Ангел без криле

                                         ( трета част )

      Погледна отново през прозореца, отпусна завесата и се върна пред креслото. Седна и пак впери очакващи очи в писмото, но не успя да прочете дори и ред. Хвърли листа на масичката и остана така – вперен в него, но с боязън, изпълваща съзнанието му... не се осмеляваше да зачете отново. Неистово се боеше от написаното.

Стана, отиде до кухнята, наплиска лицето си, наля си чаша вода, но едва я докосна до устните си, когато нервно закрачи към хола, устремен към своята истина... Озова се пред смачкания лист хартия, с отчаяно движение го грабна, готов да изпие всяка точица дори... Зачете на глас, сякаш искаше сам да чува всичко онова, което бе написано, може би не се доверяваше на очите си, искаше му се с ушите си да чуе всичко, всичко...

   “...Искаш втори шанс? Но аз не мога да ти го дам! На сърцето не може да се заповядва да обича - знаеш го това добре, нали? Моето сърце беше изпълнено с обич, но тя се стопи сред ледове! Не тая омраза, но просто и любов няма. Знаеш ли, може би щеше да е по-добре, ако те мразех, защото ако мразиш, значи може би все още те боли, още обичаш. Не искам думите ми да те наранят, но ще бъда съвсем искрена, нека успея да те накарам да прозреш истината - вече не съм същата, и аз се промених. Вече съм безразлична. Бях наранена, да, но успях да преодолея тази болка и да забравя. Продължих напред. От онази любов ще остане само споменът. Не бих могла да го залича, защото дори и да не искаме понякога, всеки спомен остава в нас, не се заличава, но избледнява, скътан дълбоко в непрогледно кътче на сърцето. Защо сега? Защо сега искаш да те обичам??? Как цял месец нямаше нужда от мен, и след като аз замлъкнах, ти не ме потърси, а именно сега така настоятелно молиш за среща очи в очи??? Защо чак сега правиш опит да си ме върнеш??? Нима е толкова лесно да промениш чувствата си? Нима?! За този един месец, в който не поддържахме връзка, аз успях да преодолея разочарованието си. Успях да забравя! Наричаше ме свое ангелче, помниш ли? Историята от онази песен се повтаря - казваше, че ти е една от любимите, а така и не вникна в текста й - аз дори ти го разтълкувах, но едва ли се сещаш сега : "...ще е твърде късно, когато прозреш, че ангелите не летят, те просто си тръгват с по една стъпка с времето..." Ти не ме загуби внезапно, ти ме губеше миг след миг... Лошото е, че аз ти го казвах, опитвах се да ти го покажа, но ти не стори нищо, за да ме спреш, за да ме задържиш до себе си. Вече е късно! Зададох много въпроси, но не очаквам отговори от теб – съвсем не, напротив, дори и не искам да ми отговаряш и с един ред писано слово. Каквото и да ми кажеш, с нищо не би променило нещата. Категорична съм, може би ще кажеш, че съм лоша, че те наранявам. Но не мога да те спася от болката. Не казвай, че мога, понеже сърце, което вече не обича, не може да е лек за друго ранено сърце. Ако сега има болка и тъга в душата ти, те ще минат, ще отшумят с времето... Колкото и тривиално да звучи, времето наистина лекува, то носи забрава, а с нея болката си отива. Забрави ме! Не ме търси повече! Няма смисъл да живееш в трепетно очакване на нещо, което, може би вътрешно сам осъзнаваш, че е загубено безвъзвратно. Стига! Не отговаряй и на това писмо. Писах ти, защото се надявам от тези безброй редове, ти да прозреш, че всико отдавна е просто минало, а миналото никога не може да стане настояще или бъдеще!

Сбогом! ”

     Сбогом? Тя му казваше “сбогом”… така – съвсем безчувствено, сухо, в писмо... Колко много я беше наранил, че тя отказваше дори и да го види... да му каже всичко в лицето! Не! Той така и не я опозна, за тези няколко месеца, той не успя да прозре, че е цвете, което има нужда от нежност, от грижи, че тънкото и крехко стебло се огъва застрашително под пръстите на безразличието и хладнината, че всяко листче има нужда да сети милувка, а не ледената целувка на апатията... Сега го разбираше, беше се пробудил и осъзнал безумието си, но тя му бе обърнала гръб. Дори и не усети как листът се сви на топка в юмрука му, как ноктите се забиха в дланта и стискаха, стискаха... болка нямаше... Болката беше само в душата му. Физическата болка беше заменена от онзи трепет, болезнено-парещ и жигосващ с печата на несподеленост – изгубената любов... Гордостта му изчезна, искаше му се да извика, но викът замря в сърцето му, единствено една тиха, гореща мъжка сълза се търкулна по тъжното му лице и се стопи в устните, които без глас прошепнаха:

”... ангел без криле...”

     Любовта превръща жените в ангели, но липсата на обич отнема крилете им... А когато ангелът е свален от своя пухкав облак от мечти... с бавни стъпки се отдалечава... отива си... завинаги! Сега вече той го разбра, но прозрението му закъсня твърде много... тя беше напуснала живота му и нямаше да се върне.