Вървях измежду старите блокове, покрити с жълти полуразбити тухли. Всяка от тях беше на равно разстояние от другата и излъчваше характерната за материала студенина. 

Разпоредбата на блоковете ги караше да приличат на купчета лед, подредени перфектно във  формичките си. 

Колите, които бяха наспирали една до друга и по един същ начин, изглеждаха като мокет. Улиците приличаха на скучни прави линии, по които не би могъл да кривнеш дори малко. Дължината им създаваше лъжлива представа за безкрайност, 
която винаги си отиваше щом достигнеш до мястото, към което си се запътил.

В един на обяд или един вечерта, независимо от времето, градът все бе еднакво пуст, а въздуха еднакво задушлив.

С колко ли страхове и безнадеждност бе напоен?

Имаше твърде много хора, но усещането за празнота си оставаше. Сякаш беше прокиснало във въздуха. 

Живеех сам за себе си, въпреки че  бях заобиколен от хора.

Човешкото присъствие не беше единственото в живота ми, имаше едно друго, което ме стискаше за врата и бодеше мозъка ми с игла.

Присъствие, което хранеше комплекса ми за малоценност, омразата към външния свят и мен самия.

Отровни мисли, които ме потискаха и изграждаха представите ми за всичко около мен. 

Казват, че виждаме благодарение на пречупващата се светлина. Явно при мен тя се пречупваше под грешния ъгъл.

Слабостта, болките в колената, косопада, както и задъхването от въздуха бяха естествените спътници в живота ми.

Бях ужасно свикнал с тях и нямах никакви намерения да прогоня нещо, което е станало част от мен.

В този перфектен на вид свят трябваше да има и нещо не толкова перфектно. Аз самият бях точно това - нито повече, нито по-малко.

Просто поредното момиче, таящо омразата в себе си и изразяващо я по начин, който не всеки би разбрал.

Не съм болна. Аз съм твърде вглъбена в опитите си да се харесам. 

---------------