Алиса "Лиса́" Лесовая- част 7

Градът под тях сякаш кървеше. И кръвта му бе разноцветна светлина, струяща от всичките му магистрални съдове– силови възли, енергийни реактори, техноагрегати.

Покривът на транзитния хъб беше скосен, с почти отвесен наклон и бе страшно хлъзгав от дъжда, който не беше валял от небето, а се бе формирал от кондензирали изпарения на машините отгоре. Под тях зееше бездънна пропаст от релси, кабели и движещи се платформи. Всяко погрешно движение означаваше смърт. По особено болезнен начин. Чрез разглобяване на тялото на съставящите го части.

Лиска тичаше. Не бягаше. Не се спасяваше.  Тичаше така, както тичат хората, които знаят, че няма връщане назад.

Зад нея се чуваха чужди стъпки. Не тежки. Не шумни. Точно толкова тихи, колкото да настръхне тилът ѝ от ужас.

Беше Бриллиант.

FoxSense пулсираше по нервите ѝ:

СИНХРОН: НЕВЪЗМОЖЕН
РАЗСТОЯНИЕ: КРИТИЧНО МАЛКО
ПРЕПОРЪКА: УВЕЛИЧИ ДИСТАНЦИЯТА

Тя изруга наум.

– Ако продължаваш да ми го натякваш като досадна бавачка, ще ни свалят и двамата – изсъска тя, без да се обръща.

– Успокой се, лисицо.  – намеси се в монолога ѝ Бриллиант, – Вече щяхме да сме мъртви, ако имплантът ти не ти досаждаше с анализа си.

Първият изстрел дойде отляво. Вторият – отдолу.  Третият – от дрон, който се спусна като хищна птица.

Лиска се хвърли встрани, плъзна се по мокрия метал и усети как ръката му я хвана за кръста. Не грубо. Не спасително. По- скоро, някак покровителствено. Контролиращо.

С едно движение я придърпа  към себе си, точно когато снарядът се взриви на мястото, където беше стояла преди миг.

Тя се оказа притисната към него. Лице в лице и тяло в тяло.

Очите му бяха напълно безразлични. Пронизващи. Студени. Спокойни.

Тя усети как бие сърцето му. Равномерно – без излишен адреналин, без страх.
Това я разтърси повече от експлозиите.

– Пусни ме – прошепна тя.

– Не още.

В следващия миг, той се завъртя с нея, използвайки тялото ѝ като ос на движение. Куршумите профучаха на сантиметри от тях. Тя усети миризмата на сяра, на озон, но и на нещо… интимно опасно.

– Това не е танц – изсъска тя.

– За теб – не – отвърна той. – За мен, обаче, е… нещо повече.

Тя извади ножа си и с движение, което можеше да погуби някой окаяник на мига или пък да го спаси, го опря в ребрата му.

– Още едно такова изпълнение и ще ти покажа действително “нещо повече” от себе си.

Той не се стресна. Не спря. Не се отдръпна.

– Ако искаше да ме убиеш – каза тихо, – вече щеше да си го сторила.

Беше прав. И това ядоса Лиска още повече.

Следващата експлозия ги отхвърли напред. Покривът се разпадна. Парчета метал полетяха в нововъзникналата бездна. Лиска изгуби равновесие.

Бриллиант, обаче, не пропусна да се възползва и от тази възможност.

Пръстите му се впиха в нейните – не за да я задържат… а за да ѝ позволят да се вкопчи сама. В него.

– Гледай само напред! Не мисли за нищо друго! – изкомандва той.

Тя го направи. И скочи едновременно с него.

Двамата паднаха на ниско разположена платформа, сред сипещи се наоколо искри и отдавна изпотрошени релси. Бяха обкръжени от врагове. Конкуренцията на Бриллиант. Бяха много. Твърде много, за да успеят да се разправят с тях и да се измъкнат напълно невредими.

Лиска следваше инстинкта си. Не мислеше. Действаше отривисто. Рязко. Смъртоносно. Без значение дали ставаше дума за хора или техника. Прерязваше всичко по пътя си– кабели, гърла, деактивирани екзоскелети.

Но най-страшното беше, че той се движеше в пълен синхрон с нея. Когато тя предприемеше атака, той вече я беше започнал. Ако тя се колебаеше – той довършваше. Падаше ли – той я изправяше мигом на крака.

Без думи. Без чувства. Без да се замисля.  Като че ли я познаваше. Също толкова добре, като самия себе си.

Последният враг падна. Възцари се кратка тишина. Чуваше се единствено учестеното ѝ дишане.

Тя се обърна към него рязко.

– Как, по дяволите, знаеше какво ще направя?

Той я изгледа. Дълго. Безстрастно.

– С теб имаме еднакъв начин на мислене. Затова.

Тя усети как тръпки полазват гръбнака ѝ. Не от страх. А от странна и необяснима възбуда.

– Това не ме успокоява.

– И не бива.

Изведнъж, в далечината прокънтяха сирени. Приближаваха се към тях.

Тя се обърна, готова да избяга… но той стисна китката ѝ. Силно, но не болезнено. Не и нежно, обаче.

– Алиса.

Начинът, по който изрече името ѝ, я смрази и закова на място.

– Ако ще работиш с мен – продължи той, – има неща, които трябва да знаеш.

Тя го погледна. Очите му бяха по-близо отвсякога.  И за първи път… не бяха съвсем безизразни.

– Например?

Той помълча за миг. След което заговори спокойно.
– Казвам се Константин.

Нещо се случи. Нямаше представа какво се бе променило, но се почувства така, сякаш един от летящите нанокуршуми я беше поразил и сега пръскаше отрова из тялото ѝ. Името му… Да, точно то я бе засегнало по-силно от какъвто и да било неорганичен проектил.

FoxSense даде накъсо. Алиса не знаеш какво да каже. Затова не сваляше поглед от него.

– Никой не знае истинското ми име. – продължи спокойно той.

– Защо го казваш на мен, тогава?

Той се наведе леко към нея. Толкова близо, че дъхът му докосна устните ѝ.

– Защото вече си моя – прошепна Константин. – И защото най-опасните неща в живота винаги започват със споделяне. И с пълно доверие.

Сирените бяха вече съвсем близо.

Той я пусна.

– Бягай, Лиска.

Тя се подчини. Направи крачка… после още една. И още една.
Да, тя го чувстваше. Нещо се беше променило безвъзвратно.

Каквото и да следваше за нея оттук нататък — това вече не беше просто работа.

Името му гореше в нея. И нямаше връщане назад.