(Без)Делниците на един писател- част 27

– Каква изумителна утрин, не смяташ ли?

Сътворение се носеше на един облак в цвета на панаирджийски захарен памук и отвреме навреме разперваше пръстите на ръцете си, промърморвайки си нещо напълно неразбираемо под носа, при което от шепите му се посипваше златен прашец. Там, където попаднеше сякаш самата атмосфера кипваше и изпускаше изпарения във всички цветове на дъгата. Тайнствените химични реакции преминаваха в конденз и оформяха сблъскващи се въздушни фронтове, между които се разразяваха страховити бури и обилни порои се изсипваха върху нагорещената повърхност на младата планета долу. Дъждовете валяха непрестанно, докато не покриха твърдта с всеобхватен океан. Едва тогава небето се успокои, но затрепери земята. Плочите се разцепваха и местеха една спрямо друга, освобождавайки мощта на  огнената ѝ сърцевина и тя се изливаше насред водната шир, оформяйки островчета от разтопена скала. Динамичния процес бе наблюдаван с жив интерес от предизвикалия го Създател, което обаче не можеше да се каже за спътника му и събеседник. Михаил търпеливо, безмълвно и напълно скептично се отнасяше към заниманията на баща си, тъй като обект на неговата собствена работа бяха разумните същества, а те още дълги епохи нямаше да се появят тук.

– Не по-различна от която и да е друга работна утрин, татко. 

– Усещам тъгата ти, синко. Може би не толкова стихийно и ярко, както би я усетила майка ти, но ти си скръбен. Не казвам гневен, защото у теб никога не са бушували подобни емоции, за разлика от брат ти Самаил. 

– Отново ме сравняваш с него. Защо, татко? Не съм ли достоен за теб сам по себе си? С какво той е по-добър от мен, че да повериш на едноличното му управление цяла половина от Баланса? Защо?

– Обида. Горест. Разбирам. Ти смяташ, че той не е изгнан от небесата, а награден за дързостта си. Не е така, синко. Самаил е наказан с огромна отговорност, която никой друг не би могъл да понесе. Но ти знаеш, че аз не давам на никого повече, отколкото би могъл да носи. Той се разбунтува срещу мен, отрече върховното ми господство, възгордя се и си въобрази, че може дори да ме победи. Но нима едно творение би могло да победи твореца си? Никога! Беше нужно да научи урока си по трудния начин. Чрез страданието. На какво съм ви учил, Михаиле? Какъв е истинският смисъл на живота? Да бъде просто продължен или нещо повече?

– Според теб е страданието. Не като самоцел, а като влачене на собствения кръст. Ние не сме мъченици, а просто елементи от механизма на живота. И страданието е негова основна функция. Семейството, приятелите, обединенията просто разпределят страданието по-равномерно и то не тежи чак толкова. И тъй като хората са твърде крехки, ние бяхме длъжни да ги обичаме и подкрепяме, за да понесат своите кръстове, но и да извървят пътя си с достойнство.

– Точно така. И това би могло да се получи единствено при строго спазване на определени правила, което би прогонило разрушителния хаос от живота им. Кодексът с указания, които съм им дал са пределно ясни. Спазвайки ги, те биха могли да постигнат личния си баланс между реда и хаоса като ползват свободната си воля- мисия на разума си. Същото обаче важи и за безсмъртните. Без правила, нашето царство би се превърнало в долнопробна кръчма, пълна с морални развалини. А генетиката е също толкова определяща, колкото и доброто възпитание. Вие, мои деца, сте сила извън времето и пространството, но сферата ви на влияние  е вътре в тях. Затова в никакъв случай не бива да нарушавате основния закон на Вселената. Кой е той, Михаиле?

– Животът е свещен. Във всяка една от проявите си.

– Така е. В такъв случай, какво те тласна да нарушиш базисното правило, на което стои целият ни ред?

– От зората на времето съм служил на Светлината. Ние винаги сме били най-съвършените ти творения, защото сме я поддържали ярка, чиста, неопетнена, живителна и прекрасна. Но ти реши да поставиш смъртните на едно ниво с нас. Ти ни лиши от собствения смисъл на съществуването ни, от целта на нашия безкрай. Въплъти своята божественост в една смъртна и ни закле да ѝ служим както служим на теб. Това не е моят свят. Не е моят ред. Не е моето призвание. Тази твоя воля е плод на някакво дълбоко умопомрачение и аз не съм съгласен с нея. 

Сътворение постави ръката си на рамото на Михаил и се усмихна благо, както само той умееше. Топлината на тази усмивка не се виждаше, тя се чувстваше и в самите дълбини на душата.

– Разбирам болката ти, дете мое. И за мен е трудно да се приспособя, все пак аз съм Създателят. Но световете се променят. Неумолимо. Промяната е част от естествения ход на историята. Чрез нея пътят ни се стреми да съхрани съвършенството на Баланса. Всеки един от нас носи свои уроци и обогатява битието с тях. Самаил, Анаил, Аделина, Елена, ти, аз, майка ти… Когато тези уроци се въплътят в постъпки, те самите се превръщат в създатели. А за да се съхрани вселената, трябва да стори място на идеите, които ще я направят по-добра. Не всички истини лежат на повърхността и понякога един единствен поглед от един единствен индивид не е достатъчен. Истината не е една и не е абсолютна, а се променя според гледната точка. Дори моята лична истина не е всеобща, нищо че съм баща на живота.

– Виновен съм, Всеотецо. И вината ми е, че съм сляп за цялостната картина, която явно за теб е очевидна. Не виждам как обединението на Самаил, смъртната и Анаил ще доведе до възраждането и спасението на бялата половина.

– Обикновено на Хаоса и на Мрака им се приписва динамичност, но Светлината също изобщо не е статична. Тя е поток, тя е живото начало, което преминава през всичко. Ние сме различни нейни проявления. И тя се изменя непрекъснато, протичайки през нас, изпълвайки и променяйки ни. Добре е че признаваш своята заблудена слепота. Защото е точно такава. В Мрака има късче Светлина, обратното също е валидно. Дори да не го виждаш сега, ще дойде момент когато това ще се случи. Ще погледнеш през чужди очи или пък от друга перспектива и ще осъзнаеш онова, което аз отдавна знам. За да съществуваме трябва да се движим и променяме. Променяйки се, ние променяме и околната Вселена. Може би ще падаме, но е важно да продължим да се изправяме. Да открием правилния начин, по който паденията ни да болят по-малко и да се лекуват по-бързо. Ти в момента се нуждаеш и от двете. Душата ти е ранена, обезверена и лишена от привичното си сияние, защото си разколебан във вярата си. Но има време. Не само чудесата, които позволявам да се случат я заздравяват. Ще видиш, още съвсем малко и сам, в собственото си сърце ще се убедиш, че истината на един или двама бледнее пред първото правило на Вселената.

– Не се разкайвам и няма да моля за пощада, ако това се опитваш да провокираш у мен.

– Съвсем не, синко. Задължително е де понесеш наказанието си и то с гордо вдигната глава, защото то не значи поражение за теб, а победа за Светлината. Ти ще ликуваш, когато се случи. Ще бъдеш част от всеобщото блаженство. Независимо какво твърди майка ти, в края на краищата, дори когато Вселената тъне в хаоса на безумието, Светлината ще открие начин да си проправи път и да постави ново начало. Бъди сигурен, че много скоро ще станем част от него. Виждам, че не се боиш и съм горд, че е тъй. Ти си достоен мой син. Аз ще продължавам да те обичам и подкрепям. Ние сме семейство, а семействата носят заедно кръста си.

– Какво ще се случи с Елена? Нима не е страдала достатъчно? Нейният гняв е породен от твърде тежкото бреме, което ѝ е стоварено и не е могла да сподели с никого. Тя е ощетена, при положение че има същото право като Аделина. Божествената искра я е избрала, следователно е трябвало да ѝ се даде избор. Но нейната вечност е обречена на робство, което я е превърнало в олицетворение на омразата и поразяващ  инструмент на Мрака. 

– Елена е заблудена душа, нуждаеща се от водач по дългия си път през непрогледната нощ. Тя е родена да свети, да. Не да гори. И със сигурност не, за да изпепелява. Ти все още можеш да бъдеш неин водач. Никога не е късно, стига искрено да се изправиш срещу безредието и твърдо да заявиш борбената си позиция. Тя ще получи своя урок и когато го научи чрез самосъзнаването си, ще го превърне в част от новия свят. Стига  да реши да стане част от него. Ще ѝ се даде свобода да избира и дилемата ще е един от нерешимите парадокси на Битието. Но ако е внимавала достатъчно, ще стигне до отговора сама. Дотогава, ние не бива да се намесваме. 

Аз ти прощавам, скъпо мое дете. Нищо, че прошката ми е вероятно последното, от което смяташ, че се нуждаеш в момента. Прощавам ти, че открадна от майка си гибелната златна сърцевина  и с нея нарани брат си. Прощавам ти и за застрашаването на целостта на реалността ни. Прощавам ти и за искрената ти убеденост, че съм изпаднал в старческо умопомрачение. Но те моля и ти да ми простиш, задето не отговорих навреме на въпросите ти и не удовлетворих истинските ти нужди. Не бях най-добрият баща, нито идеалният съпруг, може би и като бог не блестях с гениалност. Но съм щастлив, че ти си мой син и че заедно посрещаме утрото на новия ден. Как мислиш, кое име ще подхожда най-много на новата планета? Смятам  да останем с майка ти тук някоя и друга епоха.

– Нова земя, може би?

– Не. Това е име, което хората биха дали на новооткрита планета. Един ден действително ще е известна в звездните карти така.

– Какво ще кажеш за Справедливост? Или Щастие?

– Х-м… Не е зле, обаче си мислех за нещо по-нестандартно…

– Божествена земя. Дивинатера.

– Идеално! Е, Михаиле? Какво ще кажеш да разгледаме заедно Дивинатера? Вярвам, че в момента не изпитват остра нужда от присъствието ти в небесното царство. Ще се разходиш ли със стареца си?

– С удоволствие, но обещах на Елена да се върна при нея след съвещанието, което  всъщност се оказа…

– Разбирам. Не се тревожи, дете мое. Всичко ще бъде наред. Все пак става дума за божествени дела. А кой по-добре от нас знае как да ги върши?

Михаил се поклони на баща си, който го потупа по рамото и му кимна почтително в отговор.

“Ех, деца! Докато се усетиш и вече са пораснали толкова, че вместо ти да ги учиш как правилно да си забършат задника се налага те да те ограмотяват как да си пуснеш водата в новата и модерна тоалетна…”

Сътворение въздъхна, поклати глава и се залови с усъвършенстването на климата на младата  планета…