Аз и баба
Лято е.
Станахме рано, днес баба ми обеща да ме вземе с нея, когато отива на работа, и затова бях в еуфория. Бягах насам-натам, а тя се опитваше да среше къдриците ми, но те настоятелно се бунтуваха на опита ѝ да въведе ред.
Тръгнахме към голямата бяла сграда в центъра, разбира се, с подскоци... така де, аз подскачах, а баба се опитваше да ме контролира.
- Бабо, усмихни се, отиваш на работа! Може ли така намръщена да ходиш, ще уплашиш хората.
- Като знам, че оня шишко пак ще ми мрънка...
- Кой е шишко, бабо?
- Нали ми обеща да не задаваш въпроси през 5 мин.? Хайде, че ще закъснеем.
Стигнахме до бялата сграда, тук работеше баба заедно с други хора и шишкото също. Стената, точно до входната врата, беше цялата облепена с бели листи, на които се виждаха разни черно-бели снимки.
- Ехе, колко много портрети! Чакай да огледам за твоя. - вълнувах се аз.
- Бобо, ама твоята снимка защо не е сложена тук? Да не би да си наказана за нещо?
Баба се хвана за главата, чудеше се как да ми обясни, че това не са снимки, а некролози... Най-поле ме хвана за ръка и тръгнахме.
Влязохме в нейния офис. Още като седнах на стола реших да отворя първото чекмедже пред мен и какво да видя - червило, да... истинско, при това със златиста капачка. Ако не светеше така, нямаше да го взема, но то очи вадеше...
- Отивам за кафе и чай. Стой тук и не мърдай! Сега ще се върна.
Аз това чакам, вадя червилото и започвам да се разкрасявам. Как изглеждах, не успях да видя, но усетих, че с червилото стигнах чак до носа си, значи е било достатъчно. В този момент се почука на вратата и аз какво да правя... влизам в ролята на шеф и казвам строго така, както баба:
- Да-а, влизай!
Един доста пълничък господин нахлу в стаята и като ме видя - с червило до носа и буйни къдрици, всяка със свободно мнение - изпусна своите листи и те се разпиляха по пода. А баба в това време нахлу като хала, бутна врата и … уцели право челото на шефа си.
- Полека, бабо, ще убиеш шишкото!
Няма да ви казвам каква физиономия направи баба като ме видя... тя не можеше да се опише с думи.
- Ама как може да наричаш човека така. Откъде ги чува тези думи, не знам. Много се извинявам, другарю Иванов!
- Е-е, бабо, как... от тебе ги чувам! Нали снощи обясняваше на дядо, че не можеш да търпиш онзи смахнат шишко на работа - все бил с претенции, все не харесвал.
Шефът ѝ почервеня и каза през зъби:
- Христова, да си поговорим в 201-а! Веднага!!!
Не знам какво стана после с баба, но тя цял ден не ми проговори.
© Ваня Вълева All rights reserved.
