angels
2 min reading
Когато излязох в коридора времето липсваше. Вагонът стоеше в някакво пространство, което аз чуствах наоколо. Нещо като вакуум, защото липсваха и светлините през прозорците. Наместо тях имаше безкрайна черна дупка, която изглеждаше толкова плътна, че имах чувството, че се разтича по целия вагон. Лампите просветваха и създаваха онази смръзяваща кръвта атмосфера на внезапен трил и неочакван съспенс. В купетата хората се взираха в лампата, която примигваше така, все едно ги улавяше като нощни пеперуди в невидимата си мрежа от електрична прежда и лъчи. Ококорени се взираха в сигналите на лампата и очахваха тяхната поява.
Аз ги чуствах как се приближават от пространството. Обърнах се за да гледам през прозорците в коридора и изведнъж от мрака започнаха да просветват глухо, кръгли светлинки. Просветваха ярко и започваха да се стелят по плътта на черното нещо обвило вагонът ни извън времето. Лампите подивяха и започнаха да светят по-силно от всякога. Едновременно с това и очите на хората в купетата се разширяваха, изцъкляйки гротеско лицата. Хората се изркивяваха, а светлината от лампите се проточваше в купетат и придобиваше формата на нещо. Нещо невероятно и невярвано от тях, нещо което ги въвличаше в мисълта на черния кръг, че нищо до сега не е било истинско. Те се разчупваха в една нова ера на вяра, без време. Опулваха очи пред истината, пред ярката светлина на факта, озарил ги с прозрение. Те виждаха нечовешкото и изведнъж забравиха всичко човешко. Те вече не бяха хора, а вечни роби на светлината. Тя разруши и създаде нов свят за тях. Свят, в който те са така нови и неовладяни, че покорно се оставиха на грижите на светлината, отдавайки до край свободата си за истина.
Аз обаче не можех да повярвам. Светът, който виждах и все още не бях постигнал, ме плашеше. Светлината беше мрачна там. Неоновата светлина на стерилна истина и проста красота на няколкто тона светлно.
Хората вътре не ме чуваха. Блъсках и се опитвах да отворя, но те не се усещаха. Те не бяха с мен там в онзи миг. Само светлините знаеха за мен и вече се обръщаха да ме погледнат.
Да ме привлекат.
Прозорците в коридора се пропукваха. Черното навлизаше през тях, гладно и за моето време, което да изяде до празнина. Искрите приближаващи се светлини шареха по периферието на очите ми, а те бягаха нагоре, опулвайки лицето ми до болка. Разширяваха се докато имах чувството, че ще паднат в ръцете ми.
Но тогава се спасих в миг на мигване, във вагон без време.
Сега само не трябва да отварям очите си, не и преди мрака да стане малко по-черен.
You are my angel, love me love me...
Zimed
Аз ги чуствах как се приближават от пространството. Обърнах се за да гледам през прозорците в коридора и изведнъж от мрака започнаха да просветват глухо, кръгли светлинки. Просветваха ярко и започваха да се стелят по плътта на черното нещо обвило вагонът ни извън времето. Лампите подивяха и започнаха да светят по-силно от всякога. Едновременно с това и очите на хората в купетата се разширяваха, изцъкляйки гротеско лицата. Хората се изркивяваха, а светлината от лампите се проточваше в купетат и придобиваше формата на нещо. Нещо невероятно и невярвано от тях, нещо което ги въвличаше в мисълта на черния кръг, че нищо до сега не е било истинско. Те се разчупваха в една нова ера на вяра, без време. Опулваха очи пред истината, пред ярката светлина на факта, озарил ги с прозрение. Те виждаха нечовешкото и изведнъж забравиха всичко човешко. Те вече не бяха хора, а вечни роби на светлината. Тя разруши и създаде нов свят за тях. Свят, в който те са така нови и неовладяни, че покорно се оставиха на грижите на светлината, отдавайки до край свободата си за истина.
Аз обаче не можех да повярвам. Светът, който виждах и все още не бях постигнал, ме плашеше. Светлината беше мрачна там. Неоновата светлина на стерилна истина и проста красота на няколкто тона светлно.
Хората вътре не ме чуваха. Блъсках и се опитвах да отворя, но те не се усещаха. Те не бяха с мен там в онзи миг. Само светлините знаеха за мен и вече се обръщаха да ме погледнат.
Да ме привлекат.
Прозорците в коридора се пропукваха. Черното навлизаше през тях, гладно и за моето време, което да изяде до празнина. Искрите приближаващи се светлини шареха по периферието на очите ми, а те бягаха нагоре, опулвайки лицето ми до болка. Разширяваха се докато имах чувството, че ще паднат в ръцете ми.
Но тогава се спасих в миг на мигване, във вагон без време.
Сега само не трябва да отварям очите си, не и преди мрака да стане малко по-черен.
You are my angel, love me love me...
Zimed
© Зимед All rights reserved.
