Банши
/ предверие /
Поредният труп.
Този път дочаквам тъмнината преди да го отнеса. Ще го оставя в тревите под дърветата, защото само те знаят. Защото само те разбират какво трябва да се направи. Защото са портали за всички оставени под клоните им.
Дърветата са нещото свързващо материя и дух, пристан за убитите и сянка за живите. Те са невидимото измерение на пространството и мястото, на което времето забавя ход. Те са дълговечни, приели далечното зарево на избухващите звезди и тъмнината на открития космос. По тях блестят сълзите на небето и пъплят ивиците на слънцето. Под грапавата им кора са спиралите на света, изненадващо прости за посветените, но прехвърлящи човешкия разум - така ограничен от рамките на битието.
Поредният труп.
Оставям го, в тъмнината, под клоните.
Почвата около корените ще го поглъща ден след ден и ще го скрива от очите ми, чертаейки контурите на тленността.
Ще виждам
профила,
торса,
крайниците
съвършени в смъртта, защото самата тя е съвършената част от живота. В този живот, в който хората предпочитат временното пред вечното.
Ще забавям ход, за да й отдам почест, всеки път щом мина оттам.
А после?
Знам - ще намеря поредния труп,
защото аз,
ние сме
Банши.
© Анелия Тушкова All rights reserved.
