Аз и ти

Как продължаваме напред, след като пътят зад нас се срути? Има ли начин да не се игубим, ако не знаем откъде сме дошли? Понякога е добре да се обръщаме назад, за да знаем откъде сме минали. Фактът, че има обратен път назад, сам по себе си е достатъчен, за да се чувстваме сигурни, за да знаем, че ако няма напред, то ще можем да се върнем, откъдето сме дошли и така ще продължим напред. Но какво става, когато обратен път назад няма?! Какво става, ако се загубим или забравим?! Ако срутим онова, което е стояло зад нас, за да не го помним? Има ли тогава начин да продължим напред? Ако няма „отзад”, бихме ли разбрали, че се движим „напред”? Нали, въпреки всичко казано или направено, миналото е онова, което ни води?

Тя пак погледна огледалото, пак си каза, че е за последен път, че вече не я вълнува какво има там, но все се лъжеше. Имаше дни, в които дори си вярваше. Яд я бе на самата нея, че имаше нужда друг да й казва каква е... Нима не се познаваше достатъчно? Защо все чакаше другите да  й дадат име? А така искаше да се промени!!! Но промяната все не идваше. Времето изтичаше между пръстите й, а тя дори не знаеше как да го спре. Трябваше само да свие длани и то щеше да е нейно, но не можеше! Не можеше да направи това малко усилие! Не знаеше как... Никой не дойде да я научи! Онова, което знаеше, бе научила сама. Така и не остави другите да й кажат какво да прави  дори, когато имаха право. Не знаеше защо е такава, не помнеше какво я направи, каквато е. Понякога си мислеше, че е самотата, понякога, че е вярвата й, понякога си мислеше, че всичко е просто шега. Луташе се между хиляди отговори на един-единствен въпрос: „Защо съм такава? Не можеше ли да съм някоя друга?”. Винеше другите, че не я приемат, каквато е, че искат да е друга. Но е в природата на човек, понякога да се заблуждава, да търси в другите причината, която би трябвало да търси в себе си.

Сега виждаше пред себе си някой. Един непознат! Как трябваше да постъпи, как да му отоговори? Понякога си мислеше, че го познава, понякога сякаш виждаше призрак, странник загубил пътя си. Беглец, от страх забравил да остави своята диря, за да не го видят другите. Сега не помнеше дали върви напред или назад. Търсеше хората, които могат да й кажат онова, което тя бе забравила отдавна в себе си. Но може ли някой да ти припомни кой си бил, да ти каже кой си сега, ако не те е познвал тогава? Има ли някой, който знае по-добре от теб, кой си всъщност? Как един непознат може да немери пътя, който сама си изгубила, ако не е вървял до теб?

Главата й щеше да се пръсне от болка. Твърде много въпроси без отговори се бяха събрали там и търсеха своята пътека, но единственото, което ставаше бе, че оплитаха пътищата си все повече и повече, и онова, което някога бе просто, ставаше все по-сложно и заплетено с годините. Малко по малко тя губеше нишката на живота си, нишката, която бе следвала така неотлъчно. И така... ден след ден... нощ след нощ... сълза подир сълза... и детето стана жена, изгуби невинността си, стана пленница на страховете си. Страхове, които големите имаха. Порасна, но продължаваше да бъде дете. Невъзможна комбинация, която намери себе си в нея. Оксиморон, който я влачеше след себе си без дума да каже, сякаш бе нормално всичко, което ставаше. Детството свърши, но детето остана... Тя не искаше да го пусне!!! Беше като последния сняг, който, скрил се в сянката на планината, търсеше начин да оцелее в летните жеги. Но нямаше сила, която да го спаси, не и тук, не и на тези ширини. Всяко нещо трябва да си има място и време, не може да излиза от тези граници, защото ще изгуби себе си. Снегът можеше да оцелее само, ако стане вода, защото такава е природата му. Но тя не искаше да остави себе си, страхуваше се да не изгуби онова, което бе. И малко по малко, опитвайки се да спаси тази безмислица, губеше себе си. Умираше, за да остане още миг дете. Но да останеш вечно дете, значи да загинеш като такова. Друг начин няма, защото щяха да те помнят така. Но сега те я виждаха другояче, виждаха жената, а не детето. Битката бе изгубена, защото не бе равностойна, не бе вярна. Бори се до край, но не успя. Не разбра, че онзи, който поема ударите, е детето в нея, а не тя, защото не бе мястото му тук, а тя не го оставяше да си тръгне. Твърде късно разбра какво бе направила. И се изгуби, защото тази битка бе коствала всичко, бе заличила всички пътища, бе  унищожила всичко, което й бе скъпо. И сега?

Сега накъде, мила моя, накъде ще поемеш? Пак ли ще започнеш да плетеш своята история, пак ли ще се опиташ да направиш онова, което не успя като дете? Пак ли ще се бориш с целия свят, за да приеме онова, което ти не можеш да приемеш? Сега можеш само да бъдеш себе си и да оставиш другите да те видят,  но този път без да се страхуваш от тях? Ще намериш ли сили да издишаш последния си дъх, онзи, който пазиш от дете, онзи, който държа толкова дълго в себе си? Ще посмееш ли да пораснеш? Нишката те чака да я оплетеш, онази, която остави, онази, която забрави, за да водиш своята война срещу света. Сега ще намериш ли още малко сила да си всичко онова, което искаше да бъдеш, но се страхуваше? Ще бъдеш ли себе си така, както си бе обещавала толкова много пъти? Ще можеш ли? Няма ли този дъх да ти остане последен?

Изидшай, момиче!!! Издишай!!!

Тя поe дълноко дъх... за последен път виждаше себе си така... и издиша… за последен път такава... за последен път дете!!! Сега то трябваше да си почине, да излекува раните си, да поспи, за да събере сили отново и да ти припомня от време на време коя си. Детската приказка в живота ти бе дълга и не бе със щастлив край, защото ти не я спря, когато трябваше. Сега мислите и мечтите на малкото човече се стаиха дълбоко, за да си починат, а ти ще ги носиш  в себе си. Но така е писано. То не биваше да се сблъсква със света отвън. Грешка бе, че го остави да се бори, мислейки си, че то ще се справи. Та то е само дете, а те са твърде невинни и наивни, за да могат да се изправят сами срещу света. Все ще се намери някой, който да се опита да прекърши крилете им, от завист, че могат да летят. Сега това крехко същество заспива в теб, остави го да поспи, да си спомни как да се смее, да ти припомни и на теб. От толкова много битки забрави какво е да си дете. Остави го, сега е твой ред. То видя лицемерието и омразата на другите, ти се правеше, че не виждаш. Но сега е твой ред да заемеш това място и да прогледнеш. Дано се справиш по-добре от него, сега на теб лежи отговорността.  

Тя седна и пак погледна проклетото огледало. То все същото показваше, пак същия образ изрисува пред очите й. Пак онази непозната стоеше отсреща и бе така странна, така същата и така различна. Тя бе онази, която другите виждаха и така щеше да си остане. Остана само надеждата, че все някой ще се вгледа по-дълбоко. И все така седеше пред огледалото и се питаше защо не може да обикне истински този образ, защо не може да го опознае така, както й се иска. Нима не е безнадеждно да се надява, някой да види там онова, което тя самата не виждаше? Присви очи и се загледа по-дълбоко, но гледката не се промени, тя още бе там, все същата, все така замечтана и отнесена далеч в мечтите си. Само те бяха едни, едни и за двете.

Гледай по-дълбоко, не по-старателно. Не виждаш ли, че още те чакам. Чакам те да ме видиш, да ме обикнеш, каквато ме виждаш. Стоя тук, сама, а ти все се взираш в мен и не ме виждаш, не можеш да ме обикнеш. Огледалото е едно, но знаеш ли коя си ти. Дали онази истинската или образа, който сребърното стъкло рисува от лъчите на слънцето? Знаеш ли коя си „ти” всъщност? Можеш ли да си сигурна, че не ти, а аз съм образа в огледалото? Защо си мислиш, че знаеш коя съм аз и коя си ти?! Нима някой ти каза?! Колкото по-дълго ме гледаш, толкова по-дълбоко потъваш в себе си, потъваш в мен. Виж себе си в стъклото срещу теб, не търси мен там. Спомни си коя съм, защото да избягаме една от друга не можем, ние сме едно. Тогава накъде? Коя от нас е истинската и коя от нас е само образ на онази, която гледа в огледалото? И ти не знаеш, затова си така объркана и сама. Защото виждаш мен в огледалото, а не себе си. Но ако не помниш себе си, как знаеш, че аз не съм ти? И ако е истина, че ние сме едно исъщо, то тогава няма друг, който би могла да видиш, без значение колко дълго се взираш там. И независимо коя гледа в огледалото, все едно ще вижда, ще вижда себе си. Отвъд не ще прозре, защото отвъд няма, и друго то няма да покаже! И ако не обичаш мен, не обичаш и себе си!!!

Тя се сепна и отвори очи. Вече беше късно, очите се бяха уморили да гледат. Имаше нужда да си почине, но така искаше да погледне още веднъж в това странносиво нещо, създадено от хората да отразява в себе си онова, което другите виждаха. Така ли бе наистина? Теб ли виждат?! Но ако виждат теб, значи виждат мен, защото ти и аз се едно, нали? Нали така?! Нима мен виждат, когато гледат теб? Но щом е тъй, то ти си аз и аз съм ти, значи ние сме една и съща личност? Нима тогава аз съм забравила себе си?  

Тя протегна ръка, за да докосне лицето си, но огледалото  я спря. Неговият свят бе така студен и различен, така стъклен и лишен от смисъл. То, огледалото, уж показваше нея, а друга бе там. Но в него нямаше истина, само онова, което очите ни виждат. Там виждаме онова, което искаме да видим. Виждаме го така, както искаме да го видим и от нас зависи дали ще го харесваме и познаваме. Но то няма да се промени, ще се промени нашият начин на мислене.

И значи, аз съм ти, и така ше бъде. Ти си аз, и така ще бъде. Другата се усмихна.

Тя затвори очи. Малкото човече още спеше, крилцата му се бяха отпуснали в покой. Твърде дълго се опитваше да нарисува себе си без да гледа. Твърде дълго се опитваше да вижда света със затворено сърце. Но сега огледалото показваше нея, нея и никоя друга. Просто в бързината бе забравила да запомни лицето си, бе забравила да запомни себе си. Все се менеше и все същата беше. Бе потъвала в себе си толкова много пъти, бе забравяла как да се усмихва, но малкото същество в нея й припомняше. Макар то да бе поело ударите от тази битка, белезите и раните щаха да останат и върху нея, защото някога тя бе него и то нея. Сега друга беше отсреща и не биваше да повтаря грешките й отново. Беше време да се научи да бъде себе си, да не иска да е друга и все да търси зад огледалото своя истински образ. Там нищо нямаше и нищо нямаше да има. Просто детето не бе гледалото огледалото, то имаше очи, за да види себе си и без този странен за него уред, който големите използваха. Но тя забрави да го пита, да го пита коя е, защото бе твърде улисана в своите битки, твърде потънала в образа отсреща. Но сега... сега то щеше да й каже. Като се събуди отново, то щеше да й покаже онова, което тя така и не се научи да вижда. Щеше да я научи как да гледа, а не къде да гледа. Това й беше нужно сега, за да види и пътя, който бе разрушила сама в безмислиците си.

Ти си аз и аз съм ти, но не те познавах до сега. Сега си спомних онова, което така и не можах да запомня преди. И ако ти си аз, то аз съм ти, а това стига ние да сме едно. 

Тя се усмихна. Вече беше много късно. Толкова много неща й оставаха да направи утре.  А беше уморена. Сгуши се под завивките и затвори очи. Навън бе зима, любимият й сезон, толкова много сняг не бе виждала от дете.