Дип прост чиляк си беше Пандо Шматката от наше село - дип прост и дип крадлив. Ей, оная нощ се завъртял край Гочовия рибарник, шарани да краде. Ама Гочо не е вчерашен и знае как да си пази стоката. Кучето му се разлаяло, а стопанинът туй и чакал - изскочил от скривалището си, грабнал ловната пушка, заредил я с кросци сол и стрелял по Пандовия задник. Разпищял се, разбойникът му с разбойник, хванал се отзаде и право в село се довлякъл и не къде да е, а баш у дома. Чука той на портата:
- Боре, отвори, че умирам, братец!
Отворих му аз - нали съм си коскоджамите фелдшер, хем дълг, хем и човещинка ще знайш... Турих го да легне на масата, тая, дето е в готварницата, тая бе, дето всяка година по Коледа на нея си майсторя осолен свински бут. С клещите, тия същите, с които, га някой зареве от зор, вадя зъби, се замъчих кросците сол от задника му да махам. Като ми се разпищя оня ми ти чиляк, не ти е работа! Викам му:
- Мълчи бе! Цяло село разбра, че ти си бил крадецът на шарани, сега чак в града ли искаш да научат?! Докато аз ти вадя кросците сол, вместо да се дереш, разправяй ми някаква страшна история!
Пандо скимтя, врещя, пък кога му намазах задника с ракия - за довършек, най-сетне се взе в ръце и започна да ми разказва:
- Знаеш ли, Боре, оня ден бях на лов за лисици.
- Хайде бе, аз пък си мислех, че само шарани от чужди рибарници хващаш! Миналият месец май и чужда булка улови и бая бой от мъжа й изяде - едвам те оправих! - изумих се аз, не на шега.
- Ако щеш вярвай, ама улових лисица - заковах я на едно дърво с пирон!
Горкият Пандо! Чак полудя от болка, докато кросците сол от задника му извадя. Ами сега - за смях на цяло село ще стана... „Какъв фелдшер е този?” - ще си рекат людете - „Вместо да излекува чиляка, го подлуди!”
- Истината ти казвам, Боре! Първо стрелях по патици, след туй - по глигани, а кога я видях лисицата - бре, аз без патрони съм бил останал. Тогаз намерих в джоба си един пирон, турих го в цевта, прицелих се и отведнъж заковах лисицата за най-близкото дърво!
- Хубаво, хубаво, Пандо, вярвам ти! Искаш ли и малко вътрешно да се сгрееш, а? - предвидливо го попитах аз и му подадох упойката. Зарадвано, той изгълтока бая от шишето с ракията и продължи:
- А оня ден си вървя през гората, ни лук ял, ни лук мирисал - само дето си бях откраднал малко медец от пчеларника на бай Деньо. Усещам аз, че някой ме следи, чак чупене на клони чувам, пращене, хрущене, че и ръмжене. Кога чух последното, настръхнах и боязливо се извърнах. Какво да видя! Една рошава мечка тепа подире ми и а-а, а-а, по рамото да ме погали. Че като си плюх на петите, че като набрах скорост, всички зайци ми завидяха! Аз бягам, ама и мечката търчи подире ми. Спрях се чак в село и кога се огледах-онази, рунтавата, продължава да ме гони. Ами сега - ха тук, ха там, ама нали съм вече в село, та жената на циганина Хасан ми отвори и у дома си ме скри. Като разбра, че от мечка бягам, така се разсмя, че чак се разхълца:
- А-ах, а-ах, ще си умра от смях с тебе, бай Пандо! Та това е мечката на мой Хасан. Добричка си е тя. По цял ден се припича на слънце, хапва си медец, а понякогаж, кога моят засвири, тя танцува пред чиляците и някоя пара ни изкарва.
Бай Пандо щеше да продължи разказите си, ама упойката, дето му я дадох, взе че го хвана и той гръмко захърка.
© Росица Танчева All rights reserved.