Белият ангел на спасението
… Хоризонтът отдавна беше изчезнал сред черен дим и мрачна мъгла. Само тук-там се мяркаха зловещите огнени езици на пожарите, отбелязващи догарящите селища. Земята тъмнееше сред руини и страховито стърчащи скелети на мъртвите гори, зееха разкъсващите плътта на почвата корита на пресъхналите от жегата реки…
Последните хора бяха застинали в ужас и трепетно очакваха гибелта си. По-смелите вече се бяха хвърлили в огньовете или метнали в пропастите, отговорните спасяваха близките си от мъките с меч,, сопа или с тласък в клисурите, фанатиците се молеха в очакване на спасение от небето, стоиците просто гледаха и запомняха ставащото – незнайно защо…
И в този момент върху скалата нещо блесна…
Бял ангел с гордо вдигнати крила, пламенен взор и гръмък глас:
- Последни хора! Бог ме изпрати да ви спася, защото…
Не можа да довърши…
Тълпата се развълнува като бурно море, вълните понесоха първите напред, крясъците заглушиха дори гърмежите на Апокалипсиса:
- Спаси ме…
- Мен спаси…
- Не, мен…
- Обещавам ти…
- Аз давам повече…
- Искам…
Тълпата се носеше като цунами по пътя на пияния Посейдон. През пепелта и жупела, през трошащите се с гръм обгорени стволове, през ронещите се бивши речни брегове…
----
Ангелът се изправи…
Не усещаше болка – не беше човек, разбира се. Но нещо горчиво го стягаше. Погледна счупеното си крило, поклати глава към внезапно опразнилата се черна местност…
- И тези… Доста работа им се отваря на колегите в Ада…
Отново неправилни размисли и коментари за правилната реалност - https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски All rights reserved.
