(Без)Делниците на един писател- част 45

– Ваше Величество, при цялото ми уважение…

– Говори, Михаил! Виждам, че имаш много какво да кажеш.

Аделина бе свикала архангелски съвет. На него щяха да се обсъдят най-добрите варианти за отглеждането и грижата за малките божествени наследници. Тъй като Сътворение и Хаос бяха богове в оставка, на тях се падна честта да гледат децата, докато родителите им се занимават с държавнически дела.

Голямата зала на небесния дворец грееше от светлини, но по-силно я огряваше сиянието на ореолите на тъй много събрани на едно и също място стожери на Светлината. Най-радостното събитие, сполетявало царството за последните две хилядолетия, все още оказваше благотворно влияние върху настроенията на небесните вестители. Затова и усмивките днес не слизаха от лицата им. На всички, освен на трима от тях. На единият му бе официално дадено разрешение да говори:

– Похвална е саможертвата, която сторихте в името на добруването на принцовете, Ваша Божественост. Не за пръв път ни доказвате, че човешкият произход е извор на благородство и ние не бихме могли да бъдем по-щастливи, че сте начело на нашата общност. Съвсем естествено,  с братята ми желаем да продължим да допринасяме за благоденствието на светлата половина от Баланса. По същество, нашата главна мисия е да защитаваме уязвимите смъртни. Тъй като в настоящия момент божествените младенци демонстрират голяма част от чертите на човешкия род е напълно нормално да ги причислим към него, въпреки моментните сътресения, които оказват на нашата действителност заради неизяснените си връзки със свръхестественото. Следователно, Огнян и Лъчезар се нуждаят от денонощната закрила на ангели-хранители. Поради естеството на произхода си, както и вселенската мисия, която ще изпълняват в бъдеще, моето съвсем  добронамерено предложение е да бъдат денонощно съпровождани от наш представител. За целите на безопасността им. За да не се получават излишни недоразумения, пропуски в защитата, както и създаване на излишен и висок риск за тях, те трябва да бъдат кръвно свързани със своя пазител. Създавайки такава връзка, ангелът ще има достъп до състоянието им дори да са извън полезрението ни. Например при положение, че местонахождението им е чужда на нашите представи реалност.

Архангелите седяха около масивна кръгла маса от гладък мрамор- блестяща под тежестта на вековната мъдрост и неотложната тревога, владееща умовете и сърцата на присъстващите. Аделина стоеше на своя престол, оглавяващ съвета, с изправена осанка и лице, което се стараеше да бъде безизразно. Но погледът ѝ -  този отровнозелен блуждаещ изумруд, я издаваше. Очите ѝ през цялото време се спираха върху Самаил, който седеше точно срещу нея — мрачен, затворен, като обсидианова статуя. По лицето му не трепваше нито мускул, а  небесните му сапфири бяха непроницаеми, сякаш отвъд тях бушуваха стихии, до които никой не биваше да се доближава. Това ледено присъствие я привличаше, но същевременно я държеше на разстояние, като бездна, в която не смееш да надникнеш. 

Седнал плътно до нея, толкова близо, че топлината му пронизваше дори най-фините ѝ усещания, Анаил бе като втора нейна същност днес. Под масата, съвсем непринудено в началото , но впоследствие доста настойчиво, ръката му намери нейната и я стисна в дланта си. Не нежно, както досега,  а твърдо, властно, с нова увереност, която я разтърси. Погледна го крадешком, за миг отклонявайки вниманието си от Самаил.

Очите на Анаил вече не бяха като на момчето, което тя познаваше — в тях гореше неукротима светлина, която сякаш казваше: "Аз съм тук. Ще те взема и ти ще ми се подчиниш безропотно."

По устните му пробягна лек намек за усмивка. По-скоро насмешлива, отколкото радостна, но цялото му излъчване беше пропито с нова сила- притегателна, доминираща, някак плашеща. Дори Михаил, суровият предводител на небесното войнство за миг се сепна, когато срещна погледа му. 

– Оценяваме дълбокомислената ти загриженост, Михаиле. Наистина. Но братко, увъртанията ти няма да доведат до нещо различно от всеобщо раздразнение и досада. Защо просто не кажеш мнението си, че според теб е най-добре синовете ни да се отглеждат в рая, защото така ще е по-удобно за вас? Тук си имаме щит, хиляди войни готови да жертват вечността си заради Зафираил и Игниил и със същата готовност да се превърнат в техни кончета, разказвачи на приказки, машини за хранене и приспиване и всичко друго, което би ги направило безмерно щастливи, но за съжаление и разглезило до безобразие. Не, братко. Моят син, както и този на брат ми, ще се отглеждат на Земята. За да изградят характери на воини и владетели, първо ще им се наложи да са слуги и да понесат несправедливостите на тленността. Тъй като самите те притежават забележителна мощ, едва ли ще се нуждаят от ангели-хранители в смисъла, който хилядолетия наред сме влагали. Точно обратното. Тези деца са стихии. Като прелестната си майка, коята двамата със Самаил обожаваме до болезнено безумие. Световете, в които пребивават, ще изпитват нужда от защитници. За тях съм съгласен да отделим бойни единици, защото действително предвиждам няколко кризи в бъдеще, причинени от разрушителния потенциал на принцовете. Но за тях… Единствено безграничната и безусловна любов и търпението на родителите им ще им осигурят удовлетворението и богатството от емоции, необходими за пълноценното израстване и успешното съзряване на който и да е индивид.

Аделина беше изненадана. Все още се колебаеше дали изненадата е приятна или не. Но Анаил демонстрира нехарактерна за него твърдост. Дори Самаил изглеждаше учуден. Сякаш светлият му брат бе взел от устата му неговите собствени реплики.

У архангела на любовта бе настъпила странна промяна. Ади се замисли кога се е случило и как, и то без тя да забележи досега. Но после се сети колко дълго бе пренебрегвала любимите си за сметка на синовете им и как бе отхвърлила многократно дори инцидентните мисли за каквато и да било интимност с тях.

Само че  сега, по някаква все още неизвестна за нея причина, Аделина усещаше хладна дистанцираност у Самаил за сметка на изключително силно обсебване от страна на Анаил.

Съветът продължи, воден от лидерските насоки на Тъмния властелин. Богинята бе по-скоро фигуративен участник този път, понеже така и не успя да се съсредоточи. Твърде много мисли и тревоги владееха съзнанието ѝ. А сега и тази промяна у Анаил…

Затова и липсата на консенсус разпусна събранието след няколко безплодни часа на спорове. След края му, Аделина бързаше да се върне при децата, но Анаил отново прояви неочаквана инициатива. Ръката му обви нейната със същата сила, с която я бе държал под масата, и тя го последва -сякаш хипнотизирана. Не попита къде я води.

Те вървяха мълчаливо по дългите алеи на небесните градини. Небето бе обагрено в топлите нюанси на залеза, а въздухът - наситен с аромата на ранното лято. Анаил не пусна ръката ѝ докато не достигнаха крайната цел. Неговата крайна цел.

– Това е за теб.

Беше езеро, изпълнено с изящните цветове на разцъфнали лотоси. Водите му проблясваха така, сякаш самите звезди бяха решили да слязат и да се изкъпят в него.

– Остани тук с мен. Само с мен. Забрави за съвета. За децата. Забрави за Самаил. 

Гласът му бе различен. По-нисък. Може би по-плътен. Тя усети как думите му я оплитат като невидима мрежа. Сърцето ѝ заби лудо. Всичко, което той спомена, избледня в съзнанието ѝ, сякаш скрито зад могъщата му сила. 

– Ани? Кой си ти? Какво си ти сега?

– Това, което винаги съм бил. Но вече не се страхувам да ти го покажа.

– Толкова е красиво! Но ти никога не си творил реалности. Как…

– Ти ме промени, Аделина. Още ме променяш.

Ади вече знаеше. У него имаше самоуверена властност. Нито  помен от безпрекословната вярност и подчинение, от плахостта и невинността му. Това тук бе един друг Анаил. И тя бе също толкова изплашена, колкото и очарована от него. Не само, защото погледът му подчиняваше без думи. А и защото ръцете му довършваха онова, което таяха мислите ѝ.

Коленете ѝ омекнаха. Той направи крачка към нея, постави дланта си на бузата ѝ и за Ади светът престана да съществува. Лотосите сякаш запулсираха в светлина също толкова ярко, колкото пулсираше и горещината ниско долу в корема на богинята.

– Ти си като магия… 

– Не магия. Аз съм просто твоята съдба.

Той се  приближаваше бавно към нея, докато дъхът му не докосна кожата ѝ. Аделина усети как разумът ѝ се блъскаше и размиваше между желанието и страха.

Той я придърпа към себе си, а тя не се възпротиви. Безсилна да се колебание повече, но с нарастващо подчинение към магнетичната му воля. Топлината му приличаше на пламък, излъчван от дълбините на тялото му. Той плъзна пръсти по ръката ѝ, бавно нагоре по рамото, докато не докосна врата ѝ. Ади изви инстинктивно главата си назад и отвори широко очи. В неговите пробляснаха две мълнии.Той обгърна лицето ѝ с двете си  длани, галейки я с необичайна смесица от нежност и увереност, която граничеше с неоспоримо господство. Пръстите му докоснаха слепоочията ѝ, сякаш жадуваше да прочете мислите ѝ.

– Страх ме е от теб.

– Страхът е мост към новото, любима моя. Премини го с мен.

Сините му очи пламтяха в оранжево. Диво, лудо, демонично оранжево. 

В този миг тя усети, че между тях пулсира нещо ново — не само желание, но и древна сила, разпалена от назнайните и неизследвани все още дълбини на Анаил.

– Аз, мила моя, съм твоето бъдеще. Ако посмееш да ме поискаш.

За пръв път я целуваше така. Настъпателно, нагнетявайки напрежението помежду им все повече и повече. 

– А ако не посмея? Ще се откажеш ли от мен?

Остротота, с която я изгледа, повдигайки едната си вежда я прониза по-болезнено и от смъртоносна стрела.

– Никога няма да те оставя, Аделина. Ти сама отвори портата към мен. И сега ще вървиш през нея… или ще бъдеш завинаги разкъсвана от копнеж.

Той се наведе над нея и дъхът му погали устните ѝ, но целувка не последва веднага. Анаил умишлено я отложи, за да понаблюдава реакцията ѝ и да ѝ се наслади.

– Ани… не те познавам такъв. Не знам дали мога да ти се доверя.

Ангелът леко наклони глава, с усмивка, в която се преплитаха Мракът и Светлината.

– Не ми се доверявай, Аделина. Просто ми се предай. Почувствай ме. Не с разума си, не. С душата си. 

Той обгърна кръста ѝ нежно, но същевременно изключително силно. Аделина усети как тялото ѝ откликна, сякаш забравило всичко друго. Самаил, тревогите за децата, дори архангелският съвет — всичко се разтвори в далечна мъгла пред надигащата се стихия в Анаил.

Тя затвори очи. Границата между страха и желанието ѝ се разми напълно и тя просто се остави на инстинкта си да я води по стъпките на архангела на любовта.

Край езерото за няколко мига задуха силен вятър, но бързо утихна. Повърхността на водата отрази кървавочервени отблясъци от невидимо зарево Лотосите се разтвориха до крайност, венчелистчетата им пулсираха, сякаш следваха ритъма на сърцето на Анаил. Гласът му стана по-дълбок, наситен с древна сила, сякаш множество гласове нашепваха заедно:
— Чувстваш го, нали? Това не е сянката на злото, както мнозина вярват. Това е разцъфтялата ми същност, Аделина. Светлина и Мрак в съвършен съюз.

Тъмна аура започна да се стеле около него — не като заплаха, а като вълна на могъщество и магнетизъм. Очите му пламнаха с пурпурен огън, не плашещ, а примамлив като вечен здрач.

 – Ани! В какво си се превърнал! Как!

 – В това, което винаги е било скрито под повърхността. Това, което ти самата събуди в мен.
Той се наведе към ухото ѝ, гласът му стана дрезгав, напоен с опасна сладост
– Аз съм копнежът ти, облечен в плът и тъмнина. Аз съм огънят, който не изгаря, а разцъфтява.

Сякаш в отговор на думите му, сенките около тях оживяваха, извивайки се в причудливи форми — като танцуващи пламъци от черно сияние. В същото време над езерото нощта се сгъсти, обсипана със звезди, които светеха странно, с кървава яркост.

Аделина бе погълната от вихъра на емоциите, с тихо, почти виновно признание:
– Не… не исках да те променям така…Но не мога да отрека, че ми харесваш такъв…

Усмивката му бе като тъмна луна — хладна, но все пак сияйна:
– Не си ме променила, Аделина. Разцъфнах заради теб.
Архангелът вдига ръката си, по пръстите му проблясна мастилен блясък, сякаш носеше  в себе си есенцията на самата нощ.
– Докосни ме. И ще разбереш, че това не е падение… а възнесение. 

Той пое ръката ѝ, като я постави  върху гърдите си. Там, където бе прието  да тупти сърцето му, пулсираше нещо по-мощно от ритъма му — древна сила, безкрайна и необуздан. 

Аделина изпусна дъха си внезапно, сякаш осъзнавайки непоправимото:
– Анаил… ти си опасен. 

Той леко отново лекичко наклони главата си на една страна:
–  Винаги съм бил, Аделина. Просто чак сега виждаш истината.

Архангелът я придърпа към себе си с неустоима лекота, и в този момент между тях нямаше място за повече страх. 

Защото той се бе разпрострял из целия им свят и отвъд него. Балансът на силите бе преобърнал изцяло…