кръвта от устата си в ръкава.

– Можеше да ги оставиш на мен – каза тя. – Справях се чудесно и без помощта ти.

– Видях – каза той. – Но исках да се уверя в нещо.

Тя стисна скалпела.

–  В какво?

Той застана опасно близо. Само, че този път… тя не отстъпи.

– Дали ще ми станеш по-интересна, ако видя кръвта ти.

Тя не реагира.

– Видя я. Хареса ли ти?

Очите му проблеснаха.

– Нямаш си представа колко.

Тя повдигна брадичка.

– Слушай… Не съм ти инструмент. Не съм твой бияч. Нито играчка.

Той се усмихна бавно, както възникват ледените пукнатини в замръзналите езера.

– Знам.

И после, някак съвсем непринудено, нежно,  неговата ръка–хищна и безупречна, се пресегна  към лицето ѝ.

FoxSense изкрещя:

ОПАСНОСТ: ПЪЛЕН КОНТРОЛ.
ОПАСНОСТ: НЕИЗВЕСТНО ВЛИЯНИЕ.

Но целта му не беши лицето и. Той докосна леко кожата под ухото ѝ. Там, където беше FoxSense.

– Този имплант… – прошепна той. – Твърде недодялано произведение за нещо тъй изящно като теб.

Тя се дръпна, раздразнено, почти инстинктивно.

– Недей да ме пипаш.

– Засега няма. – отвърна той спокойно.

Спря. И следващото, което каза, я смрази:

– Алиса…В този град има два вида хора: тези, които мога да притежавам… и тези, които още не знаят, че вече ги притежавам.

Тя пристъпи към него. Носовете им почти се докоснаха.

– Аз не съм твоя.

– Не още – каза той. – Но ще бъдеш.
По начина, по който аз избера.

Тя се усмихна — красиво, хищно, истински опасно.

– Ще видим...

И от тази дума въздухът в стаята стана още по-задушлив. И още по-зареден с отправено предизвикателство…