Не, този път чувалът беше много тежък! Нечестно тежък за влачене, бутане, дърпане, а да не говорим за носене. Но Съзнанието нямаше избор и въпреки изранените си от ръбовете на чувала плещи, продължаваше да се тътри.
“Ах, каква ирония! – помисли си Съзнанието. – Първо да се блъскаш в нахалните Дължина, Ширина и Височина на действителността, но някак старателно да се блъскаш, така че да имаш белези от тези срещи (нали трябва да се похвалиш с нещо!), след това, като ти додеят същите тези три Измерения, да ги наблъскаш в съдрания чувал (естествено, че е съдран – толкова пъти си повтарял действията) и заедно с дамгосаната си гърбина да поемеш по познатия път към…” И докато тези мисли безконтролно се сипеха като досаден дъждец, Съзнанието имаше чувството, че едно проклето облаче се заяжда само с неговата глава. “Уф, че досада! Клетникът аз, обреченият аз, нещастният аз – да влача, да дърпам, да нося… Хайде, кога ще стигна?” Точно в момент: тряс!
Това беше вратата.
Слава Богу, че Времето най- ...