Миризмата на студен, декемврийски, зимен въздух полазва кожата ми сякаш с дълги, нишести, отровни пипала на насекомо. Впива се безмилостно остро и безочливо в нея и я попарва с вледеняващата си целувка. Горещият ми дъх мигновено се превръща в бяла плътна пара, която се вглежда в мен и ме изпива. Държа ръката ти и я притискам до моята малка детска длан, но тя се изплъзва рязко, объркана. Омръзна ми от неразбрани желания. От недоизживяни спомени. Омръзна ми да бъда празна кутия, в която хората се заключват, криейки се от себе си. Тънките ми картонени стени се разрушиха от болката, вкиснаха се от студените ти топящи се снежни ръце. Аз не мога да върна твоето преди. И не мога да обещая наше после. Може би, обаче, днес се търсим. Безпътно се срещаме. И този път не искам да си тръгвам. Уморен си от моноспектакъла. Помня. Признавам, само защото и аз, иначе нямаше да си направя труда. Всъщност не ми пука, искам просто да останеш. За дълго. Макар да ми е трудно да си позволя да те обичам. А за ...