Парчето желязо се впиваше в плътта му, остра пронизваща болка пъплеше по нервните му окончания. Сълзите напираха сами, глухи стонове раздираха гръдния му кош. Беше преследвал едно хитро зайче още от сутринта и тъкмо го беше приклещил до няколко скали, когато попадна в стар капан за вълци. Страшното изщракване на ръждясалите зъбци сякаш подсказа на ушатия гризач, че опасността е далеч зад гърба му и преди да избяга се спря за момент. Преследвачът му беше хванат здраво, нямаше шанс да се измъкне сам. Но за всеки случай се хвърли пружинчесто в храстите отстрани, да не рискува излишно. Имаше си заешка работа за вършене. Я намери сочна тревица, я изкопае някой презрял див морков. Въпреки че, в тази суша нямаше големи шансове. Така или иначе, щеше да прекара остатъка от деня далеч по-приятно от страшния хищник.

Страшният хищник всъщност беше куче. Наистина, доста голямо куче, но не беше и вълк. А вълците, доколкото си спомняше заекът, не прощаваха ако се разсеяш. Така половината заешка рода беше изчезнала. Чичо му, докато си миеше доволно ушите на слънчице го спипаха преди седмица. Братовчед му беше с него тогава, но се отърва. Въпреки, че оттогава е по-плашлив от всякога и колкото пъти изпука някое клонче, толкова пъти се криеше в някоя неудобна дупка на земеровка. Май че си беше увреден за цял живот. Самият той не беше попадал ни на един от тези зверове, днешното премеждие му беше първото. Въпреки това, дори с кучета не искаше да се занимава повече.

Докато заекът си правеше равносметка и си вадеше поуки от сблъсъка си с кучето, самото то се въртеше около пленения си крак и дишаше тежко. Първоначалната уплаха и болка понамаляха, но за сметка на това лапата му се беше подула и пулсираше глухо. Горе в небето слънцето беше стигнало най-високата си точка и го напичаше. Грубата му дълга козина бързо се нагряваше и му причиняваше допълнително неудобство. Усети жажда. Вчера бе успяло да намери покрай главния път опасващ гористата местност на километри оттук захвърлена консерва от пушени шпроти, в която се беше насъбрала малко мътна и ръждива дъждовна вода. Оттогава не беше виждало и капка..

За пореден път подуши и облиза желязото, което неумолимо беше докопало крака му, сякаш се надяваше то да се смили и да го пусне да си ходи. Но безуспешно. Отказа се да се дърпа, да не си причинява допълнително болка. Легна на една страна, доколкото му позволяваше положението, в което беше попаднало. Изскимтя жално и потрепери - беше изтощено от дългото преследване, което беше подело единствено заради неприятния остър глад, който пронизваше стомаха му от дни наред. Зайчето беше единственото нещо, което зърна да се движи в далечината и се надяваше да се подсили. Честно, ако беше намерило просто някоя захвърлена от немарлив турист храна преди това, нямаше да тръгне да преследва бързото и скокливо животинче. С усилия успя само да го захапе здраво за опашката и да му остави траен белег.

От изплезения му език капеше пяна, дишаше тежко. Горещината малко по малко изцеждаше последните му сили. През полузатворените си очи огледа наоколо. Храстчета много, но нито едно дърво, което да предложи дебелата си и хладна сянка. Опита се да си зарови муцуната в почвата и да си покрие главата с предните си лапи, но земята беше твърде суха и напукана. Само вдигна облак от прах, който затрудни дишането му и го накара да се разкиха. Кихна веднъж, два пъти и разтърси глава. От движенията на тялото му ръждясалото желязо издрънча. Кучето погледна към крака си, който вече не чувстваше. Сега забеляза, че към основната част на капана е прикрепена и дебела верига - също толкова грозна. Но не беше вкопана в земята.. не беше. Ако може да се добере до някое прохладно място, под някое дърво - поне това щеше да облекчи положението му.

Опита се да стане. Вдигна се на предните си лапи, залюля се несигурно, но се закрепи. Опря се със свободния си крак в земята и подръпна по-силно капана. Усети неприятно дръпване на впилите си зъбци, но не и толкова остра болка. Реши да дръпне отново, по-смело. Капанът с нежелание се помръдна и издрънча, веригата му се раздвижи също. Като отровна и грозна змия сред сухите треви. Окуражено, животното започна да пристъпя малко по-малко напред. Всеки нов извоюван сантиметър сякаш го отдалечаваше на метри от неприятното място. Бавно и упорито се движеше. С ясното съзнание, че където и да отиде, няма да му е по-лошо отколкото сега.

Не искаше да спира, но бързо се измори. Не легна, а направо се свлече в прахта. Искаше да захапе капана, по-силно отколкото той беше захапал него. За да го пусне. Но нямаше сили и просто лежеше. Щеше да си почине малко и да продължи. Не усети как съзнанието му го напуска. Припадна..

…

- „Хайде, ще стреляш ли най-сетне?”

- „Млъквай, аз да не съм като теб - да стрелям без да се прицелвам! Гледай и се учи!”

Бум! Гърмежът отекна, пукотът се разнесе светкавично. Оръжието подскочи и удари стрелящия по рамото. Другият, който говореше преди малко се изсмя.

- „И какво? Уцели ли поне? Или синината е единственото нещо, което ще хванеш днес?”

- „Я като много знаеш, бягай да провериш. Ей го там, пипнах го малкия разбойник! Ще ми скача наляво-надясно! Да видиш каква хубава заешка яхния ще приготви жена ми като се върнем. А ти няма да вкусиш от нея. Най-много да ти дам крачето - следващият път да имаш повече късмет!” - с тези думи мъжът тупна приятеля си по гърба и се засмя доволен на собственото си остроумие.

Другият навъсено поклати глава и тръгна. Не стига, че не успя нищо да хване днес, ами и го подиграват за това. Отгоре на всичко, освен сега да прибере малкото трупче на заека, доколкото знаеше щяха да го накарат и да го одере. Не му пречеше да си цапа ръцете с кръв, просто не искаше да върши безплатно неща за другите. Стигна до мястото, където животинчето беше паднало. Земята около задните му крачета беше изровена.. сигурно в предсмъртната си агония е опитало да се отдалечи от лобното си място. Забеляза, че малката му опашка е наранена, като че е било захапано от някой по-голям звяр. И то съвсем скоро. Сви рамене, хвана го за дългите уши и го метна на рамо. И да се изцапа, голяма работа..

- „Хайде, хайде - не гледай като нацупено девойче! Дай да си ходим, че в тази жега не само тен, ами и някой удар ще хванем.” - с тези думи приятелят му, който в това време го беше настигнал, мушна пушката в калъфа й и му посочи на юг. - „Мисля, че там оставихме колата.”

- „Ти на тази твоя таратайка, кола ли й викаш?” - захили се другият. - „Друже, приятелят на баба ми е по-млад от бричката ти!”

- „Ти кажи още нещо за колата ми и ще вървиш пеша до вас. Три седмици няма да ти стигнат да се върнеш! Друже!”

Заканата явно подейства, защото онзи само се опули и сякаш предъвка нещо шмъмресто, но не каза нищо. Двамата закрачиха в предполагаемата посока. По пътя си разменяха още от привичните за тях шеги и закачки. Ботушите им глухо тропаха и вдигаха облаци от прах. Силните слънчеви лъчи ги преследваха неуморно, заинтересувани докъде могат да стигнат тези двамата. Задъхани тежко и запотени, по едно време мъжете се поспряха.

- „Човече, къде е колата ти? Само не ми казвай,че само си мислиш, че е някъде тук, моля те!”

- „Спокойно бе! Какво се притесни сега? Нали с брат ми идваме тук през два сезона да слагаме и прибираме капаните. Знам ги тези места, по-добре от всеки друг. Хайде, стига си хленчил, ами тръгвай.”

- „Стой!”

- „Какво има? Айде, че няма да те чакам! Чувам как бирата у дома ме вика, ще настине толкова време сама в хладилника.”

- „Гледай!”- сочеше малко по-наляво от мястото, където се намираха сега. Там лежеше нещо във формата на сиво-черна купчинка.

- „Еха! Хванал се е вълк!” - зарадва се затъжилия се за бирата - „Колко пъти повтарям на брат ми да брои всички капани и да ги прибира до един, а виж каква плячка ни докара този забраванко! Знаеш ли колко животни избиват във фермата ни, като се спуснат наесен от планината? Някои толкова се ояждат, чак остават в низините и се множат. Идвай! Но внимателно, може да е жив..”

С нетърпение, но и с известна доза предпазливост двамата мъже се приближиха до въпросното място. Наоколо нямаше дори и храсти, само суха жълта трева. Имаше някаква диря, която почваше от близо стотина метра по-надясно и стигаше чак до животното в капана. По всичко си личеше, че се е опитвало да избяга извън възможностите си.

- „А! Но това.. това е..” - изумено почна човекът с пушката.

- „Куче!”- довърши другият и приклекна с въздишка.

Побутна животното. То не помръдна. Капанът се беше вклинил в едната му задна лапа. Мъжът хвана покритите със съсирена кръв грозни зъбци и напрегна сили да ги раздалечи. Другият също приклекна и почна да дърпа едната страна на ръждясалото желязо. Със зловещо изщракване, капанът пусна своята жертва. Внимателно освободиха лапата на кучето - подута неимоверно много и с разкъсана кожа на няколко места.

- „Горкото животно.. какъв късмет.. да се загуби из тази пустош и да попадне на единствения капан, който глупавият ти брат е оставил! Гледай, мъртво е!”

- „Не е мъртво, не забелязваш ли, че диша.. Слабо, но диша! А и брат ми може да е глупак, но е добър човек и разбира от животни. Може да му помогне. Трябва да побързаме!” - Ловецът хвана кучето през средата на голямото му тяло и го вдигна.

Приятелят му забеляза, че очите му се напълниха със сълзи, които закапаха по бузите му. Недоумяваше как този силен и корав мъж, може с лекота да убива вълци, защото избиват овцете му, може да убива зайци за да се нахрани, но за едно куче му омеква сърцето. Поклати глава. За едни живинки даваме всичко, за други не се и замисляме? Както и да е... щеше да мисли за това после. Хвана пушката за да помогне и тръгна напред...

…

- „Бертуа! Ти пак ли докопа ботушите ми!”

Въпросното „Бертуа” - (на майлайски „Късметлия”) - се подаде от кухнята и погледна въпросително стопанина си. Нямаше и следа от ботуш.

- „Като те знам какъв си, ще го търся в двора - заровен при другите ти съкровища, нали? Знаеш ли, от вчера изгубих следите и на будилника си!”

Бертуа килна голямата си рошава глава и излая.

Това можеше да значи „Нищо подобно!”, както и: „Точно така. Само че няма да ги намериш. Имам си ново скривалище!”

- „Говори ми, говори! Хайде, момчето ми - и този път ти прощавам. И без това ботушите ми плачеха за смяна, добре си направил. А глупавия будилник само се чудя как не съм го строшил досега в стената. Но ти гледай да не ти стане навик! Откакто те донесе брат ми, забелязвам сериозна липса и на месо, чорапи и обувки! Разбойник! Хайде, да те водя на разходка.”

Кучето разбрало веднага думата „разходка”, едва ли не затанцува на всичките си лапи. Получаваше му се добре. Забелязваше се, че с единия си крак леко понакуцукваше, но това явно не пречеше на доброто му настроение. От месеци не се беше обаждала старата болка от капана и доколкото знаеше и се надяваше - този нов негов стопанин беше най-добрият човек на света. Всичко лошо беше останало далеч назад.

Гладът, лишенията и самотата.

Наистина късметлия...