На мойте приятели Харалампи и Румен
На седемнадесет всичко е прекрасно. Както бе прекрасен денят в началото на май, когато аз, Хари и Роко се натоварихме на влака за Лакатник, щяхме да ставаме пещерняци. Бяхме взели една дебела черга, фенер, въже и малко сандвичи. Искахме нови емоции, колко му е да се спуснеш стотина метра надолу в тъмната паст на тази пещеричка, детска работа.
Входът на пещерата ни се стори доста запустял. Не се колебахме дълго, Хари като най-опитен каза:
- Да скрием документите и парите под някой камък, да не би да ги изръсим някъде из тъмното.
Така още в началото оставихме този излишен товар и поехме безстрашно навътре. След петдесетина метра пред нас зейна голяма цепнатина, вързахме с въжето Роко като най-лек и го пратихме пръв да я преодолява. Той веднага хлътна в ниското и усетихме долу как водата зловещо шуми.
- Рокоооо! - ревнахме с Хари в един глас.
- Жив съъъъм - ни отвърна гласът му от тъмнината, сякаш се готвеше да рецитира стихът на Веселин Ханчев, милият. ...