- Просто един ден се събудих... - гласът му се задави, кожата му в миг пребледня, студени струйки пот се стичаха от челото му...

- Ще ви донеса чаша вода.

Изпи я на екс, въздъхна и продължи разказа си:

- Един ден просто се събудих и когато погледите ни се срещнаха, веднага разбрах, че нещо не е наред. Тази жена бе моят дом, моята любов и опора в продължение на тринадесет години и добре знаех кога нещо не е наред. Не исках безпочвено да се нахвърлям с въпроси, затова изчаках да се приготви за работа. Посегна към шкафа с парфюмите си и чак тогава бях вече на сто процента сигурен, че нещо нередно се е случило, че тя не се чувства добре... Осъзнах го в мига, в който обви с ръцете си онова розово шишенце есенция. От съжителството си с нея знаех, че използва този аромат само когато се чувства слаба и наранена. Понечих да я прегърна, но тя бързо се изплъзна от ръцете ми. Целият настръхнах, защото имаше толкова несправедливости, които бях извършил към нея и за които се надявах да не узнае никога. Чувството на вина избликваше и аз ставах все по-нервен, защото погледът ù говореше, че знае нещо... Попитах я какво е станало, а тя просто замахна с ръка и излезе. Почувствах се сринат, ограбен... Едва тогава осъзнах колко недостоен съм за нея. Обвинявах я за хиляди неща, карах я да се чувства отговорна, а всъщност аз правех същите, но нямах доблестта да призная. Знаете, хората винаги можем да оправдаем себе си, дотолкова, че дори да забравим за всички собствени прегрешения, но пък отлично помним тези на другите. Една от трагедиите на живота, предполагам. Не за това съм дошъл тук, пред съдия като теб... Цял ден се чувствах не на място и изброявах наум всички свои грешки, за да си обясня държанието ù. Имах нужда да поговоря с нея, за да разбера какво толкова я е засегнало. Когато се прибрах вечерта, се оказа твърде късно. Нея я нямаше, никога не я срещнах отново. След няколко дни получих смъртния акт, в който с удебелени главни букви пишеше „Сърдечен удар”... Бях съкрушен и оставих чувството на вина да се разпростре върху плещите ми. Незнанието бавно ме подлудяваше. Искаме винаги да сме уведомени и да знаем истината, но когато я получим, с изненада откриваме, че е способна да ни погуби. По-късно установих, че това чувство е било доста познато на съпругата ми. Направих свое разследване, което ми разкри, че е имала проблеми в службата, както и с жена, която е отхвърлила хиляди заплахи към нея... Веднага щом стигнах до този извод, доволно отпуснах глава и заридах, но се чувствах облекчен. Сега знаех, че не заради мен си взел душата ù. И живях спокойно, дори мога да кажа, че почти преживях случилото се, загубата, любовта ù. Интересно е как човек бързо забравя, веднъж отървал се от отговорността за случилото се. И после инцидентът... Дори не помня как се случи. Вървях най-спокойно, докато не усетих стоманата да прорязва тялото ми на познатия булевард. И когато се обърнах, не успях да видя никого. И ето ме тук при теб... За какво съм ти нужен?...

- Имаш възможност да се защитиш, въз основа на това аз решавам дали да живееш, или да си идеш. Хората винаги ме разсмиват... Можеш да продължиш разказа си.

- Казах ти всичко, което знам - истината.

- Казваш я, но не я конкретизираш...

- Какво имаш предвид? - мъжът на средна възраст отново пребледня.

- Нека го направим по друг начин... Кажи ми, какъв човек е Елинор? За общо петнадесет години с нея би трябвало да имаш перфектното описание.

- Неповторима, красива, избухлива на моменти, инатлива, но грижовна, интелигентна, амбициозна, с уникални виждания, бореща се, но адски чувствителна.

- Вие, хората, наистина ме разсмивате... Описвате любимите си с идеалистични прилагателни, говорите за тях като за музи, като за неповторимост и забележителност, най-вече когато са при мен, не във вашия свят... Кажи ми, като е такава, защо направи тези грешки?

- Защото... - гласът му спадна.

- Защото не оценявате това, което имате и в стремежа си да се изтъкнете пред незначими хора, наранявате хората, които обичате. Сега ще ти кажа още нещо, от което ще те заболи.

-Не искам да слушам, предпочитам да замълчим и двамата и да забравим за тази среща.

-Не мога да мълча, защото ми плащат за това. Това е моята работа, преди да те взема, ти давам шанс да се защитиш, ако си достатъчно прозирчив, ще си спечелиш обратен билет за твоя свят, ако не - ще те взема и ще ти кажа някои истини. Предпочиташ да живееш в заблуда и себеотрицание, това е главната причина, поради която не заслужаваш да те пусна обратно. Елинор не дойде с мен заради личните си проблеми, а заради теб. В продължение на цели петнадесет години тя знаеше за всяка твоя изневяра, за всеки път, в който я обиди пред приятелите ти, за всеки път, в който се опитваше да спечелиш фалшивото възхищение на незначителните хора, а беше двуличен спрямо нея. Знаеше всичко и мълчеше... Защото тя осъзнаваше, че никой не може да бъде перфектен. Надяваше се, че един ден ще имаш доблестта да си признаеш за стореното и да се извиниш, за да може тя да ти прости, да прости и на себе си. Но ти не го направи заради глупавата заблуда, че тайните могат да останат тайни вечно. Затова си при мен сега. И вече не можеш да се защитиш.

Черните като въглен очи на едрата фигура паникьосано се щукваха из пространството. Ръцете му трепереха, срамът  бе огромен.

- Ще ти кажа нещо... Моята работа, доста е трудна. Понякога се чувствам ужасно да гледам хора като теб. В такива мигове осъзнавам, че едва ли бих се справил сам да взимам души, ако не ми помагаше Любовта. Между нас казано, всяко лято дори ме замества и взима повече души, отколкото аз за цяла година... Когато допусна грешка или просто давам втори шанс на някой от вашия свят, тя го прибира не след дълго.