(Без)Делниците на един писател- част 49

– Войната никога не е била правилният избор. Колко жертви още са ви нужни, за да го проумеете? 

– Самаиле, как иначе да си върнем богинята? Нима Анаил ще ни я предаде доброволно?

 – Х-м… Подценяваш ме, Михаиле. И още как ще ни я върне! Имам си козове, които той никога няма за притежава. Ще се стремим към мир на всяка цена. Ние сме Светлината и побеждаваме чрез смирение, прошка, разкаяние и самоосъзнаване. И любов, разбира се. Безграничната вселенска любов.

– Странни работи говориш, Звезди. Ако баща ни искаше да сме миролюбиви защитници на доброто, нямаше да ни връчва оръжия, разсичащи действителността. Знаеш ли, че хората още ни рисуват като сразяващи злото воини?

– Баща ни ни натовари с мисия, Михаиле. За да тества зрелостта на умовете и хладнокръвието на сърцата. Истински силен е не онзи, който използва оръжие за да доказва надмощие. А този, комуто е достатъчно само да се покаже, за да предотврати бъдещ унищожителен конфликт. Мечовете са изкушение. Ани му се поддаде и виждате докъде стигна.

– Ани бе изкушен от съвсем друго и ти прекрасно знаеш какво точно. Новото ти лице е изключително добре обиграно. На пръв поглед вдъхва доверие и съм сигурен, че би извършил още много смели подвизи, за да затвърдиш вярата ни в чистите си намерения. Разбира се, точно аз не съм ангелът, който е в правото си да говори за първородното предателство, но фактът, че двама от нас се опитаха да те убият в рамките на година не говори в полза на светлите ти помисли.

– Не говори и във ваша полза, Михаиле. Просто доказва, че имаме много общо помежду си. Повече от произхода или от мисията да охраняваме Баланса. Кръвта ни кипва от едни и същи огньове. Честта ни е на първо място. Дългът към света, в който живеем и който пазим от сътресения. Ани ще се върне в Светлината. Независимо колко черни дела е извършил или му предстоят в Мрака. Той не е създаден да е тъмен. И не е пригоден да живее дълго в сенките. Но престоят там ще разшири кръгозора му. Както и този на обичната ни богиня. 

– Нямаме представа какво е замислил той за нея. Ами ако ѝ причини неописуеми ужаси? Ако я изтезава, осакати или дори убие? Не биваше да я изпращаш там. Сега сме поставени в принудителна позиция да се съобразим с исканията му. 

– Ани няма да я нарани, защото тя е смисълът на живота му. Да, ще си въобрази че ще му хареса да я получи против волята ѝ и вероятно ще опита да го стори. Но няма да получи удовлетворението, което една закърмена с мрак душа би получила. Имам чувството, че говорим за двама различни архангели на любовта, защото виждам у вас искрена вяра, че Анаил би паднал толкова ниско, че да се превърне в обикновен мерзавец.

 – А защо не? Ти стана точно такъв.

– Оценявам високото ти мнение по отношение на собствената ми персона, Михаиле. И ти благодаря от цялото си сърце за него. Но от висшите емоции си нямаш и понятие. А ние с Ани сме експерти. Ако все пак дръзне да вдигне ръка срещу нея, ще се мрази цяла вечност след това. Ще се разпадне отвътре и тогава изобщо няма да се нуждаем от война. Мракът ще остане без господар, а Светлината ще получи една преродена от страданията си богиня. Нека ви споделя какво планирам…

Звезделин-Самаил, възстановил се учудващо бързо от тежкото си раняване след дуела с Анаил, свикваше ежедневно архангелски съвети. Братята му бяха дълбоко признателни заради извършената саможертва в името на Великата сила. Беше рискувал живота си, за да възстанови Баланса в ролята на Светлия триединен властелин. И само реакцията на богинята предотврати непоправимото. Защото архангелските мечове бяха не просто изковавани от сърцевината на звезди и златоносни комети. Те се каляваха в огъня на първичната Хаос и с тях се разрушаваха реалности с такава лекота, сякаш бе едно щракване на пръстите.

Управленските умения на Самаил бяха от огромна полза за всекидневното справяне с предизвикателствата на вселенското господство. Затова и ангелите с радост приеха доскорошния тъмен властелин за свой законен водач. Особено, след като Аделина бе пленена от Анаил в Преизподнята. Нямаше никаква вест от нея. Нито поставени условия за връщането ѝ. Единствено всеобщото усещане, че нещо лошо ще се случи. И никой не ще има силите да го предотврати.

И никой действително нямаше. Черната ужасяваще нощ, която се спусна и я задуши в губителната си хватка не бе сравнима с никоя досега изпитвана от Аделина болка. Не физическа, не. Болката ѝ бе заради раздраната ѝ и стъпкана в калта душа. Унищожена безмилостно точно от съществото, на което я бе дарила доброволно и с което се бе обвързала навеки.

Светлината, прокрадваща се през пукнатините на сриналата се реалност бе мъждукаща, болестна. Тишината в голямата зала на тъмния дворец бе страховита. Демоните и другите немъртви създания бяха напуснали след като задоволиха жаждата си за зрелище, а и след като новият им властелин ги прогони яростно.

Аделина, за която сякаш бъдеще вече не съществуваше, седеше на гладкия и лъскав под от черен мрамор с кървави нишки, обгърнала коленете си с ръце и с празен поглед, зареян в Небитието. Анаил седеше на огнения престол, подпрял главата си с ръка и я наблюдаваше отвисоко. Очакваше от нея да стори нещо. Но напразно. Тя не помръдваше. На моменти дори му се струваше, че не диша и че мъртвешката ѝ бледост е всъщност израз на истинското ѝ състояние. И съвсем не бе далеч от истината.

– Искам да говоря с теб.

Гласът му трептеше от напрежение. От вина. За съжаление, закъсняла.

– Вече говори с тялото ми. Беше пределно ясен.

Шепотът ѝ не бе израз на безсилие. По-скоро на примирена безнадеждност след огромно разочарование. 

– Не и така… Аз… Не беше това, което исках…Не зная как…

– Какво не знаеш? Как да не бъдеш звяр? Как да устоиш на себе си? Или просто да понесеш това, в което си се превърнал?

Очите ѝ го прогаряха до дъното на новата му дяволска същност. Но тя продължаваше да стои долу, а той да бъде горе. Парадоксално, имайки предвид че всъщност бе точно обратното.

Затова и Анаил слезе бавно и падна на колене пред нея, при което тя му обърна гръб и се сви на кълбо в защитна поза.

– Аз пропаднах, Лина. В гнева си. В болката. В ужаса, че ще те изгубя…

–Не ме изгуби. Унищожи ме. Не като богиня. Като жена. Като някой, който ти вярваше безрезервно.

– Всички очакваха от мен чудовище. И аз им го дадох.

– Не го направи заради тях. Ти искаше да ме нараниш. Да ме накараш да се почувствам нищожна. Безсилна. Да ме накажеш, че обичам брат ти.

– Това, което сторих… Обичам те, Лина! Не е оправдание, знам. Но е истина. Болна, съсипана, разкъсана и унижена истина. И за мен не бива да има прошка. Защото любовта не е демонстрация на власт. Не е белег, който да жигосаш върху тялото на другия. Точно аз го разбирам най-добре от всички и въпреки това…

Аделина бавно се изправи, опитвайки се да придърпа някак върху себе си дрипата, в която се бе превърнала грубо разкъсаната от него царствена дреха от пурпур и злато. Погледна го студено отгоре-надолу, очаквайки мълчаливо следващата му реплика:

–Имаш пълното право да ме мразиш. Предавам се на правосъдието и възмездието ти, моя съкровена светлина. Ако желаеш, изпепели ме още сега. Ако ли не, обречи ме на хилядолетна служба на Мрака. Ти знаеш най-добре.

Тя се вгледа в него и като че го видя за пръв път. Вече не беше гладния за чуждо страдание хищник. Отново, макар и за кратък отрязък от вечността, бе предишният прелестен сияен вестител. Но илюзията изчезна моментално. Очите ѝ се насълзиха, но тя не си позволи да отрони сълза. 

– Не те мразя. Мразя себе си, задето продължавам да те чувствам като част от мен. Сърцето ми те търси дори сега, когато кожата ми гори от омерзение. Не се заблуждавай, Ани. Това не е прошка, а опит да продължа да живея. Напук. Както винаги. Не като жертва, а като оцеляла. 

– Ще понеса всичко.

– И ще замълчиш. Задълго. Защото не думите, а делата ще те спасят. Няма да те погубя. Не бих могла. С теб сме свързани с неръкотворна нишка. Преплетени съдби, вечности, дълг… А той е свещен и никога не бива да го забравяме. Нито ти, нито аз. Бях твоето падение, но не съм ти изкупление. Затова трябва да ме пуснеш. Ще ме пуснеш ли, Ани? 

Анаил сведе поглед за миг и кимна. След което се изправи на крака срещу нея и собственоръчно отвори портал право към Небесното царство.

Аделина преглътна и се насочи натам, но малко преди да прекрачи, обърна глава към него и продума с глас, изпълнен с твърда решителност:

– Някъде дълбоко, сред развалините които ти сътвори в мен, все още има любов към теб. Последните издихания от нея, затова не се хващай за тях като за сламката на последната надежда. Приеми я като свое проклятие. Едва тогава ще осъзнаеш какво всъщност си изгубил. Сбогом, архангеле на любовта! До скоро виждане, Ваша Мрачност!

Анаил се усмихна измъчено и остана загледан в божествените искри, които сияйната прелест, без която нищо във вечността нямаше смисъл, му остави. За да му напомнят до края на времето колко тежък грях бе извършил. Но и да осветяват трънливия път на едно бавно, мъчително и дълго изкупление…