Анахронизъм
Анахронизъм
"Седнала съм в клоните на едно прекрасно, току-що разцъфнало дърво. Аз вече съм стара. Така казват внуците ми, но защо не искам да им повярвам? Въпреки годините, които са надвиснали като тъмен облак, въпреки бръчките, безжалостно оставили печат върху лицето ми, аз не мога да се примиря със старостта, защото душата ми е жадна за полет. Тя е млада, непокорна, пламенна...
Обичам живота, обичам го с всички прекрасни и трагични усещания, с красотата и пошлостта на изживените моменти, с целия му възход и падение... А сега в очите на другите, аз съм просто един анахронизъм. Но какво знаят те? Те никога не са напускали границите на физическия свят, не са се издигали в пространството, не са чупили оковите на материалното. А аз... Аз съм летяла, откривала съм нови хоризонти, раждала съм се и съм умирала безброй пъти. Била съм мъж, жена, дете и птица. Била съм камък, вода, пепел и жарава... Бях, но днес умирам. Не ме е страх от смъртта, но жаждата ми за живот надделява. Макар че винаги съм знаела, че аз не принадлежа на този свят, на това време. Боли ме. Боли ме, когато гледам как пред очите ми всичко пропада. Хората днес са безскрупулни, жестоки, лишени от каквато и да била духовна красота. Искам да изкрещя: Събудете се! И съм го правила, но освен всичко останало, хората са и глухи!
Самоунищожават се, без дори да го осъзнават. Питам се, как още майката Природа не се е надигнала, за да сложи завинаги край на тази наша недостойна раса. Тя е угнетена, изпълнена с порив за мъст заради всички безмилостни атаки спрямо нея и аз го усещам. Усещам как потреперва от справедлив протест, който се надига все повече, как с огромни усилия удържа яростта си, която вече започва да я души... До кога? Тя вече не може да се контролира, дава знаци, с които иска да ни пробуди от летаргията, но, освен всичко останало, ние, хората, сме и слепи. Ах, ние, хората! Слепи, глухи, с недъгави души, а мислим, че сме най-разумните, че всичко ни принадлежи. Каква трагична заблуда! Аз, една седемдесетгодишна жена, покатерена на това дърво (не питайте с колко непоносими болки) ви предизвиквам! Хора - събудете се! Разрушете бариерата на заблуждение, под която живеете, инак скоро ще усетите отмъщението на майката Природа! А то няма да се забави - вече го усещам, приближава се. Заслушайте се. Ето! То идва..." И младата душа напусна седемдесетгодишното старо тяло със слаба, трептяща надежда, че, въпреки всичко, все някой ще се вслуша в последните думи на един анахронизъм.
© Йоана Колева All rights reserved.
