(Без)Делниците на един писател- част 35

Аделина се опита да проследи оставената от тях енергийна диря, за да я последва по обратния пътно не успя. Анаил, извадил меча си, който между другото бе съвършен детектор за количеството на обкръжаващия ги мрак и мощта му, се загледа в него и погледна възлюбената си с нескрита тревога. Двамата продължаваха да се реят, напълно подвластни на вихрите на непознатото измерение, усещайки странна и нарастваща свързаност с него. Сякаш действителността проникваше в тях и ги превръщаше в част от себе си, в своя сърцевина.

Образът на Самаил се оказа всъщност проекция на истинския Тъмен Властелин. Явно енергията му бе нараснала главоломно, за да успее да проникне тъй далеч и да създаде толкова ясен образ на себе си. Което бе напълно разбираемо, като се има предвид колко ядосан изглеждаше.

– Не можем да се върнем сами, Аделина. Не и без чужда помощ.

– Тогава какво ще правим?

– Ще разчитаме привързаността на Самаил към теб, както и ненавистта му към чичо ни да са достатъчно основание, за да ни измъкне от тук. Аз лично залагам на второто.

– Честно казано, аз- също. 

От другата страна на портала, в сияние с блясъка на находище от антрацит, Самаил се бе материализирал пред Разрушение с ясното намерение да разчисти отдавна недовършени сметки с чичо си. Небесните му очи пламтяха дори по-яростно и от огъня, от който бе съставено тялото на древния прокуден бог. Провокативният му роднина от своя страна грееше от щастие заради добре свършената работа. По тази причина отново се бе отпуснал на кушетката си, но този път си спести компанията на подопечните си неосъществени богини. В десницата му се материализира чаша еликсир с високо алкохолно съдържание, а в лявата ръка- устройство, през което се поемаха инхалаторно упойващи вещества. След като си дръпна дълбоко и златистите му ириси се изпълниха от рязко разширилите се тъмни като недрата на черна дупка зеници, той се усмихна блажено глуповато. Наркотикът беше започнал да действа.

– Чудя се как с подобен помиярски начин на живот, още не си се превърнал в окаяна развалина като онези, които самият ти причиняваш.

– Ах, милият ми племенник! Очаквах по-изискан тон от елегантния Господар на Мрака и временно изпълняващ длъжността Върховен Бог. Или приемаш титлите само за фасада на истинската си същност?

– Не ми губи времето с нескопосани заяждания. Върни ги обратно. Веднага.

– Защо такава спешност? На мен ми харесва ходът на събитията. На тях също ще им хареса. Дай им мъничка отсрочка и ще се убедиш, че съм напълно прав. Онзи свят ги прие ласкаво, защото ги възприе като своите нови богове. Твоите главоболия са си намерили нова вселена и те улесняват толкова много, оставяйки този свят на благоволението ти. Най-сетне ще имаш възможност да получиш справедливо възмездие, като ги потопиш в непрогледния мрак на омразата и абсолютизма си. Не беше ли това най-съкровеното ти желание някога? Когато те изгониха, задето оспори властта на онзи дръвник брат ми? Честно казано, още тогава имаше пълната ми подкрепа, а сега- искреното ми възхищение от нивото, което си достигнал. Прекланям се пред коварството ти, Самаил. Гордея се, че съм твой чичо.

– Не проявявам интерес към развиваните от теб теории. Аз не управлявам сам. Без тях-двамата, този свят ще се разсипе на прах, което значи че и ние с теб ще изчезнем. Така че интересите ми са свързани изцяло с подържането на Баланса тук. Вярно, мога да се справя с Хаоса, но не и с Апокалипсиса, който надминава дори теб по разрушителност. Не и сам.

– Възхитително! Най-после да признаеш, че нещо би могло да надмине дори теб. Епохи подред се опитвахте да ме засенчите със сиянието си- ти, брат ти, баща ти… и най-любимото ми- майка ти. Сладката, прекрасна и недостижима Хаос. Ох, колко добре си спомням всяка нейна пленителна извивка…

– Ако още веднъж споменеш майка ми в подобен контекст, ще се погрижа да изпиташ такива непоносими болки, които дори още не са изобретени и причинени на някого в този свят.

– Такава страст! Отдаденост! Сигурно ти е много полезна в креватните ти занимания. Сега разбирам, защо възлюбената ти блести тъй ярко. Има си специално двойно зареждане. Небесно- адско. Въпреки това, с радост бих съдействал очарованието и уменията ѝ, използвани в близките срещи с богове и ангели да се обогатят и усъвършенстват още повече. Такава пареща стихия изисква специално отношение.

– Ако дори посмееш да се доближиш до Аделина на по-малко от три метра и забележа, че я омърсяваш с погледа си, ще пробия такива дълбоки дупки в частите, с които изследваш дълбините на удоволствието, че ще ти се ще да си мъртъв. Последно предупреждение. Върни ги.

– Ама че си скучен. Добре де, добре! Обаче ще ми дължиш услуга.

– Каква услуга?

– Ще ти кажа някой ден. И когато го сторя, ще съжалиш мига, в който си поискал нещо от мен.

Самаил присви унищожително очи, но не каза нищо повече. Разрушение щракна с пръсти и пространството рязко се разскъса. От другата страна на портала, въпреки неизмеримата скръб на новия свят, че новите му обични богове го напускат толкова бързо, Аделина и Анаил започнаха необратимо да избледняват, засмукани във фунията на времево-пространствения поток и бяха изхвърлени с рязка сила насред родната си реалност.

Разушение въздъхна с безсилие и отпи голяма глътка елексир, след като жадно си дръпна и от наркотика, което предизвика внезапното му олюляване, въпреки че се намираше в седнало положение.

Самаил хвърли гневен поглед на неосъществените пътешественици и се обърна отново към чичо си:

– Не очаквай сърдечни благодарности. Ако не беше такава жадна за внимание развалина, изобщо нямаше да се налага да те отвличам от изключително продуктивното ти занимание да се самоунищожаваш.

– Ох, много ме заболя! Обаче и ти не си това, което беше някога. Къде изчезна онзи величествен демон, който разтърсваше Безкрая само с поглед? Вместо това имаме някакво подобие на строг надзирател, който спасява влюбени ангели и подивели богини.

– Добрият мениджър на Тъмата умее да разчиства дори бъркотиите, сътворени от други в името на собственото си благоденствие. В това отношение винаги ще те превъзхождам. Остаряваш, чичо. Инстинктите ти се притъпяват. Преди рушеше светове, а сега- морални принципи. Какво следва? Ще започнеш да даваш житейски съвети?

– Това изобщо не е лоша идея. “Наръчник на начинаещия разрушител”- написано от Негова Стихийност, самия мен. Глава първа- как да съсипеш цяла Вселена с финес.

– Определено ще се наложи да минеш без мен в творческия процес. Но няма да се учудя ако наистина започнеш да пишеш книги. Това е единственото, което не си успял все още да опропастиш.

– Ха-ха! Племеннико, ти ми помагаш дори повече отколкото самият ти осъзнаваш. Всеки твой яростен изблик, всяка твоя диктаторска заповед, всяка отчаяна спасителна акция са част от вечния ми план. И ти си оставаш перфектното средство за създаване на хаос. 

– Ако се задоволяваш само с това да тровиш съществуването ни, значи си сериозно изкуфял.

– О, забавлявам се и още как. Драматичната ти връзка с човешката богиня и светлия ти брат е черешката на тортата. Какво трио! Вие сте рядко епични. Страсти, страдания, трагедии… Вие сте като нескопосано написана любовна история от начинаещ романист. Разбира се, дължа сърдечни благодарности на Сътворение заради този абсурден сюжет.

–Ще ти го кажа кратко и ясно. Стой далеч от мен и от тях. Поне веднъж във Вечността се дръж като зрял възрастен.

– Но това би било пагубно за репутацията ми.

Самаил въздъхна тежко и се обърна към материализиралите се напълно Анаил и Аделина. Богинята заговори първа:

– Слава на Вечната Светлина! Върнахме се! И какво сега? Трябва да паднем в краката на Черния Господар и да целуваме ходилата му за благодарност?

– Не, Аделина. Трябва просто да покротувате малко, без да се втурвате пак да вършите глупости. Но явно очаквам твърде много.

– Благодаря ти, Самаил! Моля те, не ѝ се сърди. Твърде уплашена е все още.

– Не мисля, че някога ѝ е пречело да повлече целия свят в бездната на безразсъдството си.

– Може ли поне веднъж да не превръщаме отношенията си в кървава схватка на егото ни?

– Не може. Ако не беше то, дори нямаше да си направя труда да си отворя устата пред тоя дърт разгонен пръч. Е, Разрушение, мисля че настъпи моментът да ти кажем “Довиждане!”, макар пламтящата ти нагла физиономия да е последното, което искам отново да видя. 

– Е, ако ти се прииска да упражниш разрушителния си потенциал в честно съревнование с най-добрия, знаеш къде да ме намериш. Винаги съм на разположение.

Аделина и Анаил не благоволиха да се сбогуват със стихийния бог, а засрамено последваха Самаил към Небесното царство.

Когато най-после останаха на шест очи, Самаил облекчено свали от главата си стягащата го корона и я връчи на Аделина.

– Вземи си я. Тесногръдото управление, с което ме натовари носенето ѝ така ми убиваше, че досега страдах от отвратителна мигрена.

Аделина се подчини и една от причините за това бе, че Самаил изглеждаше така, сякаш се колебае дали да се разридае или да изпепели всичко наоколо, в радиус от няколко паралелни реалности. 

– А сега да анализираме случилото се. Две възвишени и могъщи същества, отговорни за съхраняването на равновесието на силите в своя свят, решават да се впуснат в рисковано пътуване, предложено от чичо ми. Съществото, отговорно за поне осемдесет процента от катастрофите във Вселената. За другите двайсет си виновна ти, Аделина, по простата причина, че си в играта отскоро.

– Признавам, че не беше най-блестящата идея…– промълви гузно Аделина.

– Ти пък! Беше си една обикновена малка грешчица. Като да си оставиш ключовете на входната врата и да офейкаш. Само, че ключовете в този случай бяха връзката ви с този свят, а забравянето им- срив на Баланса в цялата ни реалност! Но да, дреболия…

– Още дълго ли ще ни го натяква?

– О, не! Не се тревожи, братко! Ще се постарая да се жигоса завинаги в съзнанията ви. За ваше собствено добро, разбира се. Ами ти, Аделина? Я ми припомни на какво точно беше богиня? Защото по мои спомени длъжността ти не беше точно “да скочим в неизвестното, без да сме се обезопасили с предпазно въже или с парашут”

– Аз съм богиня на всичко онова, което те кара да ме мразиш, но и същевременно да не можеш да си представиш живота без мен.

– Не сменяй темата. Ти и Анаил се оставихте на онзи дърт перверзник да ви тикне в измерение, което нямаше никакво намерение да ви пусне. Дори не се опитвайте да ми обясните логиката си, защото съм сигурен, че дори вие самите не я разбирате. Може ли поне веднъж като ви оставя без надзор, да не прибягвате до постъпки, сриващи необратимо баланса ни?

– Може би ако спреш да ни казваш какво да правим…

– Ама разбира се, Аделина! Как не съм се досетил сам! Следващият път просто ще оставя Вселените да отидат по дяволите, за да можете на спокойствие да упражнявате свободната си воля там, където нищо не е останало. Поне няма да съществува риск да съсипете нещо друго.

Аделина и Анаил решиха да запазят тактично мълчание. Колкото и да не им се нравеше, Самаил беше напълно прав.

– Следващия път като видите някъде надпис “Добре дошли, глупаци!” и проявите любопитството на прословутата котка от поговорката, не очаквайте да хукна да ви спасявам веднага. Със сигурност първо ще се убедя, че си заслужава.

– Може пък ти да паднеш в някой капан междувременно.– с усмивка каза Аделина

– Разбира се! Точно аз съм безмъртният, който редовно прави безумни избори.

Самаил дори не прояви любезността да се сбогува. Просто махна с ръка, която мигновено успя да завихри няколко смолисто черни фунии от антиматерия, оформящи блестящ портал и премина през него без да се замисля. 

Аделина и Анаил останаха сами насред залата за аудиенции.

– А ти се чудиш, защо винаги изглежда сякаш ще те изпепели всеки момент.

– Вярно. Но ако не беше такъв саркастичен задник, определено животът ни нямаше да е толкова вълнуващ. Самаил е като вкусно блюдо, с перфектно дозирана пикантност. Не бива да прекаляваш с него, но винаги ти се иска още и още…

Анаил не отговори, но беше видно, че споделя мнението на Аделина. Или поне частично…