Байпас
Когато сърцето ми за пореден път беше разбито на парченца, с последна надежда реших да отида до къщата, която само преди три месеца толкова ми обещаваше. С надежда, че ще си там. С надежда, че въпреки всичко, не си забравил очарованието на цялата ни връзка, и ме чакаш. С надежда, че „5ever“ не е просто фраза без стойност за теб.
Сърцето ми препускаше. Усещаше какво да очаква, но, знаеш – надеждата е най-гадната болест – веднъж лепне ли ти се, лесно отърване няма. Сърцето ми отдавна е хоспитализирано. Имам сърдечен порок, наречен на по-прост език безумна, вечно тлееща надежда. И ето ме вече пред прага. Отварям вратата с притаен дъх. Болното ми сърце спира за няколко мига. Няколко мига, които на мен ми се сториха вечност. Теб обаче те нямаше... Намерих само една захвърлена дреха на пода. Съблякъл си любовта си. Отдавна си я съблякъл и си я хвърлил като ненужна дрипа. Аз поне моята любов си я влача със себе си. И си я кърпя редовничко. Може вече да е заприличала на парцал, но поне не оставям душата си гола.
...
Днес реших да легна под ножа. Замъглени прожектори, меки светлинки, прорязващ допир на студен метал. Подложих се на байпас операция.
