Бели маргарити

Цикъл „Разкази от улицата"

     Беше ранна пролет, улиците бяха мокри и мръсни. Валеше като из ведро. Спирката на Плиска винаги е била неприветлива, но в момента ми се виждаше още по-отблъскваща. Тъпчех на едно място и почуквах с токчетата си в опит да се стопля и да убия още малко време до идването на автобуса. Един изрод профуча край мен с колата си в локалното и успя да изпръска целия ми шлифер с кал. За миг си помислих, че и този бърза, за да седне в първото кафене... Все бързат... Простак! След тежкия изпит днес, който така и не успях да взема, това беше най-малкият ми проблем, така че не реагирах гласно, ама изобщо, само добавих още капка яд в себе си и продължих да чакам, потропвайки нервно с крака. И този дъжд... Сякаш напук се излива върху мен. С периферното си  зрение видях един захвърлен, счупен чадър, стърчащ на ръба на кофата за боклук.  Притежателят на чадъра вероятно не беше успял да я уцели. Явно е бил много ядосан...

   Качих се в автобуса, който ме посрещна с неприятната миризма на влажни и мръсни дрехи. Боже, как го мразя този автобус! Така и не привикнах, въпреки че целият ми съзнателен живот беше преминал в работническия квартал между сивите панелки, сред сивите хора, в сивото ежедневие, в студените и смърдящи автобуси...

     Хвърлих бърз поглед около себе си и видях едно момче, което беше втренчило погледа си в мен. Изгледах го остро. В момента, в който отклоних поглед от него, осъзнах цялата картинка. Беше седнал удобно на самостоятелната седалка отдясно и между краката му висеше тъжно букет цветя. Доста ужмулен букет всъщност... Защо пък точно бели маргарити?! Сякаш не е стигнал до дамата, за която е бил предназначен... Явно му беше домъчняло да го изхвърли. Отново върнах погледа си върху момчето, вече с явно любопитство. Ужас! Ама той продължава да ме наблюдава! Как само мразя да ме хващат неподготвена!

     В следващите десетина минути тайно се изучавахме един друг. През ума ми мина мълниеносно мисълта, че човекът става и не бих му простила, и взех, че пуснах такава цинична усмивка, та чак се изчервих от притеснение, защото момчето ме засече и ми я върна. И то как! Добре, че наближаваше спирката ми. Имах желание да се прибера час по-скоро и да забравя целия си абсурден ден. Имах нужда от душ, топлина и спокойствие. Хванах дръжката на раницата си и хвърлих последен поглед към него. Той ми кимна с глава към вратата на автобуса. Това пък какво беше?! Толкова директно?! Трябва да сляза... Станах в момента, в който вратите се отвориха, но той ме изпревари и скочи много бързо по стълбите. Причака ме, обгърна раменете ми с якето си и започнахме да тичаме под проливния дъжд в съвсем обратна посока на моя блок. Въобще не мислех, нито се притеснявах, че дори още не съм чула гласа му. Просто тичахме прегърнати, шляпахме в локвите, а дъждът започваше да възвръща чувството ми за самосъхранение и малко по малко да ме отрезвява. Апартаментът му беше на стотина метра от спирката, така че нямах много време за мислене. Във входа сърцето ми започна да се преобръща бясно, обхвана ме паника и започнах да въртя безумно очи като уплашено животно. Той разбра и ме притисна за целувка до стената на входната врата. Сякаш ток премина през цялото ми тяло. Очите ми се премрежиха. Притиснах гърба си още по-силно в стената, сякаш исках да съм сигурна, че няма да мога да избягам. Желаех го, исках го... Диво, бързо и веднага. За миг се вгледахме с овлажнели очи един в друг. Нямаше мърдане, твърде далеч стигнахме... Той запокити букета надолу по стълбите, отключи вратата бързо и двамата се метнахме на широкия матрак, сложен директно на земята в празната стая. Бяхме мокри до кости, водата се стичаше по косите ми... Жадно впихме устни един в друг, телата ни трепереха от вълнение, дишането ни беше учестено и накъсано... Ръцете му нетърпеливо разкъсваха дрехите ми, докато аз се опитвах да изгоня и последния напън на здравия си разум... Още не бяхме се освободили напълно от дрехите, когато той проникна дълбоко и силно в мен. Вкопчих се страстно в него. Притиснах го към себе си... Изпивах дъха му... Очите му бяха съсредоточени върху моите. Беше ме притиснал в обятията си и се движеше диво и страстно, като нито за миг не изпусна очите ми от поглед... Сякаш искаше да ми каже: „Красива си, мила! Много красива!"

     След няколко мига вече лежахме един до друг отпуснати, всеки потънал в собственото си блаженство... Помислих си, че за първи път след секс не изпитвам онази чисто женска необходимост да се сгуша в прегръдките на партньора си. Надигнах се бавно и зарових из джобовете на шлифера си за цигара. Запалих и поех дълбоко дима в дробовете си. Той стана и отиде в банята. Проследих голото му тяло с поглед. Беше изваян като гръцка статуя, някак не приличаше на съвременните напомпани момчета... През ума ми се стрелна мисълта, че бих го наричала Аполон при други обстоятелства. Това предизвика искрена усмивка на лицето ми.

     Допуших кротко цигарата, облякох се и си тръгнах безшумно. На излизане от входа видях захвърления букет, който г-н Дързък носеше през цялото време със себе си. Дали не беше редно да ми го даде?! Глупости! Всъщност бих се обидила, не беше предназначен за мен, а и нещата между нас не биха се стекли по този начин... Само как напомняше изхвърленият чадър, на който се натъкнах преди час!