Викаха му Шаро, викаха му Роки, Белчно, Сивчо, Кучо, викаха му и МАРШ, викаха му и бягай. Той самият не знаеше как се казва, не знаеше имал ли е някога дом, имал ли е стопани. Нямаше семейство, нямаше и другари. Другите кучета се примиряваха, ровеха по боклука, ядяха мърша, но този бездомник си имаше гордост. Обикаляше квартала и пазеше високите панелки от натрапници, гонеше глутници, надушваше крадци. Децата му викаха Сивият рицар и често го закачаха. А от всичките живущи само една баба се грижеше за него. Двамата си живееха самички и си помагаха един на друг. Той я пазеше, тя го хранеше с хубава храна.
Един ден това се промени. Всяка сутрин бабата ходеше на пазар, а бездомника я придружаваше, после тя му сваляше храна. Първият ден не се появи, а кучето я чакаше пред входа на блока. Прекара цял ден, душейки входа, но от старицата нямаше следа. На другата сутрин реши, че нещо е станало. Застана до голямата черна входна врата и зачака някой да я отвори. Когато това стана, той се мушна без да се замисля и се изкачи нагоре по стълбите към стара дървена врата. Започна да лае и да дращи колкото глас има. Бабата не му отвори, но съседите излязоха.
- Мълчи, бе, помяр! – провикна се един.
- Какво искаш?! – кресна друг.
- Марш, бе! – викаше една жена.
- Това е апартамента на леля Данче – сети се четвърти.
- Нещо да не е станало?! – излязоха и още.
Набит мъж се спуна по стълбите с дърво в ръка и изгони бездомника, но около вратата на бабата се събра тълпа. Съседите започнаха да чукат и да викат, а в същото време кучето избяга навън. Отдалечи се от блока, прекоси градинката и дочу лай и скимтене. През две пресечки две големи кучета се опитваха да сдавят едно по-малко. Бездомникът скочи без да се замисля и останалите две насочиха вниманието си към него. Получи няколко ухапвания, но в крайна сметка спаси жертвата. Другото куче изглежда бе домашно, породисто, не знаеше как да се държи в такива ситуации. Имаше голяма рана на врата и не смееше да мръдне, само гледаше жално. Бездомникът се опита да му помогне, облиза раната и го подкани да се скрият, но раненото животно отказваше да мръдне.
Не след дълго някой извика кучкарите, а бездомника ги видя много късно. Малкото куче не оказа никаква съпротива, а покорно се остави да го заключат, за разлика от спасителя му, който се дърпаше колкото сила има.
Откараха ги в приюта, там се погрижиха за раните им. Имаха си собствени колибки и ги пускаха да се разхождат на воля. Другото куче се възстанови, но остана все така надменно и безразлично към бездомника, затова той не го закачаше и странеше от него. Не след дълго започнаха да идват хора, да ги гледат, да си търсят любимци. Жертвата веднага сменяше поведението, подскачаше, въртеше опашка, а големия сив бездомник лежеше в ъгъла свит и тих.
- Виж онзи в ъгъла, колко е голям и пухкав – говореше едно дете.
- О, не виж го как гледа! – сряза го майката. – Ето това е по-хубаво.
Така малкото ранено кученце бързо си намери дом и нови стопани, а бездомника остана да души оградата.
Мина едно определено време, нашият герой получаваше храна вода, имаше и къде да спи, не се оплакваше. Работниците започнаха да си шушукат, че никой не го иска и скоро ще му дойде времето. Тогава Сивият рицар разбра, че и там не може да се задържи. Един ден, докато ги бяха пуснали да се разходят, той се засили прескочи оградата и дим да го няма. Тичаше колкото му държат краката, през полето, после по пътя. Стигна табелата на града, но се обърна. Пред хоризонта имаше нещо друго, по-красиво сивия бетон. Лъхаше на влага, на свежест, на листа. Бездомникът хукна към гората, там беше неговият дом, там никой нямаше да го гони, там остана при своите прадеди.
Оттогава никой не бе виждал бездомника, само се говореше, че в гората живеело диво куче, три пъти по-силно от вълците, но два пъти по-добро.
© Kiddo All rights reserved.