Аз и животинското

      Променя ли го? Променя ли света си? - Излишен въпрос. Разбира се, че не. Стои и чака. Тъпче на едно място. Като кон. Кон с капаци... Яд ме е. Вбесява ме. Съдбата не раздава шансовете си току-така. Не ги разпилява за щяло и нещяло. А вижте я нея, хем галеница, хем неблагодарница. Възможностите ù са подарени незаслужено и са много. Валят. Тя ги хваща, но в следващия миг виждаш как тъпче безразлично отгоре им. Дори един кон не би стъпкал така закуската си! Жалка картинка...
     След поредния си гаф  тя е с изкривена в иронична усмивка уста. Вперила поглед напред. Ама кого заблуждава?! Всъщност се навежда, за да влезе в оная нейната дупка. Там размишлява. За себе си, за хората около нея. Но най-вече за собствената си особа. Ако питате мен, дупката от едно време си е обор. Никога не го почиства. Претъпкан е. Спомени, спомени, и то все ненужни. Навяват тъга. Всеки път в опитите си да почисти, те ръмжат от тъмните ъгли. Тези псета не си поплюват! Предупреждават я с гласа на собственото ù самовнушение, че ако се опита даже да ги премести, те ще изчезнат и ще я лишат от всекидневната доза самосъжаление.
     Самосъжалението. То е нейната сигурност. Колко сигурен е кърлеж, впил се в разума ти и измуква последните му частици, запращайки те в бездната на собственият егоизъм?! А тя го храни, сякаш се страхува от нещо, а може би някой. Не знам. Май не я познавам достатъчно добре. Пък и за какво ми е човек като нея?! Страхливка. Откакто я познавам, е във владение на страха. Той я притежава повече от всичко друго в живота ù. Играе си с нея на "Чичо доктор", а тя сама му подава скалпела. Глупачка!
    Оплюх я и се сърди. Не ми пука. Яд ме. Просто ме е яд.
     Напоследък обаче взе да става доста слаба актриса. Сълзите ù понякога проблясват, въпреки ироничната, фалшива усмивка. Все по-нестабилни са настроенията ù. Противоречи си. Дали я боли? О, да!  Чувства ужасна болка. Радвам се. Не заради самия факт, спокойно. Радвам се, че усеща най-истинското и повлияващо чувство. Ами хайде де, стресни се! Защо не реагираш? Защо си такава? Давай, действай! Хвани юздите на живота си и препусни безгрижно из дебрите му. "Съдбата обича смелите"  - Наскоро го прочете и обеща да се замислиш, а излъга. Сега е момента. Но безразличието ти е толкова остро, че чак ме пробожда.
    Кого обвиняваш пак? Семейството, приятелите, близките? Ясно. Първите, разбира се. Кога ли не си ги обвинявала?
    Знам, че понякога той те изяжда с думи, като прегладняло прасе. Тя минава през мечтите ти като крава, пресичаща шосе. Шосето на живота ти. Знам обаче и друго. Ти не можеш да наречеш майка си и баща си така. Никога! И получаваш моите поздравления! Мога да адмирирам доста твои качества, но все пак извади ги наяве. Припомни ми, че съществуват. Не заслужаваш съдба на животно. Да спиш, ядеш и да се размножаваш. Ти си родена за нещо  огромно и значимо. Не мога все да те гледам така. Даже и аз започнах да те съжалявам... но моята роля е друга. Аз съм тук, за да те обяздя и поема с теб към нови хоризонти... Ала теб едва ли ти е до това. Мисля да те оставям, но не се радвай. За малко е. И аз имам нужда от почивка. Лек ден от мен!
   Ах! Забравих да ти кажа какво съм  всъщност.
   Аз, съм твоето Аз...