АНГЕЛ РЪКОТВОРЕН

            Зимата вече влизаше в своите законни права. Рядко падаше обилен, но краткотраен сняг.  От голите клони на дърветата падаха мокри кичури сняг и шумно се пръскаха върху земята. Тревните площи в парка приличаха на някакъв оскъден пачуърк от жълто-зелени, черно-кафяви и мръсно бели кръпки, съшити от стъпките на минувачите по алеите. Слънцето стеснително поглеждаше между облаците, колкото да задоволи непреодолимото си любопитство. Духаше лек ветрец и беше, общо взето, приятно, но хората пресичаха парка забързано, сякаш, унесени в сметки за близки разходи.

            Николай гледаше на всичко това с нескрита насмешка. Времето, по-скоро, го радваше. Преди дни беше приключил първият му цикъл на химиотерапия. Той вече беше регистриран болен и за никъде не бързаше. Не го товареха и близки или далечни спомени. Видял с нови очи света, Николай по навик индуктивно подреждаше анализ на видяното, вероятни причини, изводи, решение. А решението беше да стегне в юмрук волята си и да диша дълбоко, да се движи до пълно изтощение. Да разкара механизмите на тялото си след ремонта, че ако има шанс, и той да погледне накъде да върви.

За сега, след парка ще завие към пазарчето. Най-предприемчивите търговци вече бяха наредили коледни играчки и всякакви размери изкуствени елхи. Каква „любов“ към природата. За да не се унищожават дръвчета, рекламите препоръчват, също като живи, изкуствени елхи. „Също като живи изкуствени хора“, помисли Николай. Ако това е бъдещето на света, по-добре е, че няма да го види.

Този ден пазарчето не беше много оживено. Почти познати лица на продавачките, само че увити, опаковани за работа на открито. Той даже знаеше кои от тях, как пробутват стоката си. На една от по-крайните маси, зад купчина от детски играчки Николай видя млада жена. Беше увита в дебел шал, но явно това не беше достатъчно, защото спортните й обувки потропваха от крак на крак. На ръцете си беше надянала шарени ръкавички с изрязани пръсти, за да работи по-добре или …за да пуши без да сваля ръкавиците си. Така си помисли, защото пред масата имаше малка пластмасова табуретка, а до нея на плочките пепелник. Тя се наведе напред и започна да разравя купчина парцалени детски играчки и да му ги показва, като след всяка нова играчка го поглеждаше дружелюбно в очите. Искаше да отгатне какво би му харесало. Николай протегна ръце . И двамата видяха колко слаби и с изпъкнали вени са те. Тя също разбра, че той е болен.

-                     Знаете ли, господине, тези играчки изработва майка ми и ще ви покажа една, която носи най-продължителното здраве.

Стана по-сериозна и започна трескаво да търси из кашоните под масата.

-                     Почакайте малко. – каза тя, за да не си тръгне.

Не след  дълго тя извади средно голяма играчка от плат. Беше фигурка на ангел, но с някакъв модернистичен образ. Изображението му беше подчертано усмихнато.

Вместо розово-червени, бузките му бяха с цвят на шоколад. И това със сигурност не беше случайно. Николай си спомни, че по мнение на някои астролози, черните ангели (ангелчетата негърчета) помагат най-самоотвержено на хората. Устните му бяха малки, разтворени в жизнерадостна усмивка.

                        Рангелче ирувимче, с устица разрязана с парица… - би казала баба му, ако беше жива и тук сега.

На връщане, Николай реши да мине пак през парка. Във вътрешния джоб на канадката му, близо до сърцето му беше ангелчето. Откъде се вземат ангелите? Много ясно – от небето. А там откъде се вземат?... Започваше се нова игра на ума и той съвсем не искаше да прогони тези въпроси.

В юношеските си години Николай за първи път усети, че харесва момиче. И не някоя красавица, дето въртеше около себе си тайфа, а самотна зубрачка с очила, но с романтичното, по негово мнение име,  Лилия. Той също не блестеше в любовта и когато другите деца с шум се пръскаха след училище, той търсеше  Лилия. Уж случайно, те си тръгваха по най-дългия път  към дома й. За да я заговори, той задаваше риторичен въпрос, но тя изненадващо го развиваше в цяла дискусия. Тя знаеше много неща, но никога не се самоизтъкваше. За нея беше важно да узнае чуждото мнение. Това харесваше на Николай и той скоро започна да се рови в литературата, макар, че неговата стихия бяха техниката и математиката. Та от това време той си спомни, че Бог веднъж ударил два кремъка. Посипали се искри и се разлетели малки човечета с крилца. Това занимание харесало на Твореца и Той често си играел да създава ангели, но забелязал, че са все момчета. Ласкавото Му отношение към крилатите дечица ги привързало към Него. За да не Му пречат, Той наредил на Архангел Михаил да се занимава с тях. Михаил ги организирал в армия, започнали да играят военни игри. Но за да има военна игра трябва да има и противник. Така Михаил създал спаринг армия. Бог искал игрите да имат възпитателен ефект и за това разпоредил първата армия да бъде на ангелите. Те да носят бели отличителни знаци, като олицетворение на Доброто. Другата армия, като олицетворение на Злото, да носи черни отличителни знаци. И, както често се случва, всяко създадено като полезно начинание, после се изражда. Армията на демоните, така нарекли себе си и своя предводител противниците на ангелите, първоначално се борела против дискриминацията в армията. Ратували за по-свободни порядки. После издигнали за своя цел свалянето на Бог, като жесток тиранин срещу всяка проява на свобода.

Да, Бог, освен че е всемогъщ  е и жестоко справедлив.

Но преди Николай да каже: „Нищо ново под небето“, се сепна и си помисли: „Нищо ново на небето“.

За съжаление сред земните хора нещата почти винаги са трудно обясними. Никога няма само Добро или само Зло. Като полюсите на магнит. Където има Добро, има и Зло. И което е още по-сложно, те не са балансирани в един отделен човек, а едва в едно обществено формирование. Ако в един човек преобладава Доброто, то обезателно някъде наоколо има друг човек, в който преобладава Злото. И това съвсем не е написано на челото му. В много случаи Злото бива обявявано за Добро, а Доброто е преследвано като Зло.

-                     А Аз какъв съм? - спря се Николай. Не е ли вярно, че това , което мисля за себе си, едва ли се приема от околните. А и кой представлява „околните“?  Приятели? Началници? Подчинени? Близки? Роднини?

Пъзелът е доста голям и сложен и по-добре да го оглеждам на части. Дедуктивно, от по-горно ниво, към по-долно и така нататък.

Освен пространствени, човешката даденост има и времеви измерения.

Детството:

Слабовато момче, което след остър ставен ревматизъм се е учило отново да ходи. През лятото майка му го поставяла да седне на тревата под някоя сянка, а през зимата – на малко столче не далеч от печката, като постоянно го наглеждала. И въпреки, че с упражнения на йогите, станал здрав и силен, останал за близки и познати Николайчо.

Юношество:

При укрепнало в различни спортни занимания (крос, гмуркане и алпинизъм)  здраве, най-интересно беше осъзнаването на света. Като върху тръпчив първи летен плод, той се нахвърляше върху физика, астрономия, математика. Намали темпото едва върху философията. Поради бедния му запас от понятия, се налагаше да чете някои трактати по няколко пъти. Пак не беше достатъчно. Тогава започна да посещава различни кръжоци. Така се появиха и първите му вътрешни противоречия. Светът е коварен. Трябва ли да се адаптирам към света днес, ако утре той ще бъде по-добър? Младежка наивност. За да се бориш и побеждаваш, трябва първо да оживееш…

Тук Николай прекъсна мислите си. В далечината срещу него се зададоха две фигури - голяма и малка. И докато вятърът вдигаше и носеше  “морета ” от снежен прах, край него минаха баща и син, които спореха. Момченцето с пухкава ушанка, скриваща по-голямата част от лицето му, умоляваше баща си да му вземе някаква играчка. От своя страна бащата го подканваше да върви по-бързо. Трудно можеше да се разбере, бяха ли отминали магазина с играчки или предстоеше да го посетят.

-                     Ето аз съм едно голямо дете и имам своята играчка. – сети се Николай. Той изтича пред тях и подаде своята парцалена кукла на малчугана. Момченцето се зарадва и заподскача в кръг, а бащата се опитваше да откаже.  Николай само им се усмихна и продължи през парка. Макар и ветровито, той не усещаше студ. Крачеше бодро срещу вятъра и се радваше на танца на снежинките.

* * *

            Късен следобед или по-точно ранна вечер. Николай прави поредната си разходка по ларгото. И както би изпял Мишо Белчев: „С ръка неизменно в безпаричния джоб“. От двете страни на входа на фотостудиото, под витрините, бяха оформени площадки за сядане. На това място късно вечер тийнейджърите пиеха бира и се закачаха. Там тази вечер се беше разположила Мадам. Николай си спомни, че когато веднъж минаваха с майка му и баба му край нея и той попита коя е тя, майка му се скара. После, като отминаха, двете с баба му започнаха да си шушукат. След време Николай разбра, че това е Мадам и тя е художничка. Занимава се със скулптура. Според клюките, Мадам избирала типични едри мъже за модели.

Сега Мадам беше в доста неглежирано състояние. На площадката имаше чувал с неопределен цвят, наполовина пълен и голяма дамска чанта. Мадам седеше между тях. Беше изпружила крака. Явно почиваше от дневните си скитания, защото другите хора не я интересуваха. Сивите й коси стърчаха изпод забрадката на всички посоки, като клечки от щъркелово гнездо. От кончовете на оръфаните й обувки до три четвърти панталона се виждаха няколко чифта шарени чорапи. В едната й ръка димеше фас, в другата държеше комат хляб. „Празникът на бомжа“, спомни си Николай заглавието на един руски разказ за бездомни. Той неволно се зарадва на това нейно благополучие. Прииска му се да си поговори с нея:

-                     Добър вечер, госпожо. Днес времето е приятно. Как се чувствате? 

Мадам вдигна поглед с премрежени очи. Явно преценяваше пропорциите му. После се взря в лицето му. След като не видя заплаха, тя премести по-плътно до себе си чувала и подхвърли:

-         Сядай, стига си стърчал, че и ти, виждам, не си много стабилен - после дръпна от фаса и рече:

 -         Така, като те гледам, не си от арта.

Това беше хубава завръзка и Николай веднага пое темата, но не бързаше да седне:

-                     Аз може да обичам изкуството, но съм човек на точните науки - стори му се, че ще падне в очите на Мадам, ако каже, че е инженер. Повечето хора, извън техниката, наричаха инженерите железари:

-           А, все пак, бихте ли споделила, по какво се отличава външният вид на човек от арта?

-          Е, ами то е много просто – разсмя се шумно Мадам. - Политиците вирят нос и гледат, дали са ги забелязали. Артистите и те донякъде, а художниците гледат напред и съзерцават пейзажа. Останалите, гледат кой надолу, а пък някои изотдолу. Огледай наоколо и ще се убедиш.

Николай нямаше желание да гледа тълпата. Тя го натоварваше. Повече му допадаше топлината на Мадам:

-Вие явно сте прорицателка – наведе се Николай към нея.

-            Виж скъпи, усещам, че не ти се гледат мутри, както и на мен, хайде да минем на Ти - Мадам все още вярваше, че не се е излъгала в добротата му.

Николай седна до нея. Той нарочно не прибра полите на якето си, да не би да я обиди, макар, че му се искаше да не бъде чак толкова близо до нея.

-                     Гладен ли си? Да ти дам да запалиш един фас? – тя откровено беше готова да се раздели с половината си богатство за вниманието на този добър, но малко похабен мъж. – Аз съм известна в този град с какво ли не, но теб не съм те забелязала - и малко загадъчно тихо му каза – ама и ти си един свит. Хайде да се запознаем. – с усещането, че прави добро, Мадам решително пое инициативата в свои ръце -  Казвам се Ева, Евелин, но всички ме знаят като Мадам. Отдавна не ме дразни, че не ми помнят името, защото съм убедена, че няма за какво да съжалявам от миналото. Но с политика не се занимавам, да знаеш – вдигна Мадам пожълтял от пушенето пръст.

Поласкан от вниманието на Мадам, той каза тържествено:

-            Николай – повдигна се той от уважение към дамата и й подаде ръка.

-            Разкажи нещо за себе си. Къде си бил до сега?

Николай се замисли. От къде да започне? Кое от неговия напрегнат живот би било интересно за тази жена? Той изведнъж осъзна, че извън средите на неговото поприще, където беше уважаван, където ценяха приноса му, в живота му няма нищо интересно. Все едно, че прелистваше чужда биография, Николай се опита да намери интересен момент от своята. Повечето страници бяха написани със ситни цифри и символи, На обратната страна на листовете, нямаше нищо. Как живя извън работата? Живееше в панелен блок, в апартамент, предоставен от завода от квотата за млади специалисти. Вкъщи и мебели, и лампи, като в апартамента отсреща. Целият блок все от един завод. Жената техноложка. Той конструктор. Най-голямото им богатство бяха двете дъщерички – близначки. Когато се родиха, двата технически отдела (нейният и неговият) събраха пари и им купиха количка и креватчета. Все пак, близнаци не се раждат толкова често. Иначе извън работата и извън къщи – 3-4 банкета годишно, напиване, танци и опипване на колежките, заради което се срамуваше на следващия ден. Десет дена на морето с децата. Ама там, пак същите хора, с които работеше и пак говореха за работа. Пет пъти се опита да запише докторантура и все в сферата на инженерните науки. Като неудачник,  жена му го изостави и децата пораснаха далеч от него:

                        Не, това за нищо не става – и той си спомни кога се е любувал на пейзажи, на природа. В паметта му изплува тракащ влак и той гледа през прозореца на купето прелитащите гори, ниви, микроязовири. Още на гара Русе международният влак от Москва беше посрещан с „Моя страна, Моя България“. Тогава сърцето му усещаше, че с това той никога не би се разделил. После всичко изчезваше от близки задачи и бъдещи планове:

-                     Да започнем от там, от природата и моето място тук на Земята – реши Николай. Явно не беше минало много време и Мадам търпеливо чакаше изповедта му.

Кой знае защо, но тя беше сигурна, че той няма да лъже.

* * *

            Още от малък Николай проявяваше интерес към всичко. „Как е направено?“ Беше главният въпрос.  Захващаше се емоционално с най-различни неща и цял потъваше в тях. И точно когато започнеха да се получават, той губеше интерес. Оставяше ги някъде настрана, уж защото се е появило нещо по-важно. Близките му наричаха това,  непостоянство, но той не си го признаваше. Считаше, че е адски зает.

Началото на обучението му в техникума беше естествено продължение на предишния му живот, но увлеченията му, тук вече ставаха задължения. Техникумът за него стана средище на себеподобни, но и храм на мъжка дисциплина. Униформи, строй, сериозни физически занимания. Почувствал се възмъжал, още в началото на първи курс се записа в секцията по гребане към морския клуб на язовира. С огромно старание чистеше лодките за зимуване. Просторите на язовира му се струваха океански. И той, като другите момчета мечтаеше да стане моряк. Неговите мечти бяха да плава с платноход. Най-голямата радост беше да попива хоризонта. Започна да забелязва брега, изхвърлените от вълните клечки и боклуци. През зимата клубът провеждаше теоретични занятия. Малко морско право, малко възли, правила за водно спасяване. Всичко беше важно, но затворено във влажното избено помещение на клуба. Ръководството на клуба отдавна мечтаеше за нови зали. На годишното събрание повечето теми бяха около това. Кого да задействат, с кого да се свържат, кой е виновен до сега. Тези пазарлъци и взаимни обвинения дотегнаха на Николай. След събранието вече не му се мечтаеше за морски простори. И вероятно, поради собственото си непостоянство, скоро, след по-малко от седмица, като минаваше край туристическото дружество и видя обявата за курсове по алпинизъм, реши, че това е, което му липсва. По това време беше популярна песента на Висоцки „Если друг оказался вдруг…“. Неочаквано семейният съвет натисна контра. Да се катериш по скалите, „если друг оказался вдруг“, си е опасна работа. Разрешението дойде неочаквано. Оказа се, че баща му познава инструкторката. Още на първото събиране тя обясни, че планината е опасна и не е за страхливите. Подготовката започва с туристически походи и физическа подготовка на стадиона. Ще има и теоретична подготовка. Тук възлите се оказаха познати, но се наричаха с други имена. Първите излети бяха по склоновете на близките хълмове. Учеха ги да ходят продължително и правилно да разчитат почивките си.

Тази инструкторка беше сърцевед. Спечели го и в душата на Николай отново настъпи мир.

Беше минала почти година. В къщи знаеха,че неговите почивни дни са подарени на планината. Беше чел в една книга за хайдути, че като ходели, земята се огъвала под краката им. Така се чувстваше и Николай. Вечерите в хижите бяха истинско удоволствие. Колкото и малък да е човек, ако се държи мъжки и почтено, планината сама отваря тайните си за него. Така той става част от нея. Да се изправиш на ръба на скалата на върха, да се чувстваш победител. Да знаеш, че няма да паднеш, защото планината – майка знае, че си й предан. Но планината беше горда. Не прощаваше пренебрежително отношение. Именно най-самоуверените оставяха живота се сред скалите. Така се случи и с Дако – неговият партньор и водач. Дако го хареса сред младоците алпинисти, защото не се фукаше и не се оплакваше. Така сам Николай приемаше избора. Близо година бяха свръзка. Бяха се пробвали в различни рискови ситуации, но повечето с учебна цел. Развръзката дойде, както винаги, неочаквано. Турът, който катереха се казваше „ПСС“ – „Планинска спасителна служба“. Николай никога не узна, кой и защо беше дал такова име на тази „алпийска пътека“. Така Дако беше определил сложността на тура. Предния следобед се къпаха чисто голи на Пръскалото и се смееха на падащите около тях, заедно с водата, от височина 120 метра, камъни.

Към дванадесет по обед разбраха, че Дако е сбъркал тура и се е качил върху козирката. Оставаше по-малко от въже до горе, но той не можеше да се наведе. От групата решиха да пуснат отгоре въже и да ги извадят. Минаха още два часа. Когато спасителното въже висеше до Дако, той се изтърва. Николай се запъна за страховка, но въжето, като шнур, изпълзя през ръцете му. Двамата увиснаха на клина. Клинът, който Дако беше забил над тура. Чуваха се стоновете на Дако, но Николай виждаше отгоре само част от сипея под тях. Групата реши да потърси помощ от хижата. Бяха минали два или три часа. Кожата на дланите на Николай се беше стопила от плъзгащото се въже, но сега по-важен беше Дако. От хижата дойде Стефка. Тя беше планинска спасителка. Всички планински спасители носеха червени фланели и това респектираше останалите алпинисти. Стефка, без да се колебае, с въже и карабинери на кръста се втурна на помощ. Беше решила да се изкачи над Дако и да се спусне до него. И точно, когато спускаше рапел към Дако…Клинът на нейното въже се извади. Чу се стон и тялото й се преобърна няколко пъти върху сипея. С ужас Николай видя, как от устата на Стефка излизаше розова пяна. От падането белите дробове бяха премазани. Настъпи паника. Коварният тур „ПСС“ взе първата си жертва и то планински спасител. Повече никой не посмя да се хвърли да ги спасява. Някъде към полунощ от върха дойде група спасители. Виждаха се лъчите на техните прожектори. Дако беше притихнал. Някои разказват, че в такива моменти, животът на пострадалия преминава пред очите му като на филмова лента. Николай не видя това, но се хващаше, че си мисли за смисъла на човешкия живот. Човек е създаден, за да се бори в живота си и трябваше отдавна да се сети, че не всички битки завършват с победа. Към шест или седем сутринта Николай чу гласове под себе си. Някакви мъже се катереха към него. Скоро двама от тях се качиха при него. Към въжето на Николай и Дако вързаха техни въжета. После помогнаха на Николай да слезе на площадката, а те бавно заспускаха Дако надолу. Когато всички слязоха на сипея, Николай тръгна да търси Дако. Намери го върху одеяло до огъня. Лицето му, с едва наболи мустачки, имаше жълто-зелен цвят. Беше се задушил. Този път планината победи алпинистите. След година на поляната пред хижата поставиха паметна плоча на двете жертви на планината. Тогава група от клуба на Николай покори тур „ПСС“. Бяха го проучили добре и го бяха катерили преди повествованието. Планината трябва да знае, че хората са много и не се предават.

Ето, това започна да разказва Николай на Мадам. За хармонията между човека и природата. За това, че освен взаимна любов, тук става дума и за взаимно уважение. Колко пъти се е възхищавал на приказни природни гледки и не е можел да ги пресъздаде на платно, например. За това в такива моменти е търсел най-красивите думи, най-верните определения. Разказвайки за колорита на природните прелести, Николай търсеше думи от езика на художниците. Това явно не му се удаваше, защото Мадам го прекъсна и засмяна каза:

-            Нека аз ти разкажа за изразните средства на художествената живопис. Но знаеш ли, това няма да бъде кратка беседа. Ако не възразяваш, бих те поканила в моето ателие.

Николай се сепна и погледна часовника си. Наближаваше времето за лекарствен прием.

-          Какво ти става? Да не би да си мислиш, че те свалям. Ти не си мой тип.

-          Не, просто е време да си взема лекарствата. – не скри Николай.

-             А.. Това ли било. Добре, да тръгваме. Аз само ще ти покажа къде живея, а ти се обади, когато можеш.

Мадам набързо събра багажа си и те тръгнаха към стария еврейски квартал на града. Между старите олющени къщи имаше една калдаръмена уличка. Николай не си спомни да беше минавал по-рано от там. Може би, защото наблизо нямаше технически магазини.

-             Ето, на това прозорче почукай и аз ще отворя. Вратата е от другата страна на съседната улица, няма звънец – някак делово обясни Мадам.

Прозорчето беше малко и опушено. Пукнатината на едното стъкло беше залепена със стар вестник. Вътре беше тъмно.

-          Довиждане... Евелин – осмели се накрая Николай.

-          Приятна вечер Ник – така си избра да го нарича Мадам.

Николай вдигна до горе ципа на якето си и забърза по калдъръмената уличка.

-       Ще се надявам да се обадиш. До обед съм вкъщи. – викна Мадам подире му.

На другия ден още от сутринта Николай повтори мислено целия си вчерашен ден. Най-важно от всичко беше Евелин. Колкото и странно да беше, дори в своето мизерно състояние, тя не се замисляше върху смисъла на живота. По всичко личеше, че „Животът я иска“, спомни се тази популярна бохемска фраза той. Не го интересуваше мнението на града за тази жена. За него тя беше личност. Ама и той как се правеше на компетентен в живото описанието на природата.

* * *

            Къщичката на Мадам се оказа вътрешна постройка в стария еврейски квартал. В централната част на двора имаше къща етаж и половина с орнаменти по ъглите. Мазилката беше избеляла, но по димящия комин личеше, че там живеят хора.

Преди да почука на прозорчето, Николай се огледа. Голяма част от любопитните отчетници на посещенията при Мадам надничаха от избелелите некролози по съседните врати. Той почука леко по здравото стъкло и видя как Мадам му махна с ръка да заобиколи. Тя му отвори вратата и го поведе покрай високата къща. Нейната къщичка беше ниска и се състоеше от няколко съседни постройки. Отсреща по две стъпала, покрити със стара пътека се влизаше в нейната стая. Отдясно, усещаше се по миризмата, беше тоалетна с провиснала врата. Отляво имаше навес и стая с големи обвити в паяжина прозорци. Вероятно това беше ателието й. Тя влезе в стаята и го покани. Въпреки, че беше полутъмно, в стаята имаше ред. Това, като човек на точните науки, отбеляза най-напред за себе си Николай. По стените имаше стари календари и цели страници от модни списания. До прозореца беше леглото с няколко навити на вал юргани.

-            Сигурно живее без печка – помисли Николай. После видя в единия ъгъл пернишка печка, но по вазата върху нея личеше, че не се пали.

-          Ето на това прозорче са ми чукали много красиви и много авторитетни мъже.

Николай забеляза, че тя не каза богати или заможни. Явно парите не я интересуваха. А и по времето на соца богатството и частната собственост бяха официално забранени неща.

-          А тази къща в двора на кого е? – попита приятелски той.

-            На сестра ми е. По-точно е наследство от родителите ни. Преди години чрез съда сестра ми раздели имота. Тъй като родителите ни са плащали да завърша Художествената академия, а сестра ми е завършила само гимназия, на нея присъдиха къщата, а на мен летните стаи и ателието с частта от двора, ама и него не го ползвам целия. Зает е от колата на зет ми, бог да го прости. – тя се отпусна на стола до масата. Беше със същите шарени чорапи, но по анцуг. Николай също стоеше вкъщи с анцуг, защото беше удобно да заспива пред телевизора. Тогава той се огледа и видя, че в стаята няма телевизор. Нямаше и радио.

-          Заповядай, седни – посочи му тя стола до себе си.

-            Тъй и тъй си дошъл нека си поговорим, а после ще излезем да пием кафе, ако не възразяваш, че аз тук нямам ток. Поканих те да говорим за живопис, но първо да разкажа за себе си. После пък ти ще ми кажеш кой си, от какво си болен. Може да ти олекне. Аз не обичам да разказвам в първо лице единствено число. И като чуя, че някой публикувал мемоарите си, мисля си, че като не е кокетничел на младини, отприщил се е на старини.

-          Добре. Как тогава гледаш на автопортретите на художниците? – закачи я Николай.

-            Обикновено художникът рисува автопортрет, когато отработва нов стил, пробва нова техника. И да не се получи, той излага сам себе си. Това няма нищо общо с мемоарите. Да не говорим за звездите, които наемат да им пишат мемоарите. И кой ли ги чете, ако няма клюки в тях.

-          Как ли биха изглеждали твоите мемоари? – поде шегата той.

-            Виж, Ник. Аз не живях, аз се радвах на живота. Имала съм възторзи, но и разочарования. Ето, например зет ми. Той беше келнер и в началото си падаше по мен. Колко пъти е прескачал ей това прозорче. Беше изискан. Миришеше на скъпи цигари. После му се наложи да иска ръката на сестра ми от мен, защото родителите ни бяха загинали при катастрофа с колата. И когато го попитах защо, той каза, че сестра ми е по-малка и по-хубава. После се оказа и бременна от него. Като се роди племенницата беше на седмото небе. Почерпки с приятели, гости. После мръсникът му с мръсник, тръгна по кучки. И двете със сестра ми не го допускахме до себе си, особено след като беше лепнал трипер. Тя го търпеше, защото носеше пари. Тъй си отиде от рак на простатата. Остана ей оная Застава на двора, дето за нищо не става. – завърши поетично Ева. Тогава Николай видя през вътрешния прозорец покритата със стари килими и мушами кола на двора. Джантите бяха потънали в земята. Номерата ги нямаше.

-            Тази кола е за скрап, защо сестра ти не я махне ?

-            Племенницата ми завърши художествената гимназия. Аз я подготвих за кандидатстването. Аз и вменявах, че е способна. Тя си повярва толкова, че заби на морето един италианец. Сега работи с него в семейната пицария в малко градче близо до Флоренция. Сестра ми, като се разделихме, даде къщата под наем и отиде при тях. Вече години не се е обаждала. Аз си живея сама и нямам нужда от никого.

-            И аз бих казал, че нямам нужда от околните – започна своя разказ Николай – но нося непрекъснато мобилния телефон със себе си. Все се надявам децата ми да ме потърсят, както казва артистът Мамалев, международно. Те, дъщерите ми, биха казали, че произхождат от бедно инженерно семейство. По времето на соца да си инженер беше престижно. Освен това аз, може да ти се стори странно, но вярвам, че социализмът беше добър строй. Когато последният президент на СССР Горбачов повдигна въпроса за Номенклатурата, аз му повярвах. И аз, като много други реших, че краят на величията е дошъл. Един стар работник ми казваше: „Сега, като се надигне тинята, ще видиш какво е.“ Не съм забравил, че с политика не се занимаваш и за това ще спра до тук. Инженер съм. Занимавам..., по-точно занимавах се с технически изобретения. Ще се пенсионирам по болест, защото преди година ми откриха образования под мишниците. Казват се фиброзен сарком.  Колко ми остава не знам и не искам да мисля за това. Вече се съвземам от химиотерапията. Пия редовно лекарствата си. Пазя диета. Спазвам режим. Не те ли отблъсквам? – ускорено изстреля Николай монолога си.

-            Добре де, поне знаеш ли от какво е?

-            Като ученик се занимавах с алпинизъм. Случи се така, че висях близо дванадесет часа с един приятел, който загина там. Повече от година под мишниците имах черни черти от въжето. Предполагат, че е от това. Тогава смъртта ме пропусна, сега не знам.

-            Слушай Ник, аз мисля да говорим за живопис, за творчески прийоми на живото описанието. Твоето изложение само потвърждава у мен мнението, че ти си дисциплиниран човек и ще се справиш с проблема си. Аз не съм нито доктор, нито свещеник. Познавам хора, които с воля и настойчивост са преодолели такова заболяване. Вярно там става дума за рак на гърдата, но повярвай, тези жени са достойни за уважение. От тях съм чувала, че решаването на проблема има и психическа съставка. А сега, да посетим моето ателие. Тя стана с вид, който не търпи възражения и го поведе навън към Ателието.

До ателието се стигаше след десетина крачки. Пред големите прозорци на верандата имаше грънчарско колело. В ъгъла, като пресечна точка на перспективата, паяжините се събираха върху плетен стол – люлка.  Вратата беше широка с ключалка тип мандало. Подът и на верандата, и в помещението беше от гладко рендосани дъбови талпи. Николай мина напред и видя в центъра на ателието кюмбе „циганска любов“.  Кюнците отиваха право нагоре. Тогава той видя, че няма таван, а под керемидите бяха наковани дебели дъски. Имаше два фотьойла с по една дървена облегалка. Облегалките бяха закрепени от различни страни и фотьойлите бяха събрани като канапе. Те седнаха на канапето и той продължи да оглежда.

-            Това ателие направи баща ми още когато бях студентка  - подхрани любопитството му Ева. – Той се гордееше, че ще бъда скулптор и художник. Изпълняваше всичките ми прищевки, ако преценеше, че са свързани с изкуството. Ето тази циганска любов направиха за мен в промкомбината под гарата по мои скици. Виждаш ли, че кюнците отиват направо нагоре в комина, а не в дупка в стената. Помниш ли филма „Таборът отива към небето“. Татко обичаше циганските мотиви. Дядо ми, неговият баща, беше руснак от белогвардейско потекло. Те руснаците обичат циганите и циганските песни. Аз също ги обичам. Като взема пенсията, купувам бутилка евтино бренди. Метачките от „Чистотата" до обед вече са свършили, че като си пийнем, ама направо на площада. Да видиш какви песни, какви танци стават. Затова циганите не ме закачат и не ме крадат. Техен човек съм.

-            Сигурно си работила като художник.

-            М-да! Аз съм художник, но съм специализирала скулптора. Живописта ми е второ направление. Като се дипломирах тук нямаше работа за мен. Всички важни проекти Партията поръчваше в окръга. То и в страната имаше пет – шест светила, които най-вярно отразяваха бъдещите простори на строящия се развит социализъм. Не съм била против майсторите, даже се опитвах да ги разгадавам. Ето виж паметника на Бузлуджа. Тъй наречената „Чиния“ замислена като „Пантеон на великата идея“, когато не свети, можеш да го приемеш за сълза или даже за четвъртина нота. Та с моята авторитетна диплома започнах работа в Търговията. Длъжността ми беше „художник по рекламата“.  Големите ми способности се изразяваха в това, че намирах най-странните пози за манекените. Малките пространства на витрините бяха широко поле за експерименти. Витрини много, даже и в нашия индустриален град. Като дойде демокрацията, закриха търговските предприятия. Те сами фалираха. Кой крал, кой ял? Оказа се, че за да ни платят заплатите, трябва да продават магазините. А купувачи много. Кой под масата, кой над масата, бързо ги изкупиха. На новите собственици не им трябваха художници. Идат в някоя европейска столица, фотографират витрини, магазини. Дизайнери станаха компютърните специалисти, дето копират, мащабират, принтират. Аз започнах да преподавам уроци по рисуване на кандидати за художествената гимназия, което наложи да се самоосигурявам за по-добра пенсия.  Пенсионирах се по възраст със сравнително малка пенсия. Само не ме питай кога, че не е прието да се пита за възрастта една дама. Като дойде кризата спрях да плащам тока. През деня се мотая по кафенетата. Все някой ще ме пита за старите чешити на града. Почерпи ме кафе, посмеем се и хайде вкъщи под юрганите.

В този момент просторечието на Ева с нищо не подсказваше нейните художествени способности. Тя беше възбудена и с радост откриваше душата си. На Николай му стана леко. Той разкопча канадката си и въпреки, че в ателието не беше топло,  разтвори я и се разходи около циганската любов. В ъгъла до прозореца имаше малък дървен тезгях. До него на стената в брезентени джобове бяха наредени десетки длета за дърворезба. Стената към уличката нямаше прозорци. Там беше монтиран огромен стелаж. На него бяха наредени малки скулптори на човешки тела. Имаше и глави в пълен размер. Макар и потънали в прах, фигурите издаваха поривите в стила на Ева (нямаше съмнение, че са нейни). Нищо общо с гладките мраморни статуи,  често срещани в туристическите брошури. Нейните бяха обвити в стихия. Като че ли се съпротивляваха на силна буря. Погледите на незрящите им очи издаваха решителност. Николай неволно опипваше тези мъжествени лица. Представяше си как е отнет камъкът, за да се открие образът.

-            Как си видяла тези образи в каменните блокове? А може би си търсила камъка, за да изразиш вече изградения в мисълта си образ? – това беше нов свят за него.

-            Виж, Ник – прекъсна го Ева – хайде да направим план. Нали така е в твоята работа. При мен също се работи по план.

-             Първо ще разчистим тук, ще напалим печката, ще ти наглася работно място. Ние художниците не работим на бюро или чин.

-            Добре - съгласи се той – с удоволствие ще вземам уроци от теб, но бих желал да поговорим и за таксата.

-            О, значи искаш да се пробваш, добре тогава. За разлика от един колега аз не вземам двойно.

-            Как двойно? - Изненада се Николай.

-            Ами той се опитваше да убеди учениците си, че на света има двама велики художници. Единият носи неговото име, а другият – неговата фамилия. За това вземаше двойна такса. Беше способен и имаше много ученици, въпреки таксата…Това, че няма да ти взема такса, не значи, че съм втора ръка – разсмя се Ева. Ти ще осигуриш дървата. Аз ще пусна тока. Парите за материалите ще си делим. Ще започнем, пък каквото излезе. Нали знаеш за дървото и свирката, имах предвид, че от всяко дърво свирка не става. Изобразяването на живата природа е огромно поле за изява. Да не говорим за изобразяването на мислещите същества. И тук, както навсякъде, има закономерности. Има установени пропорции. Първо трябва да се научиш да виждаш. После да се научиш да отразяваш вярно. Но мисля, че за днес стига. Хайде да вървим да пием кафе. Кафето също ще делим. Един ден плащам аз. Друг ден плащаш ти.

-            Ева, докато пием кафе ти ще ме учиш. Така, че кафето е от мен. – запъна се Николай.

-            Ами ако не излезе нищо – наведе се дяволито Ева -  голям смях ще падне. Има да ме гаврят.

-            Аз ще изучавам твоето творчество. А пък, ако науча нещо, е добре дошло.

-            Вие инженерите сте способни хора, ама изобретателите са малко тарикати. И ти имаш такава тарикатска жилка. Хайде да тръгваме. Ти почакай, докато се преоблека. – пак безкомпромисно разпореди Ева и го остави.

Николай отдавна не беше общувал с жена. Първото, което си спомни, че и жена му все разпореждаше. Даже, когато бяха сами, пак тя командваше. Жените - съпруги, не колежките,  въобще не се интересуват колко ценен кадър си. Обратно, когато си пийнеха по празниците, тя все се смееше. Такива като него – специалисти, тя цели институти би въртяла на пръста си. Е, отиде в Италия и тя. После децата, отгледани от баба им, заминаха и те. Какво му пречи да се пробва в ново поприще. И без това след месец е пенсионер. След година ще получи и прослужена пенсия, ако доживее. – присмя се Николай на мечтите си.

* * *

       Занятията с Ева погълнаха Николай изцяло. Той поръча за двеста лева дърва, които щяха да стигнат за повече от месец, ако палеше и двете печки, но тя повече топлеше ателието, за да му е добре. Всеки ден го проверяваше дали си е пил лекарствата. Стараеше се той да не се претоварва. Тази пълна опека й доставяше някакво родителско удовлетворение. На обед се хранеха повече с претоплени консерви. Веднъж му свари зеленчукова супа на кюмбето, но каза, че е вредно за статуите. Супи той и без това си правеше вкъщи. По нейно мнение ученикът заслужаваше внимание.

-          Поощряваш ме за да не се откажа – критично заключаваше ученикът.

Те нарекоха теоретичната подготовка събеседване, защото той имаше солидни философски знания, владееше диалектическия анализ, но не познаваше историята на изкуството. Неговата математическа подготовка му помагаше да рисува точни геометрични форми под различен пространствен ъгъл, но трябваше да усвои сенките и полусенките. Най-голямо удовлетворение му доставяше тълкуването на цветовете, макар, че не винаги успяваше да подбере вярната гама. Във въображението му се мяркаха цветове от картини на други художници и той търсеше обяснение, какво изразяват те. Беше ходил в командировки на много места по света. Беше посетил много галерии, но сега си спомняше за една изложба от годишнина на Българското национално радио „Докосване до Нощен хоризонт“. Картината беше в тъмносиня тоналност. Нея често се опитваше да разгадае Николай, докато вървеше из улиците към къщи вечер. Много пъти беше разказвал на Ева за тази картина. Тя каза, че трябва да я види на всяка цена, щом той я е забелязал.

Бяха минали почти две седмици, откакто работеха заедно. Наближаваха коледните празници. Един ден той се появи особено радостен с малък пакет под мишницата.

-            Това е за теб - подаде й пакета той. Беше й купил дамски комплект шампоан и балсам за коса.

-            Но аз нямам повод, а и до Коледа има около седмица – учуди се Ева, но пое подаръка.

-            За това пък аз имам. Днес бях на контролен преглед и установиха, че състоянието ми се подобрява. Все пак, трябва да продължа лечението. В случай, че се получат метастази (разсейки), могат да бъдат засегнати вътрешните органи. Битката със смъртта още не е приключила. Никой не е вечен, но по-добре е пътят да продължи.

Ева се постара да го отвлече с тема от историята на изкуството. Реши, че е най-добре да не му напомня за болестта. Ник беше достатъчно мотивиран да се бори с нея.

* * *

Тя вече не заключваше вратата на двора и той свободно влизаше навътре към ателието. Денят беше студен, но слънчев и Николай видя на тела прострени шарените чорапи на Ева. Като стигна верандата тя ненадейно му отвори ателието и извика:

-            Влизай, че ще изстине собата.

Беше направила косата си на опашка. Дебела вълнена възкъса пола показваше краката й в светлосин плътен чорапогащник.

-          Къде си ги крила тези секси крака до сега?

Явно доволна от оценката, Ева завъртя ханша си няколко пъти с поглед на прелъстителка.

-            Реших да посетя градската баня, че като се разприказвахме с телякините, едва не закъснях. Направила съм чай от мащерка. Хайде да пием. Имам разговор с теб.

-            Виж, Ева, ако си решила да ме сватосваш за себе си, забрави. Апартаментът ми се води на дъщерите ми. Само гдето не ме карат да им плащам наем. Какъв мъж ще ти бъда аз, като ми е забранено да общувам с жена?

-            Ей, ти май се възгордя. Видя нещо по-засукано и хайде заден ход. Да не си обърнал резбата? Разговорът ми с теб е за творческото ти бъдеще. И направо на въпроса… Виждаме и двамата, че живописта не те влече. Може и аз да съм лош учител. Защо не опитаме с моделирането. Ще се пробваш да ваеш глина.

-            Грънци ли ще ме учиш да правя? - повиши тон Николай.

-            Грънци съм правила и са се продавали добре, господине. Глината не е просто нещо. Какво си мислиш, че Бог взел една шепа кал от локвата и създал човека ли? Той го е обмислял дълго. После дълго е месил глината. Затова хората сме такива витиевати. Едно мислим, друго говорим, а трето се разбира от останалите хора.

-            Колко мъдра жена – засрами се Николай и я погледна право в очите.

-            Ще отидеш в индустриалната зона. Там покрай фармацевтичната фабрика, по улицата надолу ще питаш къде живеят грънчарите. Купи две топки глина. Не е скъпа. А аз ще ти открия тайните на ваенето.

-            Веднага тръгвам – рече Николай примирено. Доброто настроение, с което се появи, все още не го беше напуснало. Тя също нямаше желание да се карат.

-            Хайде днес да поработим върху проекта. Да помислим , какво е това, което ще изваем. Искаш ли чай? Още е горещ.

Николай осъзна, че всъщност, моделирането на глината не означава да я мачкаш, а да й дадеш смисъл, да й вдъхнеш душа.

-            Какво да извае ли? - първото нещо, което му дойде, беше ангелът. Много би искал да направи ангел от глина и той да прилича на ангелите от фреските или като херувимите, изписани по сводовете на храмовете.

-            Може идеята ми да е твърде смела, - каза тихо Николай – но бих те помолил да се опитаме да направим ангел.

-            Това е много добра идея и… благородна. Ангелът хранител би помогнал да преодолееш по-бързо болестта си. Хайде, Ник, разкажи ми как си го представяш.

Ева сложи едно по-дебело дърво в печката и се заразхожда из ателието.  Николай я следеше с поглед. Колко много се промени тази жена откакто  се бяха запознали.  Тя отиде до една купчина рула и се зарови в нея. Избра едно парче бял рисувателен картон. До прозореца имаше ваза пълна с четки и моливи. След дълго оглеждане избра добре подострен молив и седна до Николай.

-            Трябва да знаеш, че инструментите правят майстора. – засмя се загадъчно Ева.

-            Аз си представям ангелите като малки очарователни деца. – подхвана Николай – Когато дъщерите ми бяха на две – три годинки, най-обичах да милвам крачетата им, докато още спяха. Топлички, пухкави телца, не докоснати от злото на хората. Още тогава съм си мислил, че точно такива са ангелите.

През това време Ева нанасяше щрихи върху картона.

-            Само не мога да си представя, как точно изглеждат крилата на ангелите – продължи Николай и започна да се разхожда около топлата печка. Той мина край седналата до масата Ева и надникна иззад гърба й. На картона вече се виждаха очертанията на няколко детски тела. Възхитен сложи ръцете си върху раменете й и извика: - Ти си гениална. Без да се обръща Ева продължи да рисува и каза:

-            За да изобразим крилата на ангелите, ще вземем сух хляб и ще отидем в парка. Там ще храним гълъбите и ще разгледаме крилата им. Гълъбите са благородни създания.

Веднага се облякоха и тръгнаха към парка. Вървяха един до друг и мълчаха, като на важна мисия. Централната площадка беше чиста и те нахвърлиха трохи. За да не плашат птиците , седнаха на една пейка и хвърлиха трохи около себе си. Първите гълъби бяха сиво черни. После изведнъж в множеството се появи бял гълъб. Николай не можеше да отдели поглед от него.

-            Ето такива са крилете на ангелите -  прошепна му Ева. Гълъбите се боричкаха за трохите. Белият гълъб не беше от най-силните, но точно това предизвика умиление у Николай.

-            Това, което ние приемаме за благородство, то в животинския свят е недъг. Той е различен и за това не му отстъпват.

-            Ник, това е борба за живот. Ако не се бориш, си обречен. Хайде да се прибираме и да довършим проекта, докато не сме забравили.

По пътя решиха да се поглезят и си купиха дюнер.

-            Не само гълъбите трябва да се хранят – смееше се Ева. Николай също остана доволен.

Печката още не беше угаснала и в ателието беше топло. Докато Ева правеше чай, Николай разглеждаше скиците на ангелите. Включи лампите и се замисли. Опита се да си представи как са свързани крилата към плещите на фигурите.

Вече работеха повече от два часа. На картона имаше няколко фигури на ангели с криле, разперени за полет, а също и с прибрани криле. Николай се чувстваше вдъхновен, но и уморен.

-            Защо не останеш да преспиш тук – предложи му Ева – тук в ателието е топло, а у вас… - той я погледна уплашено. – Аз ще спя оттатък, съгласен ли си?

Двамата се заеха да разчистват купчината рула в ъгъла. Там имаше голям дървен нар със закрепен върху него матрак. Тя му постла чаршаф. Сложи му и възглавница.

-          Лягай с дрехите, че през нощта ще стане студено. Аз ще те завия с юргани.

Тя скоро се върна с два юргана. Той наистина имаше нужда от почивка и покорно легна. Ева му нагласи възглавницата, зави го и нежно го целуна. Беше му приятно, но не знаеше как да постъпи и за тава не помръдна.

* * *

Ева се надигна от леглото и погледна навън. Беше студено утро. През нощта беше паднал тънък снежец. Сети се за Николай и се облече набързо. Когато отвори вратата, видя стъпките му към вратата на двора.

-          Изплаши се – помисли Ева.

-            Изплаших се – мислеше си Николай, забързан към къщи. – Та аз даже не знам дали болестта ми не е заразна.

Следващият ден беше Бъдни вечер, а на другия ден Коледа. Николай изпращаше поздрави на близки и познати по Интернет. Видя се по Скайпа и с децата. Изглеждаха коледно весели и му пожелаха същото. Беше му приятно, че не се сетиха да го питат за здравето му. Той не се чувстваше самотен, защото го топлеше целувката на Ева.

Чак на третия ден след Коледа Николай почука на вратата на Ева. Ръцете му бяха мушнати в джобовете на палтото, но през едната ръка висеше торба.

-            Къде се загуби бе човек? Ако знаех къде живееш, щях да те потърся. Хайде да запалим печката в ателието. Докато те нямаше, реших да направя икономия.

-            Нося глината. Купих три топки, да има една за резерва.

-            Ник, ако това, което изваеш, не ти харесва, просто омесваш глината и почваш от начало. Материалът не се разваля. Само трябва да го увиваш в мокра кърпа, за да не се напука. Чакай да се стопли и тогава събличай палтото, а аз ще подготвя стенда. – Ева беше доволна, че Николай дойде и старателно избягваше да спомене въпросния ден.

-            Знаеш ли, Ник, защо те пратих да купиш глина от грънчарите? – без да дочака отговор Ева продължи – Там в индустриалната зона, когато строили разширението на текстилната фабрика, открили разкопки на тракийско селище. Най-интересното, обаче е, че когато копали фундамента на комина, попаднали на древна грънчарска работилница.

-          А как са разбрали, че това е работилница? – не повярва Николай.

-            Ако се беше занимавал с грънци, щеше да се досетиш. – победоносно обяви Ева – Докато глината е сурова и мека, бракът се омесва наново. Но опечените съдове, когато са негодни, просто ги чупят и изхвърлят. Освен голямо количество натрошени черепи, археолозите открили пещи за изпичане на глинени съдове.  Грънчарите, от които купуваме глината, открили находището и се заселили там. Някога това е било извън чертите на града, сред полето. И сега те копаят глината направо в двора си. Качествената глина трябва да съдържа 10 – 15 % фин пясък и малко креда. Точно това копаят те от земята. Всъщност, те копаят самата земя. Грънчарството е голям занаят.

-            Почти като златарството – вмъкна иронично Николай.

-            Вярно, златарството е добър занаят, но грънчарството е родово, от поколение на поколение. Пръст много и затова малко я ценим. Ако ти хареса, ще ти покажа всичко, от начало до край. - Ева го погледна изпитателно. Не беше сигурна дали няма да му омръзне. Погледите им се срещнаха и Николай искаше да й предаде цялото си умиление и възхита. Той наистина беше готов да даде всичко от себе си за вниманието на тази близка за него жена.

-            Преди да започнем да моделираме искам да обсъдим технологията. – продължи делово Ева – Имам голяма муфелна пещ, но ако решим да печем в нея, ще похарчим много ток. Когато я поръчвах, животът беше друг. Малки фигури могат да се изпекат и в голям чушкопек. Аз имам такъв. Глината без глазура се пече при 900-950 градуса. Чушкопекът вдига над 1200 градуса. Освен това има степени, като муфелната пещ. Затова предлагам размерите на фигурите да бъдат съобразени с по-малко пространство. Ето на тази подставка можеш да започнеш да моделираш. – Ева постави пред него на тезгяха кръгла дебела дъска. Беше я бърсала току що с мокър парцал и тя още беше влажна. Николай извади една топка глина и, както беше гледал майка си да меси, я пльосна върху дъската. Глината повече приличаше на пластилин, отколкото на тесто за хляб. Беше мазна и стегната. Той откъсна едно парче, колкото да запълни шепата му и започна да го валя, както децата правят змия от пластилин.

-            Ей, хубава игра си намери, но ще се оплескаш. – извика Ева. Откачи една престилка от стената и го опаса. – Днес е твоето кръщение и за това предлагам да го полеем. Ще сваря нов чай и ще си добавим мъничко ром. Имам тук останал в една бутилка. Какво ще кажеш, а Ник?

-            За да бъде успешно делото ни, трябва ни добро начало.

Докато се наслаждаваха на ароматната напитка в чашите си, Ева подхвана:

-            Скоро е Нова година. Мисля да ти предложа да излезем на края на града по реката нагоре. Там има на едно място борове. Ще отчупим две-три клонки и ще си ги украсим като елха. Така ще замирише на борова гора.

-          Аз ще донеса играчки. – някак по детски добави Николай.

-            Ама после няма да си ги връщаш. – отвърна в същия дух Ева – За всяка Нова година трябва да се купува поне една нова играчка. Нека аз да я купя. Искам да те питам,  как мислиш да празнуваш Новата година?

-            Във всеки случай различно от Коледа – без да се замисля каза Ник – Как мислиш, би ли се съгласила да посрещнем Новата година у нас?  Имам телевизор. Отоплявам се с климатик. Ще купя една бутилка пенливо вино. По-скоро искам да изпратя старата, отколкото да посрещна Новата година. – той замълча за малко. Тази година беше тежък удар върху него. Сринаха се всичките му планове за бъдещето. Срина се същността му. Но трябваше да си признае, че пак тази година, съдбата се смили над него. Даде му шанс да преодолее отчаянието. А може би именно Бог му прати Ева? – Трябва да направим меню и списък на покупките. Този път аз съм домакинът и аз плащам… Нещо се размечтах, а още не съм те попитал, ти, какво мислиш?

-            Да, Ник! Независимо къде, искам да посрещнем заедно Новата година. Аз те харесвам и искам да имаме много общи Нови години.

-            Ако здравето ми позволи, Ева. – прекъсна я той – Независимо, че се познаваме отскоро, аз виждам, че за много неща мислим по един и същ начин. Имаме за какво да си говорим, а и не сме си казали толкова много неща. В моите ученически години, когато видеха момче да върви с момиче, веднага плъзваха слухове и въпроси: „Ама сериозно ли ходите?“. Иска ми се да ходим сериозно, но от семейния си опит се боя, че точно тогава ще се скараме.

-            Прав си, Ник! Аз съм имала много пробни бракове. Влюбвала съм се и съм обичала, но както виждаш живея сама. Признавам, че това е и част от характера ми. Не обичам да командвам и мразя да ме командват. Най-мразя, обаче да ме лъжат.

-            Да! До тук разбрахме какво мразиш. Я сега да видим какво обичаш? – реши да разведри обстановката Николай.

-            Ако много искаш. Ще разбереш. – усети го Ева – Сега да поговорим какво обича глината. Ето, виждаш ли това змийче, което ти оваля? Като го сгънеш двойно и погледнеш прегъвката отвън, ще разбереш дали глината е суха или има необходимата влажност. Виж как се появиха пукнатини. Значи трябва да я навлажним. Правиш я на питка и я покриваш с мокра кърпа. Единият край на кърпата се потопява в съд с вода. Направи това и отивай да се миеш.

-            Ева, може ли да си тръгна? Щом ще посрещаме Нова година у нас, по-добре да си отида, че да разчистя малко. Утре ще излезем да пазаруваме или пък да отидем за борови клонки. – Той отиде да се измие и докато бършеше ръцете си все си мислеше. Решението им да посрещнат заедно Новата година беше важен момент в живота на Николай:“ Няма завои, няма нагорнище. Тръгваш по стръмен наклон надолу. Трябва много да внимаваш и бързо да съобразяваш. Връщане назад няма“.  Той бързо се облече, помилва я по бузата и тръгна. Първо ще направи разчет на времето, после оценка на силите и средствата. След това, в стила на мрежовото планиране, ще очертае критичния път. Това са задачите с най голяма продължителност. Този низ от мисловни дейности изпълнява всеки ръководител, докато записва задачата от по-старшия началник. Докато приближаваше дома си, мина през няколко маркета, за да проучи цените на продуктите. Планирането включва и преглед на финансовото състояние. Той все още се водеше в отпуск по болест и доходите му, повече от сигурно, превишаваха тези на Ева. Парите за лекарства са табу. Двеста лева за дърва за ателието. Затова пък токът, който той ще плати ще е по-малко. За храна и непредвидени разходи до следващото плащане - сто лева. Значи може да се покаже като кавалер на Нова година с около сто лева.

* * *

Николай се разходи из стаите. Жилището нямаше празничен вид. Още по-малко за посрещане на гости. Той си спомни, как са се събирали с приятели преди много години. Тогава повечето гледаха какво има на масата. Погледът му се плъзна по етажерките с книгите. Сигурно имаше сто и петдесет - двеста тома художествена литература и два пъти повече техническа. Сега те не му говореха нищо. Мълчеше и той. Всичко това се случи за около година. Може би за това забеляза паяжините по тях. „Ева няма да хареса тази обстановка“ заключи Николай и реши да започне с прахосмукачката, но първо ще се преоблече.

Разтребването отне около два часа. Много повредени уреди, които той се канеше да ремонтира „когато се освободи“ отидоха в контейнера. У него интуитивно се изграждаше нагласа за ново начало. Докато въртеше прахосмукачката, пусна пералнята да изпере спалното бельо. Седна и се огледа чак към пет следобед. Навън вече притъмняваше. Искаше му се да отиде при Ева, но и тук още не беше готов. Сети се за играчките за елха и свали от гардероба няколко кутии, увити в пъстра хартия. Николай внимателно започна да изважда играчките. Стъклените бяха увити в меки салфетки. Имаше играчки от детството му. Стъклен самовар и матрьошки бяха от Съветския съюз. По-новите бяха от пластмаса, но също бяха с ярки цветове. Имаше и китайски от слама. Николай избра най-блестящите топки и ги сложи настрана. В друга кутия намери гирлянди от лампички. Той избра една по-голяма кутия от светещи гирлянди и внимателно сложи играчките за Ева вътре. Лампичките нави около сгънато на две списание. Сложи всичко в една торбичка с Дядо Коледа на нея.

-            Да не забравя да инсталирам колонките на компютъра.  - сети се Николай – Каква ли музика харесва Ева? Добре би било първо да пусне нещо новогодишно на световните звезди. След това ранна европейска класика, подобно на Виенския концерт. За близост ще приготви някой тежък блус. – той беше правил такива подборки и като ги пусне, те подсказват настроението.

-            Червено вино, блус и нежна жена. – размечта се Николай – Стая с камина и цветни светлини, почти стандартен филмов кадър. – засрамено се опита да се упрекне той, но желанието за празнично настроение взе връх.

За да отклони мислите си, той се зае да сглобява елхата. Тази изкуствена елха той опаковаше след старателно почистване, защото когато се наложеше тя да бъде сглобявана, настроението трябваше да бъде празнично. Обикновено елхата стоеше между телевизора и прозореца, но сега, за да има място за танци, той я постави по-близо до дивана. След около още два часа елхата светеше с мигащи светлини и блясъкът на играчките се отразяваше из целия хол. Имаше нужда от почивка, а и беше време за лекарствата. Направи си набързо пакет готова супа и докато сърбаше премисляше менюто за новогодишната нощ. Не му се искаше да готвят нещо специално, защото щеше да отнеме много време, а и нямаше подготовка вкъщи. Отдавна се хранеше сам в походни условия. Една лъжица, две вилици, малка тенджерка, две чинии, две чаши. Всичко беше строено в края на шкафа.Така миеше по-малко. Впрочем апартаментът беше зареден с всякакви съдове, прибори и чаши за официални случаи, но Николай беше решил, че това вече няма да му потрябва. По-добре да купи едно пиле на грил и да се опита да го овкуси, без експерименти, разбира се. Преди години се беше увлякъл и изучаваше правенето на коктейли, пуншове и плодови напитки. Беше окомплектован с литература, съдове , термометри. Значи ще изненада Ева с дълга топла напитка. След като си взе лекарствата, унесен в мъгляви размисли от миналото и настоящето един два пъти се хвана, че се опитва да погледне в бъдещето, без да поставя условието „ако“. Хубаво е да се чувстваш нормален човек и да загърбиш тежките мисли и болежки.

* * *

Утринта беше суха. Нямаше сняг. Нямаше дъжд. Преди да изхвърли боклука, Николай се опита да направи гимнастика. Клякането и ставането бяха успешни, но след три лицеви опори падна. Подмишниците му го боляха и се чувстваше отпаднал. Там трябва да насочи вниманието си и постепенно да увеличава натоварването.

Облечен за излет и с играчките за елха скътани в пазвата на якето, Николай крачеше към Ева. Надяваше се да я придума да отидат за борови клонки. Ева беше разчистила ателието и то сега повече приличаше на галерия. На печката вреше чаят. Глината беше омесена на топка и приготвена за работа. Той, обаче не се отказа от замисъла си. Приближи се до нея и преди да се осмели да я притегли към себе си каза:

-          Хайде да излезем навън. Да идем до гората за клонки. Какво ще кажеш?

-          Разбира се. Нали ще ходим сериозно. Време е да ни видят заедно.

-          Ева, аз мисля, че каквото и да говорят за нас из града, то ще е от завист.

-            А аз искам да ни видят, за да разберат какво ще стане с нас след време. – уверено му отвърна Ева. Тя също дълго мисли за тях двамата тази нощ и вече беше взела своето решение. Тогава Николай извади играчките.

-            Нека тези играчки ни дадат настроението, което да ни съпътства през цялата Нова година. – той положи кутията на масата и се съблече. Тя разбра, че първо ще пият чай и приготви чашите. Той разопакова играчките и ги нареди.

-            Така ще преценим колко клонки да приготвим. Аз съм бил планинар и обичам гората. Ще откъснем по-млади клонки, но без да обезобразяваме дърветата.

-            Аз също обичам природата и ще се радвам да съм близо до нея – не се предаваше Ева. Първо ще отидем там и после ще преценим.

След известно време те крачеха един след друг по стръмния бряг на хълма. В една падина видяха отсечена ела. Някой беше повалил сравнително високо дърво и после беше отсякъл върха му.

-            Това не е обезобразяване. Това е направо убийство – възмути се Ева. През пътеката преминаваха едрите грайфери на автомобил.

-            Не е бил много беден, но се е чувствал безнаказан. – също се ядоса Николай. Те накършиха букети по-млади клонки и се спуснаха към реката. Беше се показало слънце и бялото било на планината искреше.

-          Хубаво е – пое дълбоко въздух Николай. Ева се изправи до него и се провикна

-          Ехо, чуваш ли ме Николай, аз те обичам. Ти обичаш ли ме?

-          Ехо, обичам те Ева, много те обичам. Те се прегърнаха и започнаха да се целуват.

-          За да бъда достоен за теб, аз трябва да оздравея, Ева.

-          Аз ще ти помогна скъпи.

* * *

       В ателието още беше топло. Николай сложи престилката и се зае с глината. Ева гласеше клонките в една голяма ваза и му даваше указания от далеч. После ги украси с играчките. Гирляндите разтегна под прозореца към двора. Когато ги включи цветните светлини започнаха с чупки да играят по стените, пода и тавана.

-            Сега да видим как се справяш – изправи се до него тя. На стенда имаше фигурка на тяло с две крачета. Тялото беше твърде тънко, но крачетата бяха истински.

-            Детските пропорции са различни от тези на възрастните. Хайде да направим ангелчето по-пухкаво – тя добави още глина на коремчето и на дупето. После с палеца натисна леко едната бузка на дупето и направи трапчинка.

-          Какво правиш?  - изплашено извика Николай.

-            Ти си имал малки деца, а не си забелязал, че бебешките дупета имат трапчинки. Щом не искаш, нека остане поне една. – Ева постави фигурката да седне на стенда и с лекота от една топка направи главица с носле и бузки. После изтегли шийката. От тънко глинено въженце направо извеза къдрици върху главичката и я закрепи върху раменете на фигурката.

-            Сега направи крилете и не забравяй пространството на пещта – Ева се отдалечи и заразглежда фигурката и работата на Николай. - Колко обикновен и човечен. Дали винаги е бил такъв или болестта е смачкала егото му. И защо да е неудачник, той просто няма цена. - През това време Николай оформи крилете кинематично. После оформи плоскостите на перата. После със стека подряза застъпващите се ръбове на перата. Двете крила бяха напълно огледални. Ева хвана в ръце фигурката, за да може той да прикрепи крилете към гърба на ангелчето. Фигурката натежа и тя я сложи по корем.

-            Направи ръцете и да видим каква поза да му придадем. – предложи Ева и се зае да направи от глината малък постамент. Когато ангелчето беше готово те го закрепиха на постамента наклонено напред, като че ли се готви да полети. Така изглеждаха ангелите в ъглите на храмовете.

-            Това е първото ти произведение – с радост го похвали Ева.

-            Това е първото ни произведение. – поправи я той - Едва ли бихме имали живи деца. - помисли си той с тъга – Да сме живи и здрави, по-нататък ще видим.

-            Сега фигурката трябва бавно да се изсуши. Ще я покрием с тази решетка, а отгоре с мократа кърпа. Така съхненето ще става бавно и няма да има пукнатини.

-            Колко време трябва да съхне? Поинтересува се Николай, защото това беше следваща част от технологията.

-            Зависи от дебелината на глинения слой. При тази температура и тези размери фигурката ще е готова за изпичане след седмица или малко повече.

-            А как ще познаем дали е готова за изпичане?

-            Сухата глина е светла и по-лека от месената. Първо ще следим цвета и после ще я преценяваме на тегло. – Ева знаеше много неща, които той изобретателят дори не беше чувал. А той по природа искаше всичко да знае. Като малък се научи да чете още на четири години и след руския буквар най- обичаше разказите за приключенията на Незнайко.

-            А може ли да направим глината с друг цвят. Не става дума за повърхностно оцветяване, а за оцветяване на глинената маса. – попита неуверено Николай.

-            И какъв цвят те интересува? - вече професионално го попита Ева.

-            Например да направим ангелче негърче. Ясновидците разказват, че черните ангели са готови на саможертва за тези, които опазват.

-            Може, ако в глината се добави графит. Не съм го правила и трябва да налучкаме пропорцията. Тук нямам графит, но в железариите мисля, че се продава. – Ева също беше готова да опитат нещо ново.

* * *

Беше навечерието на Нова година. Както се бяха договорили след обед той отиде да я вземе и да отидат в дома му. Когато се появи, Ева беше нагласила чанта с продукти. Николай пое чантата. Беше тежичка.

-            Да не си приготвила храна за цяла седмица?

-            Не, Ник, само за една нощ. Една дълга новогодишна нощ – Разсмя се Ева.

Той също беше се подготвил. Печеното пиле, украсено със сосове и подправки чакаше върху една тепсия. Николай отключи вратата и пропусна Ева пред себе си. Апартаментът беше панелен, но уютно топъл. Право напред се виждаха мигащите светлини на елхата и Ева се отправи натам. Всичко беше наистина празнично. Маса с бяла покривка, кристални чаши, блестящи прибори за хранене. Тя остави чантата на пода и тръгна да съблича палтото си. В антрето той пое палтото й и видя, че тя е с вечерна рокля и шал от кашмир. Подаде й пантофи, но тя извади от страничния джоб на чантата обувки с токчета.

-            Какви ли още изненади си приготвила – поиска да каже той, но се сети, че може да я засегне и замълча. Ева се огледа и започна да изважда нещата от чантата. Първо извади на масата няколко дървени панички, ажурно резбовани. После извади торбички с ядки и ги разпредели в паничките. Извади и кутии със зеленчукови салати, зелена и червена. Беше купила и тънко нарязан бекон. После извади бутилка столична водка.

-            Нощта ще бъде дълга и празнична. – каза тя с извинение. После, като се огледа,  премести  двата стола от едната страна на масата. – Нали сме близки и се обичаме. – прегърна го тя. Тогава той премести приборите и чашите и я покани да седне. После пусна музиката на компютъра. Ева се отпусна на стола и се заслуша. Отдавна не я беше обземало подобно настроение. Николай отиде в кухнята и след малко се върна с термос в ръка. Нагласи чаши с метални подноси и наля горещо вино.

-            Това се казва дълга напитка. Прави се от вино, ликьори и различни подправки. В заведенията я наричат пунш, но там наливат много разтворим чай и водка, за да бъде по-евтино. Хайде, Ева, добре дошла и на здраве.

-            Приятно е – като отпи отбеляза тя. – гладен ли си, аз бих хапнала нещо.

-            О, чудесно. Направил съм опит за малка изненада. Смятам да предложа печено пиле с любителски дресинг. – той донесе тепсията с пилето, което беше заобиколено от нарязани на звезди репички и варени жълтъци, омесени с черен пипер и лимонов сок. В елипсовидни чинии беше нарязал малко луканка и шпеков салам. В изискани порцеланови салатиери  подредиха салатите на Ева.

-            Хапвай си ядки. - предложи му Ева. - Тези съдинки съм изработила аз и няма да ги връщам. – той взе една,  вдигна я и я разгледа внимателно. Беше като дантела.

-            За кой ли път се убеждавам, че си истински талант. Колко години си ме чакала да се появя. - шеговито продължи той.

-            Да, Ник, отдавна чаках най-способния си ученик, но ти надмина очакванията ми. Ти си най-добрият ми приятел и нещо повече. Хапни нещо и си вземи лекарствата, че после може да забравиш.

Така в закачки на фона на музиката двамата се отпуснаха, като след дълъг маратон. Всеки имаше нужда да се освободи от някакъв тежък товар, носен продължително време. Да се освободи от отегченията на миналото, а всъщност… да освободи място за нови преживявания. Така неусетно двамата танцуваха и се прегръщаха, без да бързат, без да се крият, без да се срамуват. След приветствието на президента отвориха шампанското и гледаха новогодишния концерт. Дали от виното или от емоциите Николай се почувства опиянен и предложи да си легнат там в хола на дивана. Те го разпънаха и той донесе завивки.

-            Може ли да отида до банята. – помоли го Ева – ти, ако искаш си легни, аз скоро ще дойда.

Беше задрямал, когато усети горещия й дъх в лицето си. Той протегна ръце да я прегърне. Беше гола и гладка. Тя го целуваше нежно и това замъгли разума му. След време се отпуснаха. Ева промуши ръце под мишниците му и без да иска докосна подутините там. От дясната страна беше по-голяма и мека, а от лявата страна бяха две по-малки и по-твърди.

-            Прости ми скъпи, не исках това. Боли ли те?

-            Почти не ме боли вече и се движа по-леко. – спокойно обясни Николай. – Да се надяваме, че ще намалеят и ще ги изрежат накрая. - той я прегърна през кръста и прошепна в ухото й – Честита Нова година.

-            Честита Нова година скъпи. – тя сложи глава на гърдите му и заспаха.

Николай усети, че Ева иска да стане и се надигна.

-            Какво ти е Ева? Лошо ли ти е?

-            Не, хубаво ми е скъпи. Но си мисля, че трябва да си ходя.

-            И си готова да ме оставиш без да ме сурвакаш ли? Аз съм направил сурвакница от дрян. Хайде да поспим още малко и ще направя закуска. Съгласна ли си.

-            Разбира се, че съм съгласна. Ти как се чувстваш?

-            Ева, ти си най-добрият терапевт, който ме е лекувал до сега. Вярно е казала твоята позната, че психиката силно лекува.

Когато се събуди, Николай видя, че Ева е прибрала всичко. На масата имаше големи чаени чаши. От кухнята се промъкваше миризма на пържени филии. След като се изми, той отвори вратата и я видя в негов анцуг и тениска, с престилка на кръста да обръща поредната филия на тигана.

-            Хубаво е човек да си има стопанка. – целуна я той по врата.

-            Всичко зависи от стопанина. – обърна се и го целуна Ева.

* * *

       След Нова година режимът на Николай се промени. Сутрин правеше гимнастика. Закусваше супа и пиеше лекарства. Към осем и половина вече обръснат и готов очакваше Ева. Тя идваше към девет и двамата тръгваха из града. Понякога сядаха на кафе с приятели. Всичко беше естествено и те не изпитваха притеснение. След това отиваха в ателието. Там работеха. Моделираха глина, говореха за изкуство. За обед си купуваха полуготова храна и я топлеха на печката. Докато пиеха чай често всеки разказваше случки от миналия си живот. Така в проби, моделиране, сушене и печене на глинени фигурки дните минаваха незабележимо.

       Една сутрин, когато Ева позвъни на вратата му, отвори й възрастна непозната жена.

-          Търся Николай – малко смутено каза Ева.

-            Заповядай. Той е тук. – тя беше облечена в зимно палто и не беше събула ботушите си.  Николай седеше в хола, облечен за излизане.

-            Ева, запознай се с бившата ми тъща – посочи той към жената – тя живее в града, но ние не се виждаме.

-            По-скоро се ненавиждаме – с искри в очите отсече бившата тъща – Една приятелка ми каза, че ти Николай, се мъкнеш  с някаква повлекана, а ти отричаш.

-            Аз съм художник и от професионална гледна точка ми е интересно да узная, кое отрича, че се мъкне с мен, или че съм повлекана.

-            Ако бях умрял, всичко щеше да е на мястото си. – с болка додаде Николай.

-            Искам да ви кажа и на двамата, – застана мирно тъщата – че апартаментът трябва да се освободи.

-            Добре, не ти оспорвам, но това жилище е на моите дъщери и твои внучки. Те наистина ли искат аз да напусна? – кротко заговори той - Ако трябва да се изнеса, с колко време разполагам? Трябва да събера багажа си, книгите, да си намеря квартира.

-            Април месец чакам децата. Те ще идват със свои приятели и ще се настанят тук. – тържествено обяви комендантката. Така Ева я определи заради позата, която беше заела.

-            Така да беше казала. Това е хубава новина – оживи се Николай – и недей да раздаваш определения, защото и ти не си кой знае колко шик – иронично се размърда той.

-            Сега ние излизаме. Мисля, че до месец ще освободя апартамента. - с гордост обяви Николай - Ако има промяна, пак се обади.

Тъщата , макар и претърпяла поражение, с надменен вид тръгна към изхода. Николай прегърна през раменете Ева и тримата тръгнаха към главната улица. На завоя комендантката без да обръща глава тръгна към пазаря, защото вече знаеше от своята приятелка къде ходи бившият й зет.

-            Какво ще правиш сега? - притисна се Ева към Николай.

-            Много ясно, ще помоля дъщерите ми да бъдат шаферки на сватбата ни. А до тогава ще потърся жилище при някой приятел.

-            Ще дойдеш ли да живееш при мен? – наведено попита тя.

-            Много бих искал, но се боя, че още не сме се скарали. Ако се скараме, пак ли ще пренасям багаж?

-            Ник, имам чувството, че страдаш от негативна мотивация. – сериозно го погледна Ева. – Все говориш , че ще се скараме. Толкова ли искаш да ти спретна един формен скандал? Какъв е този мазохизъм? Защо си мислиш, че семейството се крепи на конфликтите? Аз винаги съм си мислила, че най-важното е любовта. Да разбираш близкия си човек с поглед. Да живееш за него, не за себе си.

-            Прости ми Ева. Искрено те боготворя и се боя да не сбъркам. Да не те нараня. А за мотивацията сигурно си права. И в семейния, и в служебния живот все са ми отдавали заповеди. Докато не ти кряснат, не разбираш, че задачата е важна. Така е било не само с мен.

-            Добре скъпи ми, Николай. Аз мисля, че е възможен друг начин на живот и аз го искам за двама ни.

* * *

       След ултиматума на комендантката, Николай по-често оставаше у Ева. Спяха на нейното легло, но от топлината на двете тела, сега беше два пъти по-топло. А и зимата, като че ли реши да отстъпи на по-топлите дни. В двора на Ева вече имаше кокичета. Една неделя Ева предложи да отидат на църква. Нито тя, нито Николай бяха посещавали храм, за да се помолят. И двамата съзнаваха, че новият им начин на живот трябва да мине през молитва. След като запалиха свещи, Ева се поклони на иконата на Божията майка, а Николай се изправи пред Николай чудотворец. Всеки се отдаде на размисъл и собствена преценка на изминалата част от живота. Именно в общуване с божествения свят идва облекчението. С олекнало сърце Николай седна отзад на пейките и зачака Ева. Погледът му се извиси над иконостаса и се плъзна към тавана. Над прозорците бяха изписани ангели. Неволно той ги сравняваше с техните глинени фигурки. И точно тогава се сети, че има начин да благодари на Бог, за това, че го пази, за това , че е с Ева. Те биха могли да подарят фигурките на църквата. Все пак, мнението на Ева ще бъде решаващо. Още щом излязоха от църквата Николай прегърна Ева и й каза:

-          Искам да споделя нещо с теб.

-            И аз искам да споделя нещо с теб – развълнувано го прекъсна Ева – искам да направим подарък на храма. Какво ще кажеш да подарим твоите ангели?

-            Ева, точно това исках да ти предложа и аз. Как си прочела мислите ми?

-            А може би ти си прочел моите. Виждаш ли, че се разбираме дори, без да сме се погледнали в очите.

Те се върнаха и разказаха за намерението си на клисаря. Той каза, че волята на дарителите е неприкосновена. Дарението, което е донесъл дарителят, може да бъде наречено на някой светец. Тогава се поставя пред неговата икона. Дарение може да бъде наречено и на църквата. И двамата единодушно решиха да подарят ангелите на църквата. Клисарят каза, че могат да ги донесат.

Когато излязоха отново от църквата, Ева хвана Николай здраво под ръка, придърпа го и му прошепна:

-            Защо ли не са те кръстили Адам? 

-            За да се спасиш от смъртта, съвсем не е нужно да получиш ангел, а да подариш ангел.  – сякаш не я чу, изрече Николай замислено.

И те двамата се забързаха към ларгото, за да покажат щастието си на хората.