(Без)Делниците на един писател- част 28

– Архангел Михаил, признавате ли се за виновен по обвинението в саботаж на Светлината?

Насред сиянието на галактики, мъглявини, звездни купове, далечни черни дупки и избухващи супернови, тронът на Светлината се носеше из безкрая и пръскаше невидими, но осезаеми лъчи от благодат. Една бъдеща майка на близнаци, прекрасна в своята божественост, седеше на него, а от двете ѝ страни стояха като стожери на двете половини от Баланса бащите на невинните, растящи корема ѝ, души.

Аделина бе изморена- все пак тялото ѝ, едва наскоро сдобило се с безсмъртие, даваше всичко от себе си, за да произведе на бял свят напълно здрави и силни малки богове.

Процесът на Михаил и Елена бе изпитание. Не само за ангелите, които все още с труд успяваха да повярват, че предводителят им се е съюзил с врага, заради личните си вярвания и съображения. Но и за обвинителите също. Аделина все още таеше надежда, че архангелът ще се опомни и разкая. Не биваше такъв влиятелен, силен и принципен ангел да бъде изгубен по такъв лекомислен начин. Лично тя не изпитваше никакво желание да го наказва, но как иначе да възмезди Небесното царство за понесените разрушения? Ами Самаил? Той пострада лично и назиданието на брат му бе нужно за да укрепи верността му към личността ѝ на върховна богиня. 

Справедливост трябваше да бъде въздадена, но правилно. А тук и сега нищо не изглеждаше такова. 

– Да, Ваша Божественост. Признавам се за виновен в пълната си увереност, че властта и мощта ви са чужди за мен и че управлението, под което ни принуждавате да живеем е ужасяващо покварено. С радост ще напусна това прогнило царство, чиито основи ще се сринат всеки момент. И този път може да е завинаги. Няма да има вече светъл рай, братя. И вие няма да блестите както в миналите времена. Моля, изпълнете присъдата ми час по-скоро, защото тежестта на разложението тук смазва безсмъртната ми душа. Направете ме смъртен, за да си ида по-бързо и да не бъда повече свидетел на гибелта.

– Благодаря ти за откровеността! Молбата ти ще бъде изпълнена, разбира се, но след като премине и съдът над твоята съучастница. 

Елена, която до момента бе паднала на колене със сведена глава за да привлича колкото се може по-малко внимание към себе си, я вдигна и огледа троицата, която изведнъж някак се приближи заплашително много към нея. Сякаш небесният престол бе на една ръка ръзстояние.

– Свали качулката си, дете на Мрака.

Елена се подчини като не отделяше яркозеления си изпепеляващ  поглед от Аделина. Главата ѝ беше увенчана с все още къса, но огнена коса, която сякаш танцуваше с истински пламъци около челото ѝ.

– Виждам, че с теб сме сестри по произход, Елена. Дълго си живяла, криейки идентичността си и си събрала в себе си много омраза. Ако беше внимавала с поученията на своя пряк господар щеше да запомниш, че екстремно крайните емоции са гибелни за таящите ги в себе си. Мен той ме научи на много по простата причина, че слушах и се подчинявах на по-умелия и опитен от мен. Никога не бих могла да му се отплатя за безценните уроци, които ми даде.

Богинята стисна подадената ѝ от Самаил ръка и продължи:

– Гордостта, когато не е оправдана, също води до тежки последици за приносителя си. Ако се изправиш пред по-силен противник с неподплатено самочувствие, неминуемо ще изгубиш. Трябва да подбираме битките си. Както и съюзите. Как мислиш, твоят или моят съюз е по-успешен? И единият, и другият обединяват Мрака и Светлината, но имат съществени разлики помежду си. 

– На теб, Богиньо, всичко ти беше поднесено на сребърен поднос. Короната, сърцата на двамата най-силни ангели, майчинството… Аз съм се борела със зъби и нокти за полагащото ми се. И пак не беше достатъчно.

– Тази грешка е най-често допусканата от хората. Както виждам, от немъртвите и безсмъртнитеи- също. Не бива, при никакви обстоятелства, да сравняваш себе си с другите. Единствената, с която е правилно да го сториш, е с миналата себе си, за да станеш по-добра своя версия утре. Ти не си ходила с моите обувки, не си извървявала моя път, не си изгубила целия си човешки живот, за да го замениш с божествен. Не съм го искала, Елена. Бях длъжна да го сторя. Иначе светът щеше да загине. Това ли е вината ми? Че предотвратих няколко апокалипсиса и ще продължавам? Че станах част от едно доста противоречиво семейство, за да му даря най-прекрасния дар- онзи на новия живот? Виновна съм, разбира се. В твоите очи ти си единствената права, а всички останали грешат. Но основният закон на Вселената вече има допълнение, така да се каже. Не просто животът е абсолютна ценност. Съзнателният, съграждащ, борещ се с хаоса живот, въдворяващ нов вселенвски ред е ултиматното съкровище. И нашата задача, моята и двамата отговорни мъже до мен, е да го опазим на всяка цена. Да? Усещам, че желаеш да вземеш думата.

– Къде остава правото на избор? Свободната воля, която ми бе отказана?

– Никога не ти е била отказвана. Просто решенията ти са те отдалечили от предопределената ти изначална роля в света. Нима не ти доставяше удоволствие да смучеш кръвта на невинни младенци? Да убиваш беззащитни смъртни? Да нападаш яростно поддръжници на Светлината? Беше ти и още как. Ако свободната ти воля бе избрала да върши безкористни деяния в името на самите тях, а не за лична изгода, пътят ти щеше да те отведе другаде. И може би вместо мен, ти щеше да седиш на този трон, а аз да се търкалям по пода на таванската си стаичка мъртво пияна, в компанията на единственото същество, което ме обикна в отвратителния ми вид на пълен деградант. 

Аделина пое подадената ѝ нежно ръка на Анаил и сдържа усмивката си в очакване на реплика от Елена.

– Така значи. Е, щом като няма да признаете претенциите ми за основателни, ми остава едно единствено нещо. Имам свещен дълг, Ваша Божественост. Точно като вас.

Елена се намръщи решително и със светкавично бързо, неразличимо движение, бръкна в гърдите си, гърчейки се и крещейки от болка. След като се порови няколко мига, извади от лявата страна на гръдния си кош туптящо сърце, обляно от смолиста течлива субстанция. Но то не остана за дълго такова, а промени формата си и тя доби плашещите очертания на златен кинжал, който вампирката с ловък жест запрати към седящата богиня. Ударът беше точен и за това гарантира победоносната усмивка на тъмната поданичка.

Аделина се хвана моментално за корема, в който се беше забило оръжието и пребледняла от ужас и изненада, се свлече от трона си. Анаил се опита да я подхване преди да падне, а Самаил за по-малко от мисъл време се озова при Елена, стисна я гневно за шията и я вдигна във въздуха. Посиняваща от задълбочаващата се липса на въздух, тя не успя да сдържи потеклите от кървясващите ѝ очи сълзи.

– Ще те убия, Елена! Ще изтребя до крак цялата ти проклета раса! Как посмя!

– Направете, го, Ваша Мрачност! Но няма да я върнете!

Звездленин, ослепял от ярост, я хвърли и започна да я удря с мощни вълни от черна енергия. Само, че божествената искра у нея бе решила точно в този момент да я опази от него и единственото, което успяваше да ѝ причини бяха дълбоки рани и кръвонасядания.

Анаил притискаше с всичка сила поразената Аделина към себе си и едва се сдържаше да не се разридае над нея, докато притеклия се на помощ Рафаил се опитваше да установи какви и колко тежки са пораженията. Когато приключи, кимна на брат си и той извика отчаяно:

– Остави я, Самаил! Аделина умира! Острието на кинжала е калено в първичния огън, от който са дошли Божествените искри. Оръжието е създадено специално за нея.

– Не е само за нея- промълви  със сетни сили жестоко пребитата Елена и махна с ръка. Кинжалът излезе от Аделина и се върна в ръката на убийцата, която без колебание го заби в собствените си гърди чак до дръжката.

Но единственият, който обърна внимание на отчаяната ѝ постъпка, бе окованият Михаил, който се хвърли към нея, само че тежките вериги от неръкотворна стомана го удържаха на мястото му.

– Но защо, Елена? Защо?

– Вече съм отмъстена, Михаиле. И ти върнах услугата. Премахнах покварата от родното ти царство.

– Не исках това, Елена! Не и с цената на  невинни неродени животи!

– Аз го исках. Най-после съм свободна да избирам и го избрах. Извинявай, че трябваше да е такъв жесток изборът, но само аз можех да го взема и понеса последствията му. Сбогом, Архангеле!

Михаил не отговори, а падна на колене, овладян от скръбта и чувството за такава вселенска самота, която не бе предполагал, че би могла дори да съществува из Безкрая.

– Трябва да решим, Самаил. Рафаил казва, че не е възможно да спасим и тримата. Трябва да изберем между нея и децата.

Анаил и Самаил се гледаха за няколко мига, но едно и също решение взе превес и у двамата, защото в сърцата им беше единственото правилно.

– Необходима ни е цялата налична ангелска сила. Дори и твоята, Самаил. Дори и тази на Михаил. Освободи го.

Звезделин, намръщен, но вече овладял яростта си, отключи оковите на обвинения си брат и грубо го завлачи към умиращата богиня, принуждавайки го да постави ръцете си върху нея. Михаил се подчини безропотно. 

Архангелите съсредоточиха мислите си и ги сляха, призовавайки мощта на Вечната Светлина, която като бистър и блестящ пролетен ручей се вля в тялото на Аделина и започна да премахва проклятието, което я убиваше.

Докато светлината течеше през нея, тя наблюдаваше сякаш отвисоко и отстрани лентата на живота си. Постъпките, преживяванията, победите и пораженията. Видя смъртното си семейство, което бе щастливо напук на преодоляните мрачни моменти. Видя скъпите мигове с новото си семейство, видя и приказно красивите личица на неродените си, загиващи деца. Те ѝ се смееха със звънки гласчета и тя чуваше посланията им. Не с ушите, не с ума, а със сърцето си.

“Не плачи за нас, мамо! Ние ще се върнем! Обичаме те! И ти, мамо, никога не спирай да обичаш. Затова си богиня.”

Аделина се разплака, но тихо и немощно. Те си отиваха завинаги от нея с цената на запазването на собствения ѝ живот. Силите ѝ бяха на своя жизнен минимум, но мислите започнаха да прескачат от неврон към неврон, осенявайки целия ѝ ум с грандиозно прозрение.

– Прощавам ви. 

Думите ѝ приличаха на тих шепот, но мощта на значението им се заби в съзнанията на целокупното множество около нея и най-силно в това на Михаил.

– Простете и вие. Обичам ви.

Архангелът, доскоро предводител на небесното войнство, се сепна и като че прогледна за пръв път от цяла вечност. 

“Тези слова… Значението им…Тя е напълно искрена в последните си мигове. Нима е възможно…”

– Простена бъди и ти, Елена. Върви с тях и се грижи да не бъдат самотни. Моля те!

Вампирката, прекрачваща прага на вечното забвение се загледа в тъмното нищо и също ги забеляза. Двамата младенци ѝ протягаха мънички пухкави ръчички и тя ги стисна в своите, избледняващи и ставащи все по-прозрачни.

Те ѝ се смееха и я приканваха да си играе с тях и чувството за изпълваща я неземна благодат се разливаше на живителни вълни по умиращото ѝ тяло, но и по възраждащата се от пепелта душа. Елена, безплътна, но изправена и с гордо вдигната глава, с лице озарено от неописуемо щастие, пое по пътя на Безкрая, следвайки двамата си малки водачи, на които все още не бе съдено да се родят на този свят. И само за миг се обърна назад, за да произнесе незабравимо послание:

– Благословена бъди, Богиньо! Сега и завинаги!

Аделина кимна и затвори очи. Беше твърде уморена, за да може да ги държи отворени повече. Когато се събуди, над нея бдяха двамата ѝ верни мъже, а един доскоро враждебен вестител търпеливо чакаше паднал на колене пред леглото ѝ.

– Михаиле? Какво търсиш тук?

– Ваша Божественост, Майко на Светлината… Моля ви, искрено и от цялата си черна и грешна душа! Моля да ме накажете справедливо задето ви предадох. 

– Нима ти беше малко онова, което получи?

– Не ви разбирам.

– Съдът на съвестта и нейният затвор е най-страшният за една осъзната душа, Михаиле. Твоята вече е такава. Извинявай, че говоря тъй бавно, но все още ми е трудно, защото много ме боли. 

– Но върховният закон… Аз не заслужавам благоволението ви.

– Именно. Най-сетне призна пред себе си, че си виновен и заради честността си смяташ, че заслужаваш най-тежкото наказание. Но то вече тегне над теб. Не го ли чувстваш? Самообвиненията, че заради теб малките богове са мъртви. И дори да ти кажа, че божествените им искри са някъде там, отвъд времето и пространството, ти няма да го повярваш, а ще се самобичуваш през цялата оставаща ти вечност. Няма защо да те наказвам по друг начин. 

– Вие сте… наистина единствена по рода си. 

– Не, Михаиле. Аз съм точно такава, каквато трябва да бъда. И точно там, където е нужно. Както и ти. Връщай се към задълженията си.

– Моля?

– Чу ме. Мястото на главния архангел е начело на войската му. 

Михаил се изправи, все още зашеметен от чутото, поклони се доземи и напусна спалнята на богинята.

– Добре ли си? Ако искаш, да отложим съвета. 

Но Аделина само махна с ръка в отговор на Анаил и се зае да се изправя  от леглото, като заяви негласно категоричния си отказ да ѝ се окаже каквато и да е странична помощ.

– Чувствам се прекрасно. Както само една богиня би могла. Да вървим, работата ни няма да се свърши сама!

Самаил и Анаил, без да отварят повече темата, последваха своята единствена и неповторима, убеждавайки се в абсолютната правота на избора си.