(Без)Делниците на един писател- част 46

– Предлагам да изключим времето за няколко часа, така че да гледаме на забавен каданс.– заговори Глад, примлясквайки шумно и с удоволствие, тъй като устата ѝ беше пълна с пуканки.

Война надигна препълнената си с бира халба и извика вдъхновено:

– За бъдещето на разрухата! За добрата стара семейна драма! Да живеят боговете!

– Любовният триъгълник на вечността! Какво разкошно начало на Апокалипсиса!– възхити се Мор.

– И ако това не е поредното преживяване на косъм от съвършенството на идеалната разруха…– с искрено съжаление продума Смърт. Другите трима се обърнаха сърдито към него, който нито се тъпчеше, нито наливаше, а само наблюдаваше, държейки черепа в костеливите си ръце и цъкайки с език, който никога не беше имал.

– Какво? Вие сериозно ли смятате, че тая упадъчна романтика ще приключи тъй безславно? Не бъдете наивни! Колко по-добри шансове сме имали, но те всеки път успяват някак си да ги предотвратят. Не, скъпа Война! Не съм в настроение за сеирджийско плюскане и жулене. Опа! Момчета и момичета! За почест! Шефът идва!

Звездната четворка набързо се изправи като всеки от членовете ѝ скри зад гърба си онова, което държеше до момента, изпъвайки тялото си като струна в позиция “Мирно!” 

Самаил крачеше също с ръце зад гърба си, а изражението на очарователното му лице бе мрачно като най-далечното кътче от вечната тъмнина. Господарят на ада и изкушенията и триединен всевластник застана пред Конниците и ги огледа критично отдолу-нагоре.  

– Свободно! Докладвайте какви ги вършите напоследък и къде.

Конниците на Апокалипсиса, поокопитили се след внезапната поява на черния властелин на тяхна територия, оставиха храната и напитките си встрани и се приготвиха за въпросите на прекия си началник. За разлика от предишни пъти, в които се налагаше да вършат задълженията си, засега все още не бяха в пълно бойно снаряжение. Домашните халати, пижами и плюшените чехли на краката им свидетелстваха, че се наслаждават на почивка, продължила твърде дълго.

Смърт, като неформален лидер, заговори пръв, без да пести нужните за общуване с подобна личност ласкателства:

– Молим да приемете искрените ни поздравления за благополучната поява на нови божествени наследници, Ваша Мрачност! С дълбока признателност към Ваше Величество подновяваме клетвите си за вярност към вас и Баланса и се оставяме на височайшето ви благоволение да ръководи съдбите и дълга ни с досегашното умело господство. 

– Думите ти остават в книгата на времето, Смърт. Приемам обетите ви за вярност. А сега, отговори на въпроса ми.

– Архангел Анаил е поставил военни постове във всеки свят, които следят стриктно за спазването на реда. Такъв поне е предтекстът. Действителната причина е желанието му за абсолютно господство и пълен контрол над вселената. Брат ви, шефе, е обърнал полюсите. Което, както ви е добре известно означава, че трябва да се съобразите и да уравновесите ситуацията.

На Самаил не му бе необходимо допълнително разяснение. Мракът у него кипеше в болезнен, напиращ да изригне устрем, но той бе достатъчно разсъдлив за да не му позволи. Затова просто се усмихна с характерната за него съчувствена, но напълно неустоима усмивка. 

– Обожавам служителите ми да констатират очевидното. Нямам търпение да поема тази изключително “приятна” длъжност. В името на всички вселенски ужаси, доживях и аз да играя ролята на Добрия!

Конниците се спогледаха безмълвно и сведоха глави. По простата причина, че не всички притежаваха функционални очи, с които да го сторят.

Самаил продължи с равен, напълно уверен тон и отвори портал към няколко реалности:

– Верни мои слуги и отколешни предвестници на окончателния край! Може би ще изпитате затруднения да проумеете онова, което ще споделя с вас. Искрено се надявам да отложите с известен отрязък от вечността съвестното изпълнение на задълженията си. Поне докато не се установи изцяло нов Баланс. Ако ли пък се забави твърде много, това ще е сигналът да действате. Но не и преди това.

Четирите нетленни създания, пряко подчинени на Тъмния властелин се поклониха доземи без дори да се опитват да възразяват, осъзнавайки постепенно значението на думите на своя абсолютен господар. Той отправяше молба. Още нещо, което се случваше за пръв път от началото на Вечността. 

Самият Самаил се отправи по следите на Анаил и Аделина, които светеха с необичайно притегателно тъмно сияние.

Смърт, Война, Глад и Мор въздъхнаха всеки по свой начин и се заеха с доскорошните си занимания.

– Любовта и разрушението никога на са били толкова силно преплетени едно в друго. Ех, прав си Смърт! Романтиката е действително упадъчна.– заговори първо Мор.

– Напоследък, това е част от ежедневието. И не мога да отрека, че е доста интригуваща. Нищо, че ни оставя без работа за дълго време. Все пак съм съгласен с предложението да позабавим мъничко действието. Война? Да ти се намира случайно още от тая биричка?

Облечената в червено, страховита русокоса викингска бойна дева се засмя гърлено и подаде на своя събрат двулитрова халба, изпълнена с леденостудена кехлибарена течност.

В същото време Звезделин прорязваше времена и пространства с гневна, но сдържана упоритост, за да достигне до местонахождението на Аделина и Анаил. 

“Преди ми беше любопитно да разбера какъв е двигателят на постъпките на хората. Сега ми е по- интересно да установя каква безумна мотивация командва решенията на ангелите. 

Той присви очи докато не наподобиха заплашителни индигово сини процепи. Погледът му обикаляше безкрайния космос, съзерцавайки играта на светлината и сенките. Въздухът около него бе нагнетен, като че ли самият дух на вселената въздишаше заради непосилното си бреме. Тежестта на съществуването. Самаил затвори очи за миг, не толкова за да изрази умора, а за да обмисли сериозно дълбоките мотиви, които тлееха в сърцето на Анаил.

“Нима и ти си забравил истинската си същност, братко? Създаден си от Светлината, но не виждаш , че тя сама по себе си също може да е гибелна? Какво остава, когато всички са заслепени и не могат да видят сенките?

Анаил…Този герой на любовта, на все още безпрекословно почитания идеал. Може би той действително вярва в своята правота – че любовта наистина е способна да промени всичко. И че единственият начин да я съхраним е да я управляваме и контролираме. Защото това тъй светло чувство не е напълно стабилно помежду ни. Тя е буря, готова да ни унищожи в името на съвършенството на "пълното щастие". Ани смята, че е създаден да бъде светлината, но в нея има толкова много отрова, която не сътворява нищо друго освен илюзии. Самозаблуди за възможно безкрайно благополучие.

 Ти, скъпи мой братко, всъщност не виждаш истината, не я разбираш, както не разбираш напълно и мен. Роден си да водиш, но никога няма да съумееш да вървиш през моята тъмнина. Тя не е твоята истинска същност... колкото и да бягаш към нея. Аделина... не е ли тя най-основателната причина, поради която Анаил ще стигне до края на този еднопосочен път? И все пак, ще успее ли той да я контролира, или ще я изгуби в динамиката на любовта?” 

Мислите на Самаил бяха прекъснати от твърдото му приземяване на повърхността на една пустееща, отдавна мъртва заради безразсъдството на обитателите си, планета. Там, на фона на обсипаното със звезди небе, на брега на една речна долина, стоеше Анаил и се възхищаваше искрено на усамотението си с богинята .Тя на свой ред бе приседнала на един камък, превита на две, със забит в земята поглед, покорно безмълвна.

Звезделин усети как гневът отново се опитва да го завладее, но в името на общото благо, му изшътка застрашително и той замря изплашено някъде в дълбините на душата му. Нима някой или нещо би посмяло да се опълчи на Негова Мрачност и да оцелее и секунда след това?

– А-а-а, трогателна пасторална картинка! Сякаш излязла изпод четката на ревностен почитател на патриархата. Архангелът на любовта, в клопката на собственото си вманиачаване, решил да плени една богиня и да я откъсне от дълга и съдбата ѝ. Каква фабула! И реши да доведеш скъпоценното си завоевание на самия ръб на съществуването?

–Тя не е мое завоевание! И аз не съм неин похитител. Случващото се е просто съдба. Или може би ти, уважаеми братко, вече не правиш разлика?

– Разликата, драги ми тъмен дилетанте, е въпрос на гледна точка. Както и на изключително добри намерения. 

Звезделин чертаеше зад гърба си тайнствени фигури във въздуха и покрай пръстите му се завихряше чиста енергия. Съвсем незабележимо. Засега.

– Колко дълго си въобразяваш, че ще я удържаш в паяжината на личната си обсесия?

– Любовта ми към нея не е обсесия и няма да ти позволя да ръсиш повече от отровата си тук! Моето чувство е чисто, искрено и силно. И няма нищо общо с низостта на твоята страст.

– Ах, да! Разбира се! Толкова кристална, че ясно се вижда как Аделина е зашеметена от заклинанието на самоуверената ти властност над нея. Ясна като нощта преди залеза на световете. Кажи ми, братко, Аделина осъзнава ли, че се намира в кадифените окови на твоя сладостен магнетизъм? 

– Тя избра мен. Край на дискусията!

– Несъмнено. Както падащата звезда избира бездната, вместо небето.

– Не ще падне! Напротив! Ще се възнесе с мен. Аз ще сътворя съвършения Баланс за нас и децата ни. За да може тя спокойно да се отдаде на майчиния си дълг и да ги отгледа като достойни бъдещи крале. Ще обезопася всеки един свят. Дори онези, за чието съществуване още сме в неведение. Ако за подобен подвиг е нужно да премина през огъня и да бъда изпепелен от него, съм готов. 

– За голямо мое съжаление, Ани… Може би словесният ни спор ще се окаже напълно безплоден. Ти естествено ще кажеш, че моят език е змийски, лъжовен, измамен… Ще употребиш всякакви епитети за да ме злепоставиш пред дамата на сърцето ни, но аз ти предлагам да решим спора окончателно. Аз и ти. Без да намесваме богинята. 

– Проявяваш инициатива за дуел? Нетипично за теб. Защо пък не. Така действително ще излъчим един достоен победител. 

Самаил кимна без да позволи на чаровната усмивка да слезе от лицето му. Като умел дълговековен манипулатор позволи на Анаил да атакува пръв. От дланите му се родиха светкавици и те обвиха Звезделин в мощното си електричество като в клетка. Черният властелин зашептя своите нечувани заклинания и небесният му поглед помътня от изпадането в транс. Неговите пръсти сътвориха златист дим, преливащ постепенно в алено червено, виолетово и смолисто черно. Те се увиха около решетките от заряди и силата на насоченото им движение отслабна. Бавно, но неумолимо, чародейството на адския господар надделяваше над недобре контролираната мощ на Анаил. Причината бе, че тя все още се колебаеше между двата полюса на Равновесието. Архангелът на любовта не бе напълно скъсал връзката със Светлината, затова и Мракът не го приемаше в себе си.

Анаил обаче не желаеше да губи повече време. Извади меча си от ножницата и замахна срещу брат си. Острието бе предназначено да разсича Мрака, но в случая разцепи пространството на две. 

Анаил притежаваше както пламтящ меч, така и най-здравия щит, създаван някога за ангел. С тях се противопостави на брат си и двамата се завъртяха в шеметния танц на смъртоносната битка. Нанасяха си серии от удари, реалността около тях се огъваше до краен предел и почти се разпадаше, но никой от тях не отстъпваше. 

– Стига игрички, Самаил! Ти си пречка за перфектната хармония! Затова или ще се пречистиш в огъня или ще паднеш безславно.

Но тъмният властелин не отговаряше, а мълчаливо продължаваше да отблъсква един подир друг ударите. Личеше си майсторството му в боравенето с меча. Същото обаче важеше с пълна сила и за брат му.

 И макар нито един от тях да не показваше признаци на умора, в някакъв неопределен миг от вечността, Звезделин се обърна към Аделина и замря. Пусна оръжието и щита си на земята и остана с празни ръце. Погледна я с очакващия поглед на молещ за милост и богинята вдигна своя към него. В сапфирите му тя разчете откровено благоговение. И то я пробуди от дългия ѝ и омаен досегашен сън.

– Тогава… Да бъде тъй, братко! Щом моето падение е цената за нейното спасение, ще я платя. Моля, изпълни свещения си дълг и вземи полагащото ти се.

Анаил се поколеба, но за нищожна част от секундата. След което с решително движение прониза гърдите на Самаил, при което от тях изригна ослепителна светлина. 

Най-красивият от ангелите рухна, но докато падаше, лицето му се озаряваше все повече и повече и аурата му променяше цвета си. Стана мека, топла, галеща зрението и предизвикваща умиление. 

– Виждаш ли ме сега, богиньо моя! Това съм аз, твоят Светлоносец. Позна ли ме? Да, разбирам, че е така. Прости на глупака, че отлагаше толкова дълго! Благодаря, че ми позволи да те имам…

Аделина, изумена от развоя на дуела, скочи като попарена и се завтече към двамата, заставайки между тях. Анаил тъкмо се готвеше да нанесе финалния си удар.

– Ани! Да не си посмял! Няма да ти го позволя!

Гласът на богинята бе взривоопасна смесица от заповед, отчаяние, любов и още нещо, което не бе достъпно за сетивата на все по-потъмняващия Анаил и все по-силно сияещия, но отслабващ Самаил. Върховната богиня описа кръг във въздуха и раненият Светлоносец се издигна в левитация. От очите ѝ потекоха горчиви сълзи и тя обърна гръб на архангела на любовта.

– Ще го върна там, където е мястото му. Той принадлежи на светлината. А ти…Ти не се мяркай пред погледа ми ако не копнееш да те разсипя на прах. Прогонвам те от Небесното царство и от своята реалност. В името на Великата сила и Вечната светлина! Архангел Анаил, лишавам те от благоволението на Баланса!

И докато на другия край на Вселената Конниците на Апокалипсиса екзалтирано ръкопляскаха, виеха и крещяха от удоволствие, един бивш небесен вестител изпращаше жената на живота си безмълвно. 

“ Нима сгреших? Защо не се съпротивлява? Как точно той съумя да извърши нещо подобно? Това върховна саможертва ли беше? Аделина…”

Но никой не чуваше мислите му. И още дълго щеше да остане така. Балансът на силите беше преобърнат…