Ангел

            - Ачооо – чу ласкаво мъркане до себе си. Опита се да отвори очи, но не успя. Много здраво се бе „отрязал“ снощи. Топлото,  ароматно-възбуждащо същество до него го засмука по възглавничката на ухото. Той изохка от удоволствие, а устните му интуитивно потънаха в целувка с други устни. Отвори очи и я видя.  Подскочи стреснато, напълно разсъбуден.

             - Тиии!?  Какво правиш тук?

             - Их, бе, Ачо, не разваляй всичко. Не помниш ли...

             - Какво да помня!? Помня, че те видях в „При Ванката“ с оня префърцунения... Виждал съм го аааз.

             - Максим ли?

             - А бе Максим ли е, Миним ли е не знам, ама последното, което помня  бе, че седеше в него и те лигавеше. Идеше ми да му разбия очилатата физиономия. Три години не съм те виждал и да те видя с тоз... - и Ангел демонстративно изпъчи здравото си мускулесто тяло, подчертавайки превъзходството си над крехкото телосложение на Максим.  -  Какво правиш тук, Захарино, питам те за последно.

             - Ами, Ачо, ти сам дойде на моята маса, като звъннаха от болницата на Максим, че има спешен случай и той замина, а аз останах да си довърша вечерята. Ти ме доведе тук. Не съжалявам. - Целуна го отново тя. - На Максим само приказките му големи, а пък тииии... – и тя многозначително и замечтано погледна към чаршафа, с който Ангел се бе увил от кръста надолу. – Толкова хубаво ни беше.

              Ангел недоумяваше защо му се случва всичко това.

 Градът бе малък. Знаеха се. Тя бе най-красивото момиче, което бе виждал някога.  Колко нощи не бе спал заради нея. Колко пъти си бе представял първата им среща, първата им целувка. Неговата Захарина, неговото бяло, захарно-сладко момиче, на което не посмя да разкрие чувствата си. Малка му се виждаше. Петнадесетина години разлика имаха. Една такава тихичка, кротка и невинна. Щеше да я уплаши. А след гимназия тя замина за големия град, като повечето млади - кой в тамошните университети, кой работа по-лесно да намери.  Ама той беше тракторист, работата му бе тук, пък и не можеше майка си болна да остави. Така си и отиде с отворени очи старата, невидяла невяста и внуци.  Ех, Зино, как съм те чакал да се върнеш?  Сърцето ми да стоплиш? Колко съм я мечтал тази вечер? Но не така... не така...

              Захарина ровеше из чантата си, търсейки звънящия телефон.

              - Да, Макси, ей сега идвам. И аз те целувам, мило. Толкова ми липсваше.

             Тя трескаво се заоблича. Ангел замръзна.

             - Ачо, какво ти става? Беше прекрасно. Секс. Няма как да е друго. Обещавам, пак ще го направим.  – Тя се опита да го целуне, но Ангел се отдръпна. – Той е лекар. Как не разбираш?!

              Входната врата тракна след нея и песента от бягащите по стълбите токчета затихна.

             - Момичето ми! Зина! Почакай!  - Извика той след краткото вцепенение и побегна след нея. Очите му плуваха в сълзи. Яд и безсилие. Мечтата му беше погубена.

             Светлини. Набити спирачки. Звук от счупени кости и ламарини.

             - Що не гледаш бе, простак! Да му се не види! Ами сега? - Тюхкаше се шофьорът, бял като платно.

            А Ангел лежеше на платното. Не можеше да диша. Ужасна болка пореше гърдите му. „Зина, Зина...“ - опитваше се да произнесе името ú, но се давеше от кръвта в гърлото си. Хора. Суетене. „Линейка! Линейка!“  - викаше някой.

            - Гелеее! Геле, ела, детето ми! Ела!  - Чу той от небето топлия глас на майка си. Видя я да протяга към него ръце. Усмихна ú се и я прегърна.

    Болката си беше отишла.