(Без)Делниците на един писател- част 56

– Имам нужда от въздух! Съвсем сериозно, атмосферата вътре е твърде “задушевна”. – изпъшка Аделина, осведомявайки съпрузите си относно решението да излезе навън.

– Да, на мен също ми идва в повече да наблюдавам как Хаос изявява вокалните си и танцувални Не-умения. След като се е погрижила всички на нейната маса да останат трезви, благодарение на живия ѝ изследователски интерес към сервираните алкохолни напитки. Но днес ѝ е позволено. Все пак пият за нас– отговори Анаил.

– Аха. Бях забравила доброто око, с което гледаш на хобитата на майка си. Обаче не отричай, че се справя чудесно с децата. Оги и Лъчо обожават баба си даже повече от нас. – продължи Аделина, докато уверено крачеше към изхода на двореца, с ясното съзнание, че засега не желае да се връща към божествено-демоничната вакханалия, от която едва успя да се измъкне. 

Разбира се, не пропусна да остави косвени жертви подире си в лицето на няколко зажаднели за ласки сукуби, подгонили цял взвод младши ангели, на които им бе наредено да опазват реда на събитието. Сластолюбивите женски демони бяха “благословени” с дузина възпитателни шамарчета, щедро гарнирани със светена вода и искри на Вечната Светлина. В края на краищата им се наложи да се задоволят с групата на пострадалите от падналите полилеи демони, защото Нейна Божественост категорично забрани извършването на междувидови сношения на сватбата си. Вярно, нищо не беше споменато относно времето след официалната част, но имайки предвид лесно запалимия нрав на богинята, никой не смееше да рискува да тества границите на търпението ѝ.

Триединните съпрузи вървяха бавно към морския бряг, на който изгряваше първото есенно пълнолуние след Равноденствието. В Небесното царство, обаче, дъхът на меланхоличния сезон се усещаше по-скоро като идея, отколкото като преживяване. Топлината на среднощната атмосфера, напоена с ароматите на лилиуми, маслодайни рози и божури приканваше към продължение на празненството. Но главните герои в него предпочетоха да се отдадат на творческо уединение, след като вече успешно бяха спазили класическия завършек на всяка уважаваща себе си приказка: “Три дни яли, пили и се веселили”. В техния случай, той беше: “ Три дни безсмъртните дами, господа и други аномалии на Битието, навлекли бални костюми, клатеха махалото на съществуването между абсолютното унищожение и върховния екстаз, демонстрирайки с пълна сила мощта на емоционалния катаклизъм, наречен Триединство”.

– Доста интересни сватбени подаръци получихме, между другото. Страхотно попадение е “Наръчникът за оцеляване през първата брачна нощ: Как да не унищожите Вселената преди утрото”. Смея да твърдя, че от Разрушение би излязъл доста приличен писател, като се има предвид че всичко описано вътре е на базата на лични преживявания, свързани с особените семейни отношения помежду ни. Особено любопитно е предупреждението: "Не носим отговорност за неконтролируеми експлозии, нови измерения или непланирани чудовищни създания." Залагам козята глава на Баал, че когато го е писал си е представял Хаос в позиция за действие, изискваща активното му участие – продължи Самаил, който си бе отмъкнал и един от кристалните бокали със сватбено шампанско. Типично за него, не пропускаше да нареди мисловното му напълване веднага след като го изпразнеше от съдържание. Очевидно планираше да оглави класацията в семейното съревнование за най-висок алкохолен процент в божествената кръв.

– Без съмнение! Ъ-ъ-ъ… искам да ви кажа, че ако дъртият коцкар пак почне да ме загражда с частици антиматерия докато упорито се опитва да ме лигави, с думите: “Искаш ли да опиташ десерт, по-сладък от всяка сватбена торта и целувка? Защото той тупти в очакване да се запознаете на четири очи и две устни…!”, ще забравя за няколко мига от вечността значението на словосъчетанието “добро възпитание” и ще му завра “сладкия десерт” на мястото, където слънцето никога няма да огрее.– сърдито изкоментира Аделина.

– М-да, звучи като чичо. Свирепо изглеждащ звяр, но все пак беззъб. Не се тревожи, ще проведа с него осведомителна беседа по въпросите как е най-безопасно за целостта на телесната му форма да се отнася към една омъжена богиня от свещено Триединство. Убеден съм, че няма да възникнат повече недоразумения.– отвърна Самаил като отговорът му завърши с зловеща усмивка.

– Остави му поне един последен танц с Хаос. Все пак единствен той успя да я дръпне от дансинга за цели десет минути, с което направи неоценима услуга на татко, като му даде възможност да каже речта си. Вярно, постигна мултивселенски рекорд по усмиряване на първичната богиня, но дори това не е най-важното. Благодарение на всеобщия смут от размяната на кълбовидни мълнии помежду им, ние успяхме да се скатаем и да дойдем тук. О, водата е прекрасна!– рече Аделина и побърза да изуе парадните си обувки, вече пълни с пясък.

Богинята грабна полите на роклята си и съвсем невъзмутимо влезе в морето, при което звучна въздишка на облекчение излетя от гърдите ѝ.

– Ако ще си правим среднощно къпане, не е зле да сме по-леко облечени, любима моя…– подхвърли Самаил, докато наблюдаваше с любопитство как булката му се превръща в “мисис мокра булчинска рокля”.

– Така ли му викат вече на плажния секс? Изобщо не се и съмнявам, че гориш от нетърпение да изпълниш съпружеския си дълг към мен, Светлоносецо. Без значение че мястото за осъществяването му е с доста надценена романтика. Пясъкът в задника ми е последното, което бих желала да усетя като част от креватните си занимания с теб и Анаил. Така, че ще го отложим засега.

Анаил се засмя без глас и сведе глава. Той също наблюдаваше с интерес Аделина, но по-скоро със съзнанието, че най-прекрасното и най-скъпоценно за него същество във Вселената вече му принадлежи по закон и за цялата история на Битието, в този свят няма да се намери по-щастлив мъж от него. Познавайки брат си, същото важеше с пълна сила и за Тъмния господар. Макар че никога не би си признал, че е покорен от една единствена жена и то произлязла от вида, заради който той беше първоначално изгнан от Вечната Светлина.

Но иронията беше неделима част от съществуването на небесните създания, наред с парадоксите, които самите те създаваха непрекъснато чрез взаимодействието помежду си. И сега, едно съблазнително червенокосо противоречие, красящо райското море единствено с присъствието си в него, се канеше да удостои с по една съвсем непринудена, но натоварена с колосален заряд целувка своите законни триединни партньори в проекта “Баланс”.

Самаил и Анаил позволиха на вълните да погалят ходилата им, докато подаваха ръцете си на своята дама. Те ѝ помогнаха да излезе от водата без да губи от величието си, спъвайки се в безобразно тежките и кални поли на роклята си. Морето нежно шумолеше около краката им, а ароматът на лилии, рози и божури сякаш се сгъстяваше, обгръщайки ги в илюзията на безвремие. Нощта беше тяхна. И не защото принадлежаха на Небесното царство, нито на Мрака, а защото си принадлежаха един на друг.

Аделина, открила едно самотно повалено дърво на брега, се насочи към него с намерението да седне. Анаил и Самаил разгадаха на мига желанието ѝ и Мрачният господар побърза да запали огън, на който възлюбената му да се топли в полунощния хлад. Защото колкото и горещи ласки да тръпнеше да ѝ дари, прелестната му любима бе изказала ясно намеренията си, че за момента желае да прекара нощта в словесни интелектуални занимания с него и брат му. 

Анаил на свой ред направи заслон от разцъфтели благоуханни и пъстроцветни лиани около тях, който да ги предпази от пронизващо хладния ветрец на малките часове на нощта. Не само, че беше красиво, но и ароматът бе вълшебен. Идеалната композиция за дълбокомислени разсъждения, гарнирани със стабилна доза сарказъм. 

– Да бъдеш бог не значи да властваш. – тихо каза Анаил, загледан в далечината. – Нито да бъдеш човек значи да страдаш. И едното, и другото е просто избор... какъв да бъдеш.

– Точно така. – кимна Самаил. – Но най-важното е да имаш за кого да бъдеш всичко това. И с кого да отидеш да си изровиш тайно заровените бутилки небесен ром, защото на сватбата остана само от небесната безалкохолна амброзия!

– Знаете ли, мисля че имам отговор на въпроса какъв е смисълът на живота за хората, както и на боговете. Ще го споделя първо с вас, защото в този свят едва ли ще се намери някой, който да го разбере правилно– каза с някаква странна горест в гласа си Аделина и мистериозен звезден блясък засия в изумрудените ѝ очи. – Но първо... обещайте ми едно нещо.

– Винаги!. – едновременно отговориха двамата.

Тя ги хвана за ръце и изпъна напред босите си крака. След което затвори очи, вдъхна блажено упойващите аромати на нощта и заговори:

– Каквото и да ни чака от тук нататък – парадокси, вселенски ужаси, апокалипсиси, божествени безумия, семейни свади или не дай си Боже- още сватби(макар по същество, да са напълно равностойни помежду си предвид разрушителния потенциал на главните действащи лица в тях)– нека никога не спираме да се смеем заедно.

За миг се възцари обмислящо мълчание. Но не неловко, а онова, което пълни всяка частица въздух с увереност.

– Договорено. – промълви Анаил.

– Записано в Космическия регистър на Безсмъртното Семейно Право. – добави Самаил и кимна в знак на съгласие. След което продължи: – Истината е, скъпа, че без шепа безумие в чашата на вечността, тя би била непоносима за пиене. Дори Разрушение го е разбрал навреме. Или поне се преструва добре – промърмори после, въртейки бокала си така, сякаш търсеше на дъното му отговор на въпроса за смисъла на живота.

– Ако смесиш достатъчно антиматерия с малко наглост и щипка чар на безумец, получаваш любимото ми семейно предястие: проблеми с послевкус сарказъм. Да им е сладко! – додаде Аделина и с лукава усмивка прокара пръсти през разрошените си коси, които улавяха лъчите на пълнолунието, сякаш огънят се виеше около челото ѝ, а не грееше в краката им.

– Понякога се питам дали наистина спасяваме Вселената или просто ѝ даваме още един повод да си мечтае за Армагедон – отбеляза Анаил уж невинно, а после се наведе и взе шепа пясък, който бавно се изсипа между пръстите му като времето – невъзвратимо и същевременно вечно.

– Може би… – отвърна Аделина замислено. – Ако светът бе съвършен, а не постоянно чупещ се, нямаше да има къде да се побере красотата. Перфектното е стерилно. Празно. Само в пукнатините расте животът.

– И лудостта – добави Самаил важно. – Нека не забравяме лудостта. Без нея никой от нас нямаше да е тук. Или поне нямаше да бъде интересен.

Тримата се заслушаха в тихия шепот на вълните – мелодичен епос, който пазеше всички въпроси, които никога нямаше да получат отговор, и всички отговори, които никой нямаше да посмее да зададе.

– Мисля си… – започна Аделина бавно, сякаш опитваше вкуса на думите. – …че сватбата ни беше като Вселената: шумен взрив, малко хаос, много светлина, още повече тъмнина и накрая – ново начало.

– И солидна сметка за почистване – добави Самаил невъзмутимо, вдигайки тост към луната.

Анаил само поклати глава с усмивка, след което откъсна една ванилова орхидея и внимателно я постави в разпилените коси на Аделина. Тя го дари с благодарния си звезден поглед и продължи:

– Когато все още бях смъртна се чудех за какво си струва да се живее, при положение че времето никога и за нищо наистина смислено не ни стига. Ние-хората, сме прашинки от Вселената. Аз бях престанала да вярвам в любовта, в саможертвата, във висшите ценности. За това е нужна огромна сила и мъдрост, а те се добиват с множество и тежки жертви. Ние с вас ги дадохме без да се замисляме, защото бяхме уверени в правотата на делото си. Но ако аз си бях останала обикновена жена, сама и отдала се на тежкия си порок? Дали щях да стигна до прозрението, че нашата сила е да сме заедно и да носим тежестта на Битието като едно семейство? Да намаляваме вселенското зло като казваме истината и противостоим всячески на неправдата? Не, уважаеми! Нямаше! Казвам го с ръка на сърцето.

Вие ми дадохте смисъла, докато бях човек. Хората живеят, за да се стремят към първоизточника си. И по този начин осмислят съществуването на боговете. Нима бихме били върховни властници, ако липсваха поданици, върху които да упражняваме могъществото си? Да, миниатюрните прашинки на Великата Сила са също толкова важни, колкото и носителите ѝ. Затова е нужно да бъдат пазени и направлявани, но не и държани в оковите на незнанието. А от тях,човеците биха могли да се освободят единствено след като приемат, че учението и трупането на знания е постоянен процес и винаги ще съществува нещо, което не е известно и не е обяснено за момента. Така че, богове и смъртни, ангели и демони, вампири и върколаци, аз и вие… сме като скачени съдове. Никога не бива да се разделяме, а всяко действие на едните ще се отразява на другите. Брачните ни клетви бяха за това- за да помним, че този съюз е също толкова свещен, както и дългът ни към Баланса. Както са свещени думите “Обичам те!” Затова и не бива да се изричат напразно. Обичам ви, любими мои Мрак и Сияние!

Двамата я обгърнаха- всеки от своята страна, а тя на свой ред обви шиите и притисна главите им до бузите си. 

– Виждате ли? Триединството ни може да бъде и обикновено съзерцание на пълнолуние в морето.– продължи тя, след като двамата се отделиха от нея.

– Аз все пак държа да опитам от романтиката на открито. Мога да създам малък остров, постлан с кадифен мъх, а не с пясък който да влиза на стратегически места.– подхвана закачливо Самаил.

– Предложението ти ще бъде обсъдено, гласувано и при наличие на абсолютно мнозинство “За!”- реализирано. Какво ще кажеш, Ани?

– Съгласен съм, стига да не се оказваме със свален гард пред някоя от безименните твари на Мрака, която Самаил още не е опитомил. Небесният дворец вече има чисто нов щит, подарен ни от Всеотеца, нака че бих предпочел удобствата на кралската спалня.

– Не се безпокой, няма такава опасност! Изпратил съм най-умелите следотърсачи по дирите на гадовете, които заплашват с безпардонността си съвместното ни приятно прекарване. Баал и Маргарита ще дадат най-доброто от себе си. Иначе ще бъдат превърнати в съдържание на помийна яма. За вечни времена.– отговори Самаил и се намръщи.

– Известно ти е, че не те са виновни за нахлуването на Нищото в действителността ни, нали? Тогава защо ги наказа?– запита Аделина.

– Защото позволиха на мерзката мисъл, че имат правото да се месят в делата ни, да ръководи действията им. Не бих простил на някого, който изневерява на природата си, пък било то само в мислите си. Злото се потъпква в зародиш. В противен случай, нямаш представа що за плевел би могъл да избуее от семенцата на съмнението. А и адските твари се нуждаеха от малко демонстрация на властта ми. Ани, напълно сериозно ти казвам, че оная щуротия със смирението и изкуплението на грехове чрез вършенето на безкористни добрини за малко не ми докара сърдечен удар. Повече да не си посмял да се разпореждаш във владенията ми. Иначе, благодаря за империята!- отговори Самаил

– Никакво намерение нямам да се връщам в ада и то като твой заместник. Когато и да е в близкото или пък далечно бъдеще. Тъмнината действително притежава силата да се просмуче в теб и да те погълне. Не желая да се превръщам в закуска, която да увеличи мощта ѝ. Триединството е идеално в този вид- Огнената, Тъмният и Светлият. Сътворяващи, обичащи, балансиращи. Залагащи искрата на Безкрая във всяко сърце. Вдъхновяващи го да твори. За да продължава светът да бъде.–отвърна Анаил

– Смисълът на живота? Да се научиш да се смееш, докато всичко около теб гори. И да си намериш някого, с когото да пушите заедно сред и от руините.– продължи Самаил

– Болката и разрухата са преходни. Любовта, дори наранена, оставя следа, която променя всичко. И ако един човек се усмихне, ако една душа се почувства разбрана - не е ли това достатъчен смисъл?– контрира Анаил

– Една усмивка за цената на сто разбити сърца? Великолепна сделка! Само дето накрая всички все така си тръгват сами. Смисълът на живота е като пияна старица: уж ти казва накъде да вървиш, но ако я последваш, ще се озовеш гол и бос насред буря.– възмути се Самаил

– Или може би тази старица ни учи да обичаме пътя, а не края. Пътуването само по себе си е дар. Срещите, загубите, уроците.– благо отвърна Анаил на провокацията му.

– Е, тогава да вдигнем тост за великото безсмислие, което ни учи на търпение, сарказъм и тренира паметта ни! Защото, честно казано, ако не можеш да се надсмееш над живота, той ще се надсмее над теб... и със сигурност ще му се получи по-остроумно.

Аделина пое подаденото ѝ от Самаил кристално лале, пълно с полусладко шампанско и отговори на тоста на Тъмния властелин. Анаил кимна одобрително и се присъедини към тях.

Очертаваше се забавна вечност. Може би меденият месец щеше да започне още на този бряг, след още няколко чаши шампанско, които да предизвикат рязко кипване на кръвта на младоженците и нетърпимо отесняване на дрехите им. А можеше и първата брачна нощ да завърши с набат, че е започнал поредният Апокалипсис. Във всички случаи, Анаил, Аделина и Самаил, щяха да останат в историята на Безкрая като смели новатори, позволили си да обединят несъединимото, жертвайки себе си и дарявайки бъдещето си на този свят…Както и като тримата идиоти, събрали на едно място Хаос и Разрушение и оставили ги с наизчерпаем източник на алкохол, оправдавайки постъпката си с най-страшното изречение на света:

“Какво ли толкова може да се случи?”

К Р А Й