Ще строим басейн.

     Качих се с шефа до последния етаж на хотела, за да огледаме празното място.

     – Ще стане с олипмийски размери! – съобщи шефът. Беше доволен.

     – Какви са олимпийските размери? – попитах, защото не съм ходил на олимпиади.

     – Големо! Това значи.

     Набърчи чело, сви пръсти, каза „По пи!“, сякаш умножаваше и потвърди:

     – Ногу големо! Ще ми трябват три милиона. Европари. Сигурация!

     Намигна.

     От висотата на хотела на шефа това не изглеждаше много.

     Обаче като слязох на земята, установих: това са бая кубици, много нещо. Голям басейн. Пресметнах как ще извозваме пръстта, ще трябват резервни бунища, обратни насипи, а и как камионите ще вървят през алеите – това беше курорт, ще смажем асфалта и бордюрите ще натрошим.

     Измерих всичко с ролетката, хванах молива и изчислих. Обадих се на шефа.

     – Не са три милиона. Много по-малко са кубиците.

     Оня се ядоса.

     – Кой ти говори за кубици? Малоумник!

     Всяка жаба да си знае щъркела. Той за пари говорел.

     След два месеца басейнът беше готов. Наех багер и десетима аркадаши, изрихме пръстта, отводнихме, заустихме отводненията. Нямаше повече от триста хиляди лева, като гледам по мои сметки. С плочките барабар.

     Доста работа падна, между другото. Не е сега времето да обяснявам къде изхвърляхме пръстта, откъде вземахме пясъка, цимента и плочките. Това е държавна тайна.

     – На теб ти давам две хиляди лева! – рече шефът на преди откриването. – Награда!

     Даде ми ги в банкноти от по два лева, в сак. Торба пари, дето се вика.

     Благодарих. Но все пак попитах:.

     – А за хората?

     – И на тях обещавам по толкова! При следващия басейн!

     Раздадох моите две хиляди лева на десетте работника и ми останаха пари да купя бутилка ракия и желиран телешки джолан. Налагаше се да се натряскам.

     Откриването на басейна беше насрочено след два дни. Седнахме десетимата край водата, извадих джоланчето, ракията, и те поизтупаха дисагите, сланинка донесоха, вестник за мисъл, туй-онуй, стана лакърдия, разприказвахме се.

     Като дойде нощта, взехме чуковете, длетата, флекса, който каквото има и до каквото се докопа. Поработихме. Така и така не ни плащат, поне за Луната да поработим. Тя спи, докато гледа. Като държава е.

     На другия ден шефът ме вика и крещи. Много крещи. А аз него чувам, защото съм махмурлия. Кимам.

     Как ли ми хрумна да му кажа:

     – Отгоре така наредиха.

     Имах предвид Луната. Не се сетих за друго.

     Той млъкна. Погледна ме зверски и после дълго мълча. Чак когато тръгнах да търся вода и се надявах да се напоя в басейна, дето го потрошихме и изпомпахме снощи, го чух да вика:

     – Върни се! Аз ще се оправя с началството. А ти... щом имаш контакти нагоре, защо не казваш? А?

     Даде ми в брой сто хиляди лева в големи купюри и ми намигна:

     – При следващия басейн – още толкова!

     Намигна още два пъти, но с другото око. Мигач беше шефът – ту нялаво, ту надясно мигаше. За всеки случай.

     Басейни повече не строихме. Но му взех още петстотин хиляди лева за този.

     И повече можеше, но сезонът свърши.

     А басейнът така и не беше въведен в експлоатация. Защото всяка нощ някой го рушеше, докато през деня други го градяха.

     Какво се случваше ли? Де да знам. Държавна тайна.

     Имах един работник, беше ми нещо като началник смяна за през деня да работи. За нощна смяна си имах друг – да руши. Мой човек.

     Тоя от дневната смяна ме попита веднъж, не знам вече кой сезон:

     – Защо го правим тоя басейн, като всяка нощ го рутят? Кажи, моля те. Хората се обезсърчават.

     – Нали си получават надниците? – питам, вече ориентиран.

     – Да. Всичко е наред. Ама... Това какво е? Градим ли нещо? Всеки сезон ли ще го правим тоя басейн? И всяка година ли? И всеки ден?

     Честен, но глупав човечец. Кой гради сега?

     И го тупам по рамото. Като по брашнян чувал го тупам. Има още хляб в него. Нека си мисли, че гради. Отупах го здраво. Направо го пребих. Да не задава повече въпроси.

     У нас държавата се ражда нощем.