- Георги, всички хора, които обичаха Ана, си отидоха. Първо учителката ù по френски, от чийто злополучен балкон падна Ана. После – съпругът ми. След това, онзи инцидент с нейните съученици – рейсът, който катастрофира. Останах само аз. Дали ако не си отида, тя няма да се събуди?

- Стига, стига! Уморена си. Трябва да си почиваш повече. Много пациенти се връщаха от така наречения „онзи свят”. Време е да разберем, че отиването ни или връщането ни от там не зависи от нас. Щом съм казал, значи няма да губим надежда. За другото – Божа или природна работа. Не ни е дадено да знаем.

- Да, така е, но нямам сили да гледам детето си в това състояние.

- Това е друго. Губиш желание за живот. Никъде, обаче, не е казано, че някой иска един живот в замяна на друг. Дръж се. Скоро ще бъдеш нужна на Ана.

- Откъде знаеш?

- А ти откъде знаеш, че трябва да си отидеш, Мари? Единственото място, където те пускам, това е домът ти. Тази вечер аз съм на смяна и ще остана до Ана. Ти върви да се наспиш и освежиш. Наречи ме луд, но ми се струва, че утре ще можеш да кажеш на детенцето си колко дълго си я чакала.

- Ще правиш магии ли?

- Ако се наложи…

Мари все пак послуша лекаря и тръгна към дома си. Не искаше Ана да я види уморена и повехнала.

„Ама какво ми става? Този лекар май ме зарази с оптимизма си, че Ана утре ще се събуди. Или толкова силно го искам?”

Миризмата на застоял въздух лъхна Мари в лицето. Тя побърза да отвори прозорците и свежият летен въздух нахлу в стаята ù, заедно с песента на хиляди щурчета. Беше невероятно – в 21-ви век на света имаше столица, в която птиците пееха през деня, а щурците – през нощта. Всичко би било много красиво, ако Ана беше до нея и двете слушаха тези песни, прегърнати до прозореца.

Мари влезе в банята и се остави струята хладка вода да облива тялото ù. Сълзи и вода се сливаха в едно. Жената искаше да умре и в следващия момент усещаше как животът я дърпа яростно към себе си. Сякаш двата свята се бореха за нейното тяло. Не за нейната душа, която очевидно не беше толкова ненужна, колкото ù се струваше някога, когато животът ù беше подреден.

Звънът на телефона я стресна и тя изтича гола до шкафчето за обувки, на което го беше оставила.

- Мари, нали не си легнала още?

- Не, не съм. В банята съм. Какво се е случило? Ана?

- Да, но не се безпокой. Ана се събуди и пита за теб.

- Но как? Аз... идвам.

Мари набързо навлече чисто бельо и някаква рокля – първата, която попадна пред погледа ù в подредения гардероб. Дори не помнеше дали е заключила вратата на апартамента. Озова се в колата си и успя малко да овладее нахлуващите в главата ù мисли, за да може да шофира.

...

- Мамо, мамичко...

- Детето ми! – Мари едва сдържаше сълзите си.

- Мамо, аз ги видях. Всичките.

- Успокой се, детето ми. Има време да ми разкажеш. Сега е по-важно да ти направят изследванията. Знаеш ли, че утре идва приятел на Георги – професор Андре от Франция.

- Георги?

- Твоят лекар, мила?

- Така де, но вече е Георги, а? Колко време съм спала? Татко е добре там, но не мисля, че трябва да бъде забравян – сега Ана вече си обясняваше сенките, които видя.

- Така е, Ана, но ти спиш от осем години, а татко ти го няма от седем. Имах нужда да общувам с някого. Не съм минала границите.

- Осем години? Та за мен бяха само три дни...

- Сигурно измерението, в което си била, е по-различно.

- Двете слънца. Металната гора. Замъкът.

- Тогава ти стискаше юмручета, малката ми. Разбирам те и не те разбирам. Разбирам душата ти, но не разбирам какво е това място, за което говориш.

- По-добре е да не разбираш скоро. Прости ми, мамо!

- Няма за какво, детето ми. Всичко ще бъде наред.

- Мари, Ана, не се вълнувайте много. Трябвате ми спокойни. Професор Андре ще предпочете да направи изследвания на спокойни пациенти.

- Защо и на двете, Георги?

- Мислиш ли, че нямаш нужда от помощ, Мари?

- Луда ли съм?

- Това не е диагноза.

- Георги, съвсем се обърквам. Какво говориш?

- Ами, огледай се, Мари, огледай се в огледалото. Ти си отслабнала поне с петнадесет килограма. Мислиш ли, че нямаш нужда от помощ?

- Изплаши ме. Реших, че имам нужда от психиатрична клиника.

- Не мисля. Ти си единствената, която остана спокойна.

- А другите се преместиха там, при двете слънца. Георги, ако позволиш – вметна Ана.

- Разбира се, че позволявам, Ана. Мисля, че и всичко това, за което загатваш, също ще бъде много интересно. Сега, обаче, трябва да си починете и двете. Току-що станахме свидетели на чудо и не е лошо да не се пренатоварвате.

- Нали няма да очакваш да заспя, Георги? Като слушам мама, отспала съм си за цял живот напред.

- Милото ми момиченце! Обикновено хората се събуждат с увредени мозъци, а ти си запазила не само разума, но и чувството си за хумор.

- Татко казваше, че чувството за хумор е игра на интелекта. Така че едното не изключва другото. Чакай да разберем утре какво съм загубила. Все имам чувството, че забравих нещо там, в онзи странен, но толкова реален свят.

- Малко ме плашиш с това, мила, но каквото и да си забравила, ще се справим. Двете.

- Разбира се, че ще се справим.

Ана изрече последните думи с увереност, но на Мари не ù убягна как тя стисна юмруци, а очите ù се напълниха със сълзи. Нямаше много време да разсъждава. Георги, който беше излязъл за малко, се върна с лекарски екип и помоли Мари да излезе, за да могат да направят първоначалните изследвания. Тя само помаха с кутрето на дясната си ръка, свита в юмрук – знак, който си бяха измислили с Ана преди много години. Дъщеря ù отговори със същия знак, но с лявата ръка. Мари се усмихна. Все пак, разумът ù беше непокътнат. Какво ще следва от тук натам, зависеше от съдбата. Онази случайна натрапница, която обземаше все по-често съзнанието на някогашната великолепна художничка.