(Без)Делниците на един писател- част 30

– Липсваш ми, сладка моя светлина.

Аделина, която бе потънала в обичайните си тежки мисли, се сепна от изненадващата среща със Самаил. Той я чакаше, опрял се най-непринудено на масивната врата на покоите ѝ, разположени  в дъното на тъмния коридор, водещ към вътрешността на двореца. Факлите по стените, в които гореше вечен огън хвърляха мистериозни отблясъци по лицето на първия изкусител. Самото му присъствие действаше някак странно притегателно и при други обстоятелства богинята изобщо не би се поколебала как точно да постъпи. Но не и сега. Още беше твърде рано и прекалено силно болеше. Затова и тя обви корема си с две ръце и се присви от внезапно овладялото я  неразположение.

– Добре ли си? Искаш ли да направя нещо за теб?- загрижено попита Звезделин, поставяйки внимателно дланите си върху раменете ѝ. 

Аделина поклати отрицателно глава със сведен поглед и се опита да му се изплъзне, но той хвана ръката ѝ и я привлече към себе си, след което я прегърна.

– Добре, богиньо. Гордостта ти те кара да отхвърляш предложената ти помощ, но всъщност се нуждаеш отчаяно от нея… Защо просто не я пожелаеш и изречеш на глас желанието си? Не е толкова страшно, знаеш го.

Аделина вдигна погледа си към него и в зелената отрова на очите ѝ той прозря колко ужасяваща буря беснее отвъд тях.

– Искам от твоя Мрак, Самаил. Можеш ли да ми го дадеш?

Той се усмихна и живо любопитство проблесна у него.

– Бъди по-конкретна.

– Събери вампирите. 

Усмивката му се разшири още повече.

– Нима? 

– Да, точно така.

Властелинът на Тъмата описа кръг във въздуха и след мисъл време двамата вече бяха в царството му. Намираха се насред обширна пустинна равнина по пладне. Горещината трептеше като нетърпима мараня във въздуха. Въпреки адската жега, всички налични създания, принадлежащи към расата на острозъбите кръвопийци се бяха подредили в стройни редици и очакваха командата на господаря си с високо вдигнати глави. Традиционното за тях облекло от черна естествена кожа съвсем не бе най-подходящото за атмосферните условия в момента, но те изобщо не показваха че изпитват какъвто и да било дискомфорт.

Аделина ги огледа отдалеч, след което се зае да върви между редиците и да се взира в косите им. Напрегна сетивата си до краен предел и в момента, в който долавяше позната енергия, изваждаше съответния кръвопиец от строя и го извеждаше отпред. Отне ѝ няколко часа да обходи и огледа всички и пак не бе сигурна, че е преценила съвсем правилно, затова и когато застана начело им впрегна силата си в мисловно предаване на информация. След което ревна в главите им със заплашително враждебен тон:

“ Поданици на Мрака! Аз, върховната богиня на тази Вселена, ви заповядвам да ми предадете своите носители на Божествените искри. Нека онези, които не успях да усетя се предадат доброволно, за да избегнем трагично развитие на събитията.”

Вампирите обаче останаха невъзмутими. Никой не извърши каквото и да е действие, за да изпълни нареждането на Майката на Светлината.

Тогава се включи Самаил, който спокойно застана до Аделина и целуна елегантно ръката ѝ, нежно взета в неговата:

“Чеда мои! Дамата ви помоли възможно най-учтиво да ѝ съдействате. Аз няма да бъда тъй любезен. Това е последната ви възможност да съхраните редиците си непокътнати. Ако обаче продължите с бойкота, няма да мога да гарантирам сигурността ви.”

Но отговор отново не последва. Самаил се обърна към Аделина и след като ѝ се поклони почтително се изправи и отдалечи от нея, кимайки ѝ в знак на съгласие.

Онова, което се случи, не бе сравнимо и с най- жестоката кървава баня, в която немъртвите кръвопийци бяха участвали някога. Аделина раздираше действителността с резки движения, а те на свой ред поразяваха необратимо и смъртоносно избраните от нея и изведени пред събратята си вампири. Всички те бяха естествено червенокоси, но прикрили огнения си рожден цвят с тъмни бои. Нито един от тях обаче не се съгласи да признае абсолютната власт на богинята. Те предпочетоха гибелта си пред подчинението, което раздразни още повече и без това емоционално лабилната Аделина.

Когато приключи с “избраните”, тя се зае и с останалите. Започна да ги атакува с още по-яростни потоци от неукротимата си енергия и съответно все повече от тях падаха посечени от нея. Самаил наблюдаваше със сдържано задоволство, с ръце зад гърба и реещ се в далечината поглед. Докато пясъците се напояваха с кръвта на кръвопийците, той се възхищаваше на иронията на ситуацията. Най-светлата от светлите вършеше най-тъмното от тъмните деяния, съзнателно нарушавайки първия закон на Вселената. 

Разбира се, щеше му се да я остави да вилнее докато не го отърве и от последния мерзък представител на вече безкрайно омразната му раса, но един негласен дълг го накара да се намеси:

– Достатъчно, Аделина!

Тя спря за миг, поглеждайки го с искрено изумление, след което се опита да се върне към доскорошните си занятия, но той улови ръцете ѝ и я хвана в капана на мощните си обятия. Аделина не можеше дори да помръдне.

– Защо ме спираш? Нали каза, че мога да си пожелая всичко? В момента се нуждая точно от това.

– Не. Ти не си такава и не бива да се опитваш да бъдеш. 

– Какво ти става, Самаил? Ума ли си изгуби? Нали ти е известно, че мога да те разсипя на прах заради престъпването на висша заповед?

– Можеш. Но ще се наложи ти да ме заместиш, защото в цялата Вселена няма да намериш друг, който да е способен да върши моите задължения. По този начин ще изгубиш и мен и любимия си архангел на любовта. Да не би да си въобразяваш, че ще остане с теб след като види в каква пропаднала отрепка си се превърнала?

– Не смей да ми говориш така! 

Тя отново се размърда в клопката си, опитвайки се да се освободи, но успя да измъкне единствено едната си ръка, която засили към бузата му, само че той я хвана в последния момент и преди да се усети, вече я беше пренесъл обратно в главния дворец на Небесното царство. 

Коридорът бе все така сумрачен, но Аделина го усещаше отчайващо тъмен. А в положението си на притисната до стената от Господаря на съблазните, чувството за обреченост я завладя напълно и тя понечи да се разкрещи, но Самаил се оказа отново с един ход преди нея. Заглуши вика ѝ с дълбока и дръзка целувка, която тя отхвърли, захапвайки го хищно.

Звезделин се отдели за момент от нея, само колкото да изтрие кръвта от повърхностното поражение с копринената си кърпичка с монограм. След това, напълно спокоен и лишен от какъвто и да е намек за стихийни емоции застана пред нея в очакване. 

Аделина не смееше да помръдне от мястото си, защото нямаше представа как ще реагира той на евентуално нейно действие.

– Лично аз мога да остана така и цяла вечност, скъпа моя. Гледката си заслужава. Макар, че бихме могли да внесем и някои подобрения…

Но Аделина парира милувката му.

– Какво искаш от мен? 

– Липсваш ми, единствена моя. Какво според теб бих могъл да искам от теб?

– Не съм готова. Още не.

– Обричането на въздържание няма да те изцери. Само ще отложи изригването на погубващия те вулкан.

– И ти смяташ, че би могъл да го предотвратиш? 

– Неведнъж съм успявал. Преди малко ти го доказах.

– Върви си, Самаил. 

– Разбира се. Ако това е най-съкровеното ти желание.

Враждебните ѝ изумруди се вкопчиха в жестока схватка с небесните му сапфири. Да, защитата ѝ бе непроницаема  и непоколебима, но той не бе вчерашен. Затова и когато, протягайки отново десницата си уж в опит да я помилва, тя я отблъсна, той използва разсеяността ѝ за да я подхване през кръста и да я обърен с лице към стената, първоначално извивайки ръцете ѝ, след което опирайки и тях в древните камъни на неръкотворния зид.

Аделина чувстваше топлия му равномерен дъх във врата си, но още по-осезаемо усещаше как заедно с неговата мъжественост, у нея се надига отдавна забравено непреодолимо и подчиняващо волята желание.

– Ще се наложи да те накажа, Ваша Божественост. Задето бе тъй непослушна.

– Направи го, Ваша Мрачност. Казах ти. Искам твоя Мрак.

Самаил не губи повече време. Мигът замря и Аделина се разтвори напълно в момента. Когато след време щяха да си припомнят със сладостен  трепет случилото се помежду им тогава, никой от двамата нямаше да има обяснение как са успели да се съблекат толкова скоростно, къде са се дянали дрехите им и защо северната стена на двореца, който бе построен преди няколко десетки хилядолетия и бе останал напълно непокътнат и стабилен досега, изведнъж се срина с трясък, докато двамата се носеха на крилете на експлозивното удоволствие.

Беше задъхано, грубо, на моменти дори болезнено, но всеобхватно и всепроникващо усещане. Начинът, по който той я получи през онази противоречива нощ щеше да я накара да се изчервява като ученичка всеки път, когато  я погледнеше с онзи поглед на очакване.

Една опустошена богиня позволи на своя господар на съблазните да отнеме от нея разрушението, дарявайки я с унищожителния екстаз на тъмното пречистване. Защото само този, който е погледнал в бездната може да понесе тя да отговори на погледа му…