Няма какво да се лъжем, завърших толкова елитен университет за филмово изкуство, че само при споменаването му монахини са били склонни да напуснат манастирите, а девственици да се продадат за една нощ с мен.

За радост това никога не се случи.

Най-голямото ми щастие е, че работя това което обичам, без да се налага да изглеждам като натруфен пуяк, облечен в разноцветни дрехи, които карат окото да получи преждевременна макулна дегенерация, и всичко това гарнирано с шалче.

Като филмов критик срещата ми със сценаристи и режисьори от цял свят е неизбежна, но и най-сладката част от професията ми.

Те са особена порода хора, които всеки път ме радват и натъжават, уморени от неразбиране, превъзбудени от ухажване. Странници, които режат банана на точно осем части или държат сифона на банята да не е по средата, а в единия от ъглите. Дърдорковци или крайни интроверти. Надменни гамени и деликатни наблюдатели.

Съвсем скоро ми предстоеше приятна (силно се надявах) среща с мой много любим и познат само в определени кръгове режисьор - Грюнер Рот (Grüner Rot).

Качих се на самолета за Берлин изпълнен с очакване и страх. Мразех да летя. Изпитвах панически ужас от това, че съм безсилен и нищо не зависи от мен. Докато подробно, за кой ли път, изучавах кои са позите, които да заема, докато падаме, горим и се чупят крилата, дамата до мен изпитваше леки оргазми.

При всяко изкачване и снижаване на самолета тя страстно въздишаше и леко ме хващаше за ръката.

Бог ми е свидетел, че щях да я даря с щастие, стига да не бях парализиран.

Тя се опита да ме заговори, но получи от онези погледи, които изникват впослѐдствие и благодарение на пасивната памет се появяват само нощем, колкото да докарат кошмар.

След като се приземихме все още ми се гадеше, бях кисел и благодарен, че съм жив, затова когато възчерен мъж (не съм расист, но след атентатите в Брюксел и всичко изливащо се по новините, станах просто подозрителен) остави до мен раница увита в тиксо, нещо в мен наистина възнегодува. Нямаше как да съм оцелял от полет и сега, когато твърдостта на земята подсказваше, че владея ситуацията да ми се случи нещо. Подгоних въпросния за да му върна багажа и той напълно естествено побягна. Започнах да крещя след него на перфектния си немски. По някаво неизвестно за мен стечение на обстоятелствата бях боядисал горната си устна с нещо черно, което отстрани силно наподобяваше малки мустачки.

Облечен в черно, с перчем зализан на едната страна, крещящ с раница в едната ръка, черни, малки мустачки и ръка вдигната нагоре, познайте на кого им заприличах.

Съвсем скоро до мен се появи цивилна полиция и ме прибраха в малка, спретната стаичка да изясним ситуацията.

Половин час по-късно ме пуснаха, а аз се чувствах унизен и още по-кисел. Момчето било студент, уплашило се. Все пак не всеки ден подобна имитация може да ти се разкрещи.

Немците са чувствителни на тази тема и много добре възпитани хора, затова не им отне много време да ме изслушат и разберат недоразумението.

Бях си наел квартира в Charlottenburg, защото беше близко до всички места, които смятах да посетя. Малко с автобуса, с есбана, с убана и щях да бъда там, където исках. А аз исках освен големия и велик Грюнер Рот, да посетя и видя всичко. Бях обиколил много места по света, но до Берлин – мулти култи центъра, все не стигах.

Предвидимо пристигнах няколко дни по-рано, за да мога да се насладя на града и съвсем ествествено да вдишам атмосферата му. Исках преди да се срещна с този голям човек, да успея максимално да повървя в неговия ритъм.

Още с пристигането заваля, а аз обичам дъжда. Той сближава хората, скрили се в някой вход, сгушени под някое дърво или спирка. А в Берлин дъжда разкриваше още по-красива гледка от плачещи разноцветни сгради с шарени тераси, цветни чадъри и градини с цветя, които навеждаха и изправяха цветовете си при всяка капка. Типично по немски те казваха „Hallo“ и изпращаха с „Tschüss“.

Червени, сини, жълти, зелени, оранжеви петна на фона на петролено-сивото, притъмнялото небе.

Колкото и да съм пътувал, винаги когато завали съм си спомнял за дома. Това са моментите, в които аромата на домашно ядене, който се носи още от стълбището, топлината на стаите и разхвърляните обувки в коридора са най-ценното в света.

Към полунощ се приютих в една дюнерджийница, за да хапна нещо познато и се оказах прав. Имаше кюфтета. Изрекох думата „кюфте“ толкова истински и откровено гладно, че веднага разпознаха в мен близък човек. Оказа се, че „кюфте“ е много повече от кайма с подправки, когато навън вали, а човек отдавна е далеч от дома си. Собственикът така ми се зарадва, че пихме „yeni raki“ и ядохме кюфтета почти до сутринта. Аз познавах културата му, а той знаеше къде се намира Харманли.

Следващите няколко дена с удоволствие пълнех джобовете и обувките си със спомени. Alexanderplatz, Potsdamer platz и Sony center изпълниха сетивата ми, а мазолите по краката от ходене можех да сравня само с тези, които бях получил по пътят на „ (Ел) Камино де Сантяго де Компостела“.

Физическото, леко неразположение, бе компенсирано от факта, че навсякъде се пушеше сякаш за последно и се пиеше бира под всякаква форма от всякакви хора, на всякакви места.

Берличнчани, мултикулти хората, пиеха бира и пушеха както си спомням, че се чоплеха семки преди време у нас.

Това още повече разтвори душата ми. Една бира сближава, две те сприятеляват, три те карат да се чувстваш сред свои, а с цигарите пътят е още по-кратък.

Споделих цигарите си с няколко норвежеца едната вечер, а те решиха в знак на благодарност да ме почерпят с бири. На мен това не ми направи особено впечатление, докато барманката не ме попита какво толкова съм сторил, че да за служа подобна чест.

Не знам за тях, но тя заслужаваше всичката чест и адмирации, на които бях способен, особено след толкова бири.

Пристигнала от Украйна учеше психология, обучаваше малки русначета на немски, работеше като барманка, свиреше на пиано и пееше и всичко това гарнирано с красота, от която болката в краката ми моментално се изпари.

Бях твърдо решен да я представя на Грюнер Рот, с когото наближаваше да се срещна, но едва след като постетя и Hackescher Markt.

Цял ден посветих на Hackescher Markt и арт средището му. Еклектиката на центъра ме накра да премина през всичките му години на съществуване, години през които са се трупали картини, графити, рисунки, драсканици издълбани с ключ, метални орли, портали и безистени. Силна концентрация на изкуство и емоции.

Преситил сетивата си се прибрах в квартирата като предвидливо носещ и последния филм на Грюнер Рот, за който бях чувал само някави откъслечни мнения. Противоречиви и на моменти дори съмнителни.

Съблякох се като се постарах стрателно да разхвърлям. Пътят от леглото до банята бе осеян с черна риза, черен панталон, черно сако, черен колан, черни кецове, бяло бельо и всичко това на фона на червения мокет.

Препасан с хавлия легнах в леглото, налях си вино и пуснах филма. Докато отпивах първата глътка, четящ началните надписи, изпитах сладостно усещане. Все още спомена за срещата ми с красивата украинка не ме напускаше. Отпих втора глътка и се задавих, защото филмът започна с такъв ряз, сякаш някой хвана гърлото ми и се опита да изтръгне гръкляна ми.

В апартамент голям колкото стаята, в която се намирах, с червени стени, под осеян със слама, татуирана, чисто гола, възпълна жена с малко розово прасенце на каишка, което стоеше в краката й, споделяше с нежен глас:

„Аз съм голямо платно и върху мен могат да се татурират цели картини, но се срамувам да се покажа, защото големите платна не се смятат за красиви. Приемливо е да са малки и ценни.

Върху малкото платно може да се помести малко надписче, красив йероглиф, запетая или автограф.

На малкото му казват бижу, на голямото кич.

Аз съм кич!

Виждала съм малък Рубенс, не бях впечатлена, но ми казаха, че големия е уникален.

Аз съм голямо платно и мога да побера в себе си две тави с ядене, четири хляба, да изям много бой и още толкова обиди.

Аз съм голямо платно, но сърцето ми е нормално и болката, която може да понесе не е повече от това на едно бижу.

Нещото, което не си признавам, е че и аз съм била малко платно. Все още виси йероглифа на рамото ми, но и тогава се срамувах да се покажа.

Сега единственото, от което се страхувам е да не стана отново малко платно, защото цялата красота на нарисуваното върху мен, ще се набръчка като овехтяло перде.

Аз съм голямо платно и само един истински творец би могъл да оползотвори цялото пространство, за да достигне съвършенството към което се стремя.“

Спрях го. Слязох до бара и си взех ром. Върнах се. Пуснах отново филма, а жената все така гола и татуирана, но вече с малко бебе в ръцете продължи:

„Аз съм майка на две деца! Платнището ми се превърна в корабно платно, което става и за тримаран, защото след раждането ми се появиха проблеми с щитовидната жлеза, а аз станах още по-голяма след второто раждане.“

В кадър се появи малко русо момиченце, което прегърна голата жена през големия крак.

„Имам рак! Те казват, че ще умра, но аз няма да го позволя, заради децата! Превърнах се в малко платно. Върху мен не могат да се татурират цели картини, но се срамувам да се покажа, защото съм набръчкана като овехтяло перде, а косата ми е само спомен върху гребена. Аз съм бижуто в ръцете на децата си, аз съм тяхното „ВСИЧКО!“

Последваха тежки кадри на метаморфози, които аз умишлено превъртях. Тази нощ в Берлин за мен беше тежка. Не се чувствах добре в този подреден свят на предопределеност. Срещнах всякакви хора, различни на цвят и аромат, но бях чужд на тях и себе си.

Сутринта се събудих неприятно пиян, а обяда при Грюнер Рот предстоеше. Взех два студени и един нормален душ.

Ядох шкембе при арабите. Няма значение къде си завършил, какво си учил и колко далеч се намираш от дома. Едно шкембе винаги оправя положението ако си махмурлия.

Валеше и аз сълзях.

Пристигнах при режисьора точно в 12.00. Немците обичат точността, но и аз я почитам. Посрещна ме малко възпълно, усмихнато човече, което бих оприличил на топка за боулинг с лачени обуща.

Покани ме да поседнем в хола и ме представи на майка си.

С все още силни впечатления от това, което бях гледал вечерта пред мен сякаш отново изплуваха картините от филма. По средата на хола, в типичен неокласически стил, седеше дама на неопределна възраст. От бялата рокля на малки, нежни маргаритки, които трябваше да подчертаят женствеността й, преливаше плът. Приличаше на хляб пристегнат по средата с коланче, за което имах съмнения, но по късно установих наличието му и приятния жълт цвят, който се съчетаваше с тичинките на маргаритките. Ходилата, от които се различаваше само показалеца, бяха обути в златисти сандали. Върху лицето стояха големи очила в черни рамки и връзки за очила от малки нежни бисери, които би трябвало да подчертават матовата кожа, която беше толкова сипаничева, сякаш неизмит картоф.

Дамата се оказа много ерудираната и приятна майка на режисьора. С лек ненатрапчив акцент, който нямаше конкретен произход. За мен беше истинско удоволствие да се запозная с нея, въпреки че първоначално вида й ме притесни.

Следобеда преля като коняк в кристална чаша. Залеза вече едва напомняше за себе си, когато се наложи да се разделя с тази невероятна двойка майка и син.

На излизане подпит, непохватен, но и щастлив от уникалната беседа, се спънах в портмантото, докато си вземах чадъра и съвсем отковено изрекох: „Мамка му!“

- Вие сте българин? – ме попита Грюнер Рот, изненадан и на толкова чист български, че дори и аз не се усъмних в това какъв съм.

- Да, българин съм!- отговорих почти виновен и силно засрамен.

- Приятно ми е, казвам се Зелен Ягодов Червенков.

Стиснах ръката му и с насълзени очи се представих:

- Иван Николов. Ник Айвън е... нали разбираш...

- Аз ли да не знам!- отговори Зелен Ягодов Червенков.

Прегърнахме се и побързахме да се разделим, защото за сетен път претърпявахме поредната си метаморфоза. Нямаше нужда от разговори и уточнения. Имената ни говореха достатъчно.