Анти-алкохолно

 Анти-алкохолно

 Шотландско погребение. Сто гайди.. не, сто кабагайди, плюс орда джуджета замерящи Мел Гибсън с гигантски чинели... а май дочувам и контрабас...
  Да си призная, бях я отписал тая Събота вечер. Всеки хванал я по Гърция, я по Италия, я в Плевен даге...
 М. ме прецени на секундата. Премери точно колко ми е кисело настроението.
 - Айде не се прави на младенец, сядай... - и ми наля копелето! За малко да откажа, но ми беше терсене. Знаех го аз, знаеше го и той.
 Прееба ме!
 Освободен от задръжките си, вдигнах котва и леко се понесах по алкохолните вълни, съпътстван от априлския бриз, нахлуващ през прозореца.
 Апартаментът взе да се пренаселва
 Някакъв калмук за трети път внася телевизор в хола... Откъде ги намира тия плазми?
 И изведнъж пиенето рязко свърши. И това скритото, и то свърши...
 - Отиваме за бира - мнозинство. Изпъшках!
 Бирата дойде, а с нея и проблемите.
 М. беше дееволюирал до ниво амеба. Агресивно фъфлейки, сипе обиди наляво надясно. Доливам му, че иначе много плюе...
 И аз съм подпийнал, но не фъфля и не плюя!
 - Ти няма да изпращаш Марина, ясно ли е? - крещи ми в лицето. Поглеждам кравешката, демек мътно и тъпо. Не познавам Марина и съм убеден, че и той не познава. Почти успявам да му го обясня...
 М. се превръща в Джет Ли. Блясъкът в очите го издава. На забавен каданс главата му се отмята назад и с изяществото на неконтролируемо гюле, полита към и без това изстрадалия ми нос. Аз съм тренирана гад. С бързината на умираща костенурка, успявам да направя единственото възможно - от анфас, преминавам в профил.
 Прас - гаден звук. Вежда в скула...
 Почти си отхапах шибания език. Премятайки се през табуретката, успявам някак си да върна ресто - един шамар с крак. Герой, даже не успях да си изчеластря главата в пода. Станах, изплюх кръв един, път, два пъти... Извели са Джет на балкона да диша. Дезинфекцирах с последната си водка и по живо по здраво - право към къщи.
 Неравномерните стъпки зад гърба ми ме карат да се обърна. Джет, който пак е М. успява да ме изненада за втори път тая сутрин. Видимо поизтрезнял, леко залитащ, успява да ме догони в 3 сутринта и ми подава едната, от двете чаши димящо, черно кафе.
 Поглеждам го, виждам ни отстрани, нелепо застанали с две чаши кафе в 3 сутринта.
 Пет минути идиотски смях.
 М. ме поглежда доста виновно и казва това, което хиляди други са казвали преди него:
 - Повече няма да пия!