АНА НА ШИЯ

Посягам към поредния залък. Остана във въздуха. Радио-уредбата гръмна: “Гори цистерна с газ при завод. За минута сме в колата. Сините светлини от маяка дълбаят следи по къщите. Уличните псета побягват със синя светлина в очите. За минути сме пред пожара. Небето се е запалило. Някой казва: “Давай обратно! Оттук се отива направо в ада”. Посягам към аптечката и намирам бутилка коняк. Не, че ни се пие, а за кураж. В нашия занаят има правило, във всеки завод се играе учение. За такъв пожар не сме мислили. Гори цистерна с газ пропан.

Подвижната гумирана тръба за изпразване на газта е пробита. Тя едва се побира в прегръдките на мъж. От нея като горелка свети петнадесетметров пламък, обърнат към цистерната. Под краката ни цистерни мазут. Зад гърба - завод с горящи пещи и половинмилионен град. Можем бързо да загасим огъня, но всичко ще бъде обгазено. Една искра и всички сме пътници за онзи свят.

Струите са насочват в почервенялата от пламъци цистерна. Ако не се охлади, ще гръмне. Водата става на пара, когато докосне цистерната. От високата температура каските са нагрети, а шлемовете едва издържат да не изгорят лица ни. Мисля си: „Ако гръмне това чудо, отива града. Там са децата ни.” Глътките от коняка казват своето. Ще обърна огнения змей в безопасна посока. Обличам азбестово, после светло отразяващо облекло, но от излятата вода отгоре ставам тежък и тромав.

Тръгвам леко облечен с брезентови дрехи, те ще поемат вода, а тя ще ме охлажда. Наближавам огъня. Отгоре се изсипва дъжд. Отначало студен, а след това горещ. Ругая майките, струите и цялата вселена. Врялата вода пари тялото ми. Достигам до тръбата. Въртя я настрани. Съскането на горящия газ фучи в ушите ми, като разярен змей. Сантиметър по сантиметър огнената струя се отдалечава от цистерната. Издигам огъня нагоре. Той близва близкото дърво. От него остава обгорял скелет. Издигаме екран от дебели ламарини. Сега е лесно, огънят идва от безбройните процепи, газта фучи непобедена. Обляна, за секунди става на лед, нали излиза при десетки минусови градуса навън. Тръпки ме полазват - огън и лед на едно място!

Нощта преваля овъглена, осветена от факела на пожара. Цистерните с вода като мравки се разминават по пътя за завода. Трябва вода, много вода. Виждам черна лимузина. От нея излиза облечен като за парад старши офицер:

- Докладвайте какво е положението! – Същия го бях виждал на годишните събрания в София - „Всичко е овладяно”! – докладваме.

След двадесет дни се събрахме в пожарната. Големият началник от София ни гледаше от катедрата и зачете:

- Полковник (чу се неговото име), нали ме познавате? Бях на пожара! Награждава се с двумесечна заплата. Нали знаете, момчета, голям началник, голяма награда. Изреди още три имена, които не бяхме чували и ги награди с часовници с верижки. Чух и своето име. Полковникът се обърна към залата с мазна усмивка:

- А на теб часовник, но без верижка. Парите не стигнаха. Ха-ха, ха!

- Поех часовника и тръгнах към мястото си, някой се обади: ”Как ще го носиш”? Отвърнах му - с връв на врата, като ордена “Ана на шия”.

Сега в тънкия ми пенсионерски джоб подрънкват стотинки заедно с часовника без верижка.