Едрите капки дъжд барабанят по тротоара, а там, където водата се е събрала в локви, звукът наподобява клокочене. Голям априлски порой. Небето е смръщено, почерняло, сякаш се кани да удави всичко под себе си. Само случайните минувачи, приведени под чадърите си, нарушават пустотата на улицата. Коли се плъзгат бавно по далечния булевард, хвърляйки нависоко светли пръски.
Мъжът бърза към дома си. Джапа в студената вода със скъпите си обувки и се тюхка, че е имал неблагоразумието да излезе – бе чул прогнозата за лошо време, но бе забравил да си вземе чадъра. Мечтае да се прибере на топло, да се преоблече в сухи дрехи и да си сипе малък коняк. Скоро. Още една пряка.
Вижда млада жена на отсрещния тротоар. Тя с отривисти движения тласка инвалидната си количка напред, но напредва бавно заради изпочупените плочки и безбройните локви. Краката ѝ стърчат напред, подпрени сякаш нестабилно. Стъпалата ѝ, обути в бели чорапи, се люшкат в ритъма на тласъците. Дългата светлокестенява коса се е слепила към черепа, няколко кичура се клатушкат пред очите ѝ. Тънкото ѝ синьо яке е потъмняло от влагата. При всеки напън жената издава пухтящи звуци. Устните ѝ помръдват в изблик на негодувание. Тогава тя извръща глава и го поглежда с надежда в сините очи.
Мъжът се заковава на място, После пресича улицата на бегом улицата и отива при нея. Тя вече е престанала да тласка количката си, изглежда отчаяна, трепери.
– Да ви помогна да стигнете до дома си? – пита той и застава зад количката.
Тя клати глава.
– Живея в другия край на града. По-скоро до спирка на градския транспорт… ако бъдете така добър… Но и вие сте мокър… не искам да ви притеснявам.
– По-добре да извикам такси.
– Трудно ми е в такси, не мога да си сгъвам краката. Съжалявам. Не се чувствайте задължен… Само да ме поизбутате малко към булеварда… просто ми се схванаха ръцете… Съжалявам.
– Няма проблеми, не се притеснявайте. Всъщност… аз живея съвсем близо. Елате да изчакаме да спре дъждът, после ще ви помогна да отидете до спирка.
– Много ви благодаря! Поизмъчих се… малко.
Той забутва количката. Жената се отпуска в нея, сякаш се смалява. Скръстила е ръце пред гърдите си. Раменете й потреперват.
Скоро стигат до сградата, триетажна, с чист и приветлив вход.
– Няма асансьор, ще ви занеса горе на ръце, после ще се върна за количката.
– Ох, много ми е неудобно!
– Не се притеснявайте, все пак …хора сме.
Лесно я повдига, тя вероятно е петдесет килограма с мокрите дрехи. Краката й стърчат заради застопорените с шини колене. Белите чорапи са се набрали към петите, а малките стъпала в тях клюмат като отсечени. Жална гледка, потискаща.
Мъжът я занася на втория етаж. Поколебава се пред вратата.
– Ще трябва да ви оставя на пода, за да мога да отключа.
– Ама разбира се!
Той я оставя внимателно, после отключва. Внася жената вътре и я понася към хола.
– О, не! Всичко ще направя във вода, мокра съм до кости!
– Няма проблеми.
– Не, не, занесете ме в банята! – Мъжът се подчинява неохотно. – Само моля ви приберете количката, страх ме е да не я открадне някой!
– Разбира се, ей сега.
Пет минути по-късно той се появява отново.
– Готово, прибрах я.
– Благодаря. Вие си вършете работата, аз ще поседя тук. Вярвам, че дъждът скоро ще спре.
– Да ви оставя тук в банята!
– Добре ми е така. Само да ме изтеглите малко по-назад към стената… ако може?
– Не, не мога да ви оставя в банята. Ще махнем тези мокри дрехи. Ще се изсушите, после ще ви дам да облечете нещо. Фланелка, блуза… и едни дънки, останали от бившата ми жена, те ще ви станат.
– Много сте мил, но наистина ми е адски неудобно, толкова ви ангажирах…
– Хайде, събличайте се… Ето чиста кърпа. Ще изляза за малко, докато…
– Да, да, аз ще се оправя сама с горните дрехи, само трябва да ми помогнете после с дънките. Аз шините сама ще ги сваля.
– Добре.
Мъжът едва успява да свали дънките, които направо са залепнали от влагата.
Десет минути по-късно жената вече е настанена на фотьойл в хола – с подсушена, но разрошена коса и сухи дрехи и чорапи. Шините отново са на местата си, държейки изпънати безжизнените й крака.
– Ще ви избърша количката, за да не попие влага в облегалката – обява мъжът. – мокрите дрехи ги окачих на простора. Искате ли нещо? Питие?
– Не. Нищо не искам. Толкова много работа ви отворих… Ама вие още не сте се преоблекли. Побързайте, ще настинете заради мен!
Мъжът излиза.
Връща се скоро, облечен в анцуг и с каничка кафе в ръка.
Докато пият кафе, той пита:
– Къде бяхте тръгнали в това ужасно време?
– До клиниката ходих, тук, малко по-надолу. Имах записан час за преглед.
– Ама свършихте ли си работата?
– Да, да. На колела ще съм.
– На колела?
– Исках да кажа, че ще ползвам инвалидна количка до края на живота си.
– О! Съжалявам.
– Нещо се е прекъснало в долната част на гръбнака ми… вследствие на катастрофата. Но поне коленете ми се оправят… не че ще имам нужда от тях.
Мъжът мълчи. Става му жал за нея, толкова е мила и симпатична, а да я сполети беда. Лоша работа.
Малко по-късно жената започва да кашля. Цялата се тресе, сякаш дори болки изпитва от неконтролируемите движения.
– Вие май настинахте. Да ви дам аспирин?
– Да имате случайно пенцелофин? Той веднага ме оправя.
– Дори не съм чувал за такова лекарство.
– Нищо, не се тревожете, ще ми мине.
– Ама вас май ви боли!
– Ох, от това, че се напъвам е. Счупените прешлени… Ох… но нищо, нищо, ей сега ще ми мине. Само главоболия ви създавам… Ох.
– Ще отскоча до аптеката. Как се казваше това лекарство?
– Пенцелофин. Вземете пари от чантичката на количката. Отзад, ще ги видите. Двайсет лева ще стигнат.
– Няма проблеми.
– Държа аз да си платя лекарството. Толкава грижи положихте за мен, остава и да ви охарча. Не.
– Добре. – Мъжът взе пари и излезе.
Оказа се че аптекарят не бе чувал за лекарство, наречено пенцелофин. Мъжът провери и в една по-далечна аптека, но и там бе същото. Предположи, че жената е объркала името на хапчетата. Върна се.
Жената я нямаше, нямаше я и кутийката с бижута. Бе се постарала да прибере и мокрите си дрехи от простора.
© Хийл All rights reserved.