Басня за сухото буре и свеж стрък домат
2 min reading
В една градина мирно съжителствали едно полуразпаднало се, употребявано някога разсъхнало буре, и един, ама много свеж стрък, разцъфтял домат.
Бурето тъжно си събирало разпилените дъги, понагласяло ги с ръждясалите обръчи и спомняло веселите винени години. Когато го миели всяка есен, опушвали го с горяща сяра, пълнели го с лепкава шира... Ех. Колко щастливи зимни вечери помнело бурето, колко пияни от вино и радост компании и колко разюздана страст и млади хора... Спомняло си бурето и тъжно скърцало със сухите си дъги.
- Хей, буре! - подвиквал му синьозеленият доматен стрък - какво си се разпаднало едно такова? Я се стегни!
- И защо да се стягам, доматко - мрънкало посърналото бурето - стар е вече господарят ми, не може да копае и връзва лозето. Пък и то съвсем ще се затрие.
- А мен защо ще ме садят, как мислиш? Яде ли се доматена салата без юсче ракийка, а?
- Тебе и на манджа ще те сготвят и с купешка водка ще те смесят, а мен! За нищо не ставам.
- Да се хванем на бас, че пак ще сипват червено вино в тебе, а?
- Да се хванем - вдигна горния си обръч бурето и още една дъга се изхлузи и протегна сухия си, нащърбен край към стръка. Да отбележат подобаващо облога.
Мина пролетта, знойното лято наля останалите лозови зърна с лепнещ, уханен гроздов сок. Доматът израсна колкото човешки бой и се окичи с тежки, червени плодове. Разбраха се, ако спечели доматът, бурето ще спре да се оплаква и ще гледа по-оптимистично на остатъка от живота си.
Ако спечели бурето... Е, тогава всичко е свършило. Никой не печели.
В един топъл и пребогат на плодове есенен ден се случи нещо, което промени много неща. До полуразпадналото се буре донесоха голям черен сандък. Странен бе тоя сандък. Долу тесен, а горе - широк.
- Ох, поминал се е, горкият - запъшка отново бурето - защо трябваше аз да печеля облога, боже!?
- Не бързай, има още много от есента. Мен не са ме обрали още, а и лозето тъне в плод. Щедър беше богът на изобилието.
- Какво има да бързам, не виждаш ли, че ковчег е това!?
- Че да не погребват теб, я?
- И кой ще ме потегне, кой ще смъсти гроздето и ще го сипе? Кой ще го пие? Горкия аз, пък и ти! Така ще си изгнием.
Така пелтечеха старото буре, или поне това, което бе останало от него и пълният с плод домат, когато церемонията свърши. Синовете погребаха стария си баща, опяха го, откъснаха два-три домата, та се нахраниха. Пък като видяха колко много плод е дала земята, завъртяха ръкави. Единият, дърводелец, потегна бурето, докато другият, работен и той, обра богатия гроздов добив. Смъсти го и го сипа в изглеждащото като ново буре.
Двамата братя събраха доматите, краставиците, лука и пипера, свикаха попиляните кокошки, вързаха кучето и седнаха доволни под стария бащин чардак.
А бурето доволно къташе пенливата уханна течност и си спомняше за оня малък синьозелен стрък, който все му викаше:
- Ще спреш да мърмориш, пък ще черпиш една паница вино... ще видиш!
Бурето тъжно си събирало разпилените дъги, понагласяло ги с ръждясалите обръчи и спомняло веселите винени години. Когато го миели всяка есен, опушвали го с горяща сяра, пълнели го с лепкава шира... Ех. Колко щастливи зимни вечери помнело бурето, колко пияни от вино и радост компании и колко разюздана страст и млади хора... Спомняло си бурето и тъжно скърцало със сухите си дъги.
- Хей, буре! - подвиквал му синьозеленият доматен стрък - какво си се разпаднало едно такова? Я се стегни!
- И защо да се стягам, доматко - мрънкало посърналото бурето - стар е вече господарят ми, не може да копае и връзва лозето. Пък и то съвсем ще се затрие.
- А мен защо ще ме садят, как мислиш? Яде ли се доматена салата без юсче ракийка, а?
- Тебе и на манджа ще те сготвят и с купешка водка ще те смесят, а мен! За нищо не ставам.
- Да се хванем на бас, че пак ще сипват червено вино в тебе, а?
- Да се хванем - вдигна горния си обръч бурето и още една дъга се изхлузи и протегна сухия си, нащърбен край към стръка. Да отбележат подобаващо облога.
Мина пролетта, знойното лято наля останалите лозови зърна с лепнещ, уханен гроздов сок. Доматът израсна колкото човешки бой и се окичи с тежки, червени плодове. Разбраха се, ако спечели доматът, бурето ще спре да се оплаква и ще гледа по-оптимистично на остатъка от живота си.
Ако спечели бурето... Е, тогава всичко е свършило. Никой не печели.
В един топъл и пребогат на плодове есенен ден се случи нещо, което промени много неща. До полуразпадналото се буре донесоха голям черен сандък. Странен бе тоя сандък. Долу тесен, а горе - широк.
- Ох, поминал се е, горкият - запъшка отново бурето - защо трябваше аз да печеля облога, боже!?
- Не бързай, има още много от есента. Мен не са ме обрали още, а и лозето тъне в плод. Щедър беше богът на изобилието.
- Какво има да бързам, не виждаш ли, че ковчег е това!?
- Че да не погребват теб, я?
- И кой ще ме потегне, кой ще смъсти гроздето и ще го сипе? Кой ще го пие? Горкия аз, пък и ти! Така ще си изгнием.
Така пелтечеха старото буре, или поне това, което бе останало от него и пълният с плод домат, когато церемонията свърши. Синовете погребаха стария си баща, опяха го, откъснаха два-три домата, та се нахраниха. Пък като видяха колко много плод е дала земята, завъртяха ръкави. Единият, дърводелец, потегна бурето, докато другият, работен и той, обра богатия гроздов добив. Смъсти го и го сипа в изглеждащото като ново буре.
Двамата братя събраха доматите, краставиците, лука и пипера, свикаха попиляните кокошки, вързаха кучето и седнаха доволни под стария бащин чардак.
А бурето доволно къташе пенливата уханна течност и си спомняше за оня малък синьозелен стрък, който все му викаше:
- Ще спреш да мърмориш, пък ще черпиш една паница вино... ще видиш!
© Атеист Грешников All rights reserved.
