На мойте приятели Харалампи и Румен

          На седемнадесет всичко е прекрасно. Както бе прекрасен денят в началото на май, когато аз, Хари и Роко се натоварихме на влака за Лакатник, щяхме да ставаме пещерняци. Бяхме взели една дебела черга, фенер, въже и малко сандвичи. Искахме нови емоции, колко му е да се спуснеш стотина метра надолу в тъмната паст на тази пещеричка, детска работа.

         Входът на пещерата ни се стори доста запустял. Не се колебахме дълго, Хари като най-опитен каза:

                - Да скрием документите и парите под някой камък, да не би да ги изръсим някъде из тъмното.

           Така още в началото оставихме този излишен товар и поехме безстрашно навътре. След петдесетина метра пред нас зейна голяма цепнатина, вързахме с въжето Роко като най-лек и го пратихме пръв да я преодолява. Той веднага хлътна в ниското и усетихме долу как водата зловещо шуми.

                     -   Рокоооо! - ревнахме с Хари в един глас.

                     -   Жив съъъъм - ни отвърна гласът му от тъмнината, сякаш се готвеше да рецитира стихът на Веселин Ханчев, милият. - Само си налъбих глъбината - и досега не може да казва Р като хората, хем му е неговата буква, сладурестият Роко. С голям зор го извадихме, нищо му нямаше. Помоткахме се наоколо, желанието за подвизи се бе изпарило.

                        - Я да излезем навън и да му треснем по една-две бири, пък после ще видим - изкомандва ни Хари, ние само това чакахме.

            Но на изхода ни чакаше изненада. Паспортът на нашия водач и парите, които бяхме оставили, липсваха. Явно някой ги е надушил и така плановете ни се промениха. Погледнахме какви стотинки са ни останали, вече минаваше пладне. Събрахме колкото да купим на Роко билет за влака до София и го изпратихме за подкрепления. Финансови, а и в жива сила. Ние с Хари останахме без пукнат цент в джоба, както обича да казва бат` Наско, но това е друга история.

                           Свечеряваше се, когато поехме, да се раздвижим малко, по шосето на север. Мръкналото се небе ни похлупи на една поляна, звездите мъждукаха, само за да не се чувстваме напълно сами. Чергата я омотахме около себе си и се престорихме, че спим. На разсъмване ни освежи лек дъждец. Схванатите си кокали затътрихме към гарата, там със слънцето се появи и Роко. Подкреплението бе сериозно - едно момиче и пет-шест момчета. Пари за бира и за обратния влак до София. В купето групата бе в стихията си. Блъскахме силно гласовете си в насрещния прозорец, огледалото и пейзажите от Родината, закачени по стените на купето щяха да паднат. Акомпанираше ни китара, колко струни скъсахме до София, не си спомням. Но си спомням големият хит „Две кебабчета крилати" . Много яка песен, както казват сега младите.

                            Представи си, како Пено, живо пиле да умре, 
                             после пак да се съвземе и да почне да кълве.

                            Кон излязал на полето, глътнал въздух и умрял,

                             възкачил се на небето и какво ли там видял? 
                             Две кебабчета крилати христоматия четат.

                             Скелет костите си клати и ги слуша как дрънчат.

                На другата година отново тримата заминахме за Слънчев бряг. Имахме карта с две легла, добре, че Роко ходеше упорито в Бургас при някакво гадже. То си заслужаваше вниманието. Ние с Хари бяхме над тези неща, цялото море изкарахме с едни англичани. Хари ги беше упътил из комплекса, тъкмо бяха пристигнали. Бяха млади, ама за нас тогава си бяха в солидна възраст. Една двойка, един много готин - Дейв, нямаше четиридесет и още един симпатяга. Вечер праскахме мастичка, после шуменска малка биричка, голям хит за онова време. И пак отново. Прибирахме се по нощите, прескачайки през отворения прозорец на първия етаж, където бе стаята ни. Накрая на почивката разбрахме, че през цялото време входната врата на комплекса е била отключена. Магариите ни бяха не малко, но се открояваше една. Хари се изсили, че може да кара водни ски. Една сутрин поехме към кея със ските. С англичаните, разбира се. Моят човек щеше да им показва първите стъпки в този така модерен за онова време спорт.

- Хари, ти карал ли си водни ски? - го попитах.

- Не съм, ама то си е като зимните - ми отговори. Знаех какво ще последва.

- А зимните владееш ли? - вече очаквах отговора му.

  -  Неее - избухна той в неговия си, Хариев смях.

              Добре, че излезе голямо вълнение и честта ни бе спасена.

                Хари обиколи Европа с неговия бизнес, сега нещо се е спрял, няма да е задълго, познавам си го.

              Роко стана художник, той си беше такъв още тогава. Двамата приключват тематична колекция за българските манастири, които Роко нарисува в последните години. Много манастири са пребродили заедно.

             Аз какво, май нищо не станах. Поне съм сигурен, че най-добре си спомням от тримата онова време, онези щуротии и онази песен - "Две кебабчета крилати".

             Има я в Интернет, проверете, много свежарско звучи. Е, и нас ни има.

             Не сме отдавна онези момчета, иначе сме си същите. А какви, не смея да категоризирам.