Последните звуци от песента на работниците заглъхнаха и след тях остана само птичето чуруликане, което надвечер се превърна в поредния концерт на парка. Тази вечер нов зрител беше още пресният асфалт по алеята, който се любуваше на обстановката около себе си.
      На другия ден мекото есенно слънце беше извело хората в парка, те се радваха и любуваха на почивката си. Мнозина се спираха и на чешмичката, течаща до самата алея. Част от водата се спускаше по новия асфалт и караше черната му повърност да лъщи и да отразява като огледало. Хората минаваха и неусетно спираха поглед върху него, а малките деца учудено слушаха обясненията на родителите си за това чудновато физично явление. Асфалтът беше горд от вниманието на минувачите и се радваше, че са го разстлали именно тук.
      По обяд задуха лек вятър и хората започната да слагат по-дебелите си дрехи. Дърветата по алеята засипаха тихо жълтите си листа, които се заиграваха във въздуха за кратко и падаха безутешно върху лъщящия асфалт. Вятърът задухваше още по-силно, хората се забързваха все повече към топлите си домове, а от асфалта останаха непокрити само няколко местенца, които вече не привличаха погледите. Тогава той се разгневи на листата, че скриват огледалната му повърхност и минувачите не спират при него, за да се огледат.
      При тези думи върху него се посипаха още десетина листа, шепнейки му, че хората виждат в тях много повече от себе си, отколкото в него. Гордият асфалт обаче не ги разбра и продължи да негодува от нахалството им. Тогава те му запяха бавната и нежна песен за смъртта и заиграха във въздуха танца на неизбежния кръговрат.
      „И ние бяхме млади и неуверени през пролетта, когато зефирът галеше тънките ни клонки, когато топлината ни обгръщаше и ние растяхме без страх и колебание, знаехме, че сме красиви и носим щастие и надежда и не мислехме за нищо друго”
      „И ние бяхме усмихнати и доволни, когато се полюшвахме под устремния летен бриз, пълни със светлина като сърцата на влюбените млади, разхождащи се под нас. Ненаситни за живот, ние пиехме от жаркото слънце до ненасита и нехаехме за дните, когато няма да го има”
      „И ние бяхме изпълнени със сладката меланхолия на първите есенни дни, когато прегръщахме жадно всеки слънчев лъч и мислехме какво сме преодоляли и какво сме получили, пред нас като на лента минаваха дните на всеобщия подем през пролетта, на дивия полъх през лятото и на глухата тъга от настъпващата есен”
      Асфалтът се залуша в песента на листата и потъна в размисъл за живота около себе си. На другия ден забързани младежи и разхождащи се спокойно старци стъпваха върху сивата алея до чешмичката и си казваха: „Ех, идва зимата, няма как да й избягаме”.