Ангелът на Петър

Ангелът на Петър беше много слаб, един такъв мършав, изпосталял, месата му виснали, като го видиш жал да ти стане.   Уморен беше ангелът на Петър, разказа му се играта дето се вика цял живот да пази това говедо, и все едни и същи работи да повтаря до прималяване.

 Петре, не пий, не пииий, казваше му ангелът, ама чува ли ти Петър. Петър чуваше само ехото от ангелските каканижения, което се дължеше може би на далечното разстояние - пиий, пиий...това чуваше той.

 Петре, не пий казвам ти ще си докараш някоя болест, я диабет, я цироза на черния дроб, я алкохолна енцефалопатия. Петър – йок.

Петре, чуй, устата ме заболя да ти дърдоря едни и същи глупости, ще обърна и другия край, да знаеш и така нататъка, все такива ги редеше. Но Петър беше глух за всичките ангелски вопли на света.

     -Живей ми се, бе. Само да знаеш как ми се живей бе, викаше той.

 А аз само хвърлях поглед на ненаживялото му се 45 годишно тяло, и се чудех.

Хвърлях поглед към него, поглеждах към ангела му и виждах, че нещата в тази двойка никак не отиваха на добре. Работата твърдо си вървеше към несходство в характерите, и кой откъде е.

 Те и външно не си приличаха. Ангелът му нали ви казах, да го духнеш ще падне, а Петър един такъв хубав да му завиди човек, пищен и бузест като Бакхус от картина на Рубенс.

 Защо все на мене ми се падат такива бе, мислеше си ангелът ( така и не му научих името на тоя ангел, просто знаех, че е ангелът на Петър), обаче той не даваше гласност на тези свои трудности. Не искаше да оспорва решенията на началството, понеже си беше малко стеснителен, неудобно му беше.

Щом са ме пратили, пратили, ще я свърша тази работа, ако ще и съвсем на вампир да заприличам, казваше си.

 Лошото е, че едното винаги води след себе си и другото. Пиенето ходеше с яденето, с масите, с мезетата, с музиките и кръчмите, с разпаленото говорене, и мятането на скрити погледи към знойните хубавици.

Ангелът понеже беше на високото по ги виждаше тези неща, знаеше какво се задава и докъде ще я докара подопечния му Петър и затова нервата вече беше взела да го тресе. Ходеше като сомнамбул и не знаеше кой път да хване.

 Говореше, говореше, говореше..

Говореше му“ недей“ когато Петър плюскаше по една луканка на вечеря, половинка уиски и три бири.

 Говореше му „недей“ когато Петър крещеше и викаше като изтърван в кръчмата.

 „Недей“ му каза, когато се хвана с оная цицестата мадама от бара – тази ще те ошушка и всичко ще ти вземе, да знаеш. Ама все едно говореше на стената.

 Един ден отиде при началството и му предложи:

- Няма ли някакъв начин, началство, да му се направи операция на моя човек, че да почне поне малко да чува?

Някаква такава малка операцийка, вдигна ръка той и приближи палец и показалец, показвайки точно колко малка трябваше да е тя, или отпушване на връзките, нещо подобно?

 А началството само се усмихна ехидно:

       -Всичко чуват те, гадовете.

Всичко чуват, ама се правят.

       - Ами нещо друго?

        -Нищо. Отгоре казаха: „Имат свободна воля“. Вали, гърми – това е.

 Посърнал излезе ангелът на Петър от съвещанието. Посърнал и умислен.

Вечната ангелска дилема го разкъсваше отвътре.

 Как така хем трябваше да се вкара Петър в правия път, хем трябваше да го пази, хем да го учи, пък и да му говори, и накрая като теглят хесапа при Страшният съд пак щяха да му пишат двойка, защото Петър винаги си правеше каквото си искаше. Магаре, пълно магаре беше и този!

 Все такива му се падаха на него.

Как пък един път не му се падна един като хората.

Ходеше така умислен из вселенията, рееше се бавно, бавно, в погребално темпо и изведнъж разбра, че е достигнал края на Всичкото.

 Направо ми иде да се гръмна, каза си той, ей на - влязох в забранената зона.

А после си каза: „ Ако сега направя една крачка и ...край“ Мисълта го завладя, защото тя беше единствено логичното решение в посърналото му съзнание. Вече не можеше да мисли за друго. Вдигна единият крак във въздуха.

Писна ми от двойки, каза си той, станах за посмешище и вече всички ме гледат на чомпи.

Никакъв ангел не става от мене, изхълца и пусна и другият ангелски крак извън края на Всичкото.

   Видяхте ли бе, извика един ангел и една дузина ангели хукнаха към края, но беше вече късно.

Ангелът на Петър си беше заминал.

Кой беше, взеха да ръкомахат и да се питат един друг, докато накрая установиха, че това е бил ангелът на Петър, оня дето беше заприличал на скелет.

    -Господ да го прости, каза единият.

Друг погледна надолу.

        -Още един паднал ангел, каза той.

      -Да му се не види, додаде друг.

     -Опасни твари са това хората, заключи трети, ще ни съсипят животеца.

И всички поклатиха глави в съгласие.

  И така, каква е поуката от този разказ ли?

Не е задължително да има някаква поука, някой път на човек просто му се говори ей така, но ако все пак трябва да има бих я определил като нещо от сорта:

Пазете си ангелите хора, и те душа носят.

А Петър?

  Петър си беше добре. Петър си продължи както си я караше и преди. С ангели, без ангели, той живота си върви.

 Само от време на време нещо го човъркаше отвътре, някакво такова чувство знаете, сякаш си забравил нещо много важно, но никак не можеш да си спомниш какво е то.