Безсилие
Провокирано от произведението на Тома „Един ден в една България"
Ех, мили мой... истината е, че като бях на седемнайсет години хората се редяха с часове на дълги опашки за кашкавал, който се купуваше с купони, хляба, разбира се, също. Деляхме и пресмятахме да ни стигнат, въпреки че не знаехме до кога. Наистина, кога ли ще са следващите купони!?... Помня как се ядосвах, чакайки на опашката, от мърморенето на бабите и гнусните псувни на старците. Изпитвах нескрит гняв от това, че ми губят времето, дразнеха ме, изнервяха ме, а аз въртях очи и това беше единственото, което можех да направя. Безссссилие!
Помня как веднъж с майка ми трябваше да разделя едно яйце за обяд и вечеря. Всъщност за вечеря и не мислех толкова. Бях се прибрала от училище и бях гладна. Мама на другия ден трябваше да вземе пари, а нямахме нищо друго освен това яйце. Стоях и го гледах, очите ми се наляха със сълзи при мисълта как да го приготвя пустото яйце, така че да ни нахрани. Добре си поплаках тогава, пак от безсилие...
Когато в училище вдигнаха цената на милинката от 20 на 25 стотинки, аз месец и половина не казах нищо в къщи, просто си купувах кафе и залъгвах глада си. Не исках да тревожа повече майка ми. Някак и с глада се свиква. Макар че сутрин, някъде около 9, коремът ми надигаше страшен вой. Отвратително усещане и отново безсилие...
Първи курс в университета избягвах сутрешните лекции, защото в тихата зала, точно на най-интересните лекции, на Александър Фол, когато всички го слушахме със зяпнала уста, коремът ми предателски се развикваше, а аз умирах от срам... Безсилие...
Помня и трети курс - толкова много исках да си купя книги със стипендията, а тя не стигаше и за туба бензин, та поне да се запаля пред парламента в знак на протест. Все щяха да ме угасят по някое време. Странното е, че гладна стачка не може да обяви гладен човек, то и без друго си е гладен, кого ли ще впечатли? Безсилие... Безсилие!?
Мислех си тогава едни други неща. Мислех си, че имам много приятели, все студенти, с различни интереси, учещи в различни сфери. Събрахме се цяла група от около петнайсетина души и решихме да се разгърнем подобно пипалата на октопод, всеки в своята си дейност, та да го бутнем това правителство, вече сигурно се сещаш за кое говоря. Да, ама не! Тъкмо се организирахме и те взеха, че други го свалиха. Не съжалявам. Съжалявам само за тубата бензин, за това, че се чувствах толкова безсилна и жалка. Исках да завърша и да остана в България. Тук да живеят и моите деца. Тук, сред красотата на природата ни и сред ценностите на моите деди. Родът ми е с история, никой от нас не се дава лесно, никой не бяга. Трябваше да продължа на всяка цена, да посрещам всичко с изправена глава. Така реших, така направих и не съжалявам. Имам си корени и това, като че ли е най-хубавото.
Чувала съм от баба, как стояла като дете пред магазина с бонбони, облизвала бурканите с бонбони отвън, докато не я изгонели, очите се изпълвали със сълзи и тя си тръгвала тъжна. Така и аз стоях пред един магазин, на чиято витрина имаше пишеща машина. Цял месец ходих там да я гледам през прозореца, докато накрая не изчезна. Безсилие...
Е, сега имам дете, което възпитавам тук и се надявам да не съжалявам някой ден. Надявам се да не ú се налага да мисли за яйца, освен може би по Великден. Днес, поглеждайки назад, си давам сметка, че нещата се променят. Не чак толкова бързо, колкото бих искала, но се променят. Само да можеше и мама да го види така... 130 лв. пенсия. Безсилие...
Ех, мили мой... безсилие...
П.П. Това е по-скоро нещо споделено. Надявам се редакторите да ми простят и да проявят разбиране относно качествата на написаното. Просто е твърде дълго за коментар;)
© Анна Станоева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
след като прочетох есето ми стана някак мъчно. Мама ми е разказвала как съм плакала за шоколадово яйце в някакъв кореком, тя е имала пари, но не могла да ми го купи, защото се пазарувало с долари. Някакъв немец ми го купил, виждайки жалката картинка. Сега е по-добре! Аз не помня тези времена, но сега родителите ми могат да ми усигорят всичко, от което се нуждая, с честен труд. Сега е по-добре за мен, отколкото е било преди. Нека бъде по-добре за моето дете, отколкото е сега за мен! Поздравления за написаното!
-
Таман прочетох коментара на Ангар. Това някаква подигравка ли е? Тия шибани комунисти ми отровиха детството след 6-ти клас с купони за хляб, захар, брашно и олио. 1989-1990 г.
Аз пък съм се бил по опашки с кисели пенсионери. Бях пети клас. Добре, че бяхме двама и не си изпатих, че щяха да ми бомбят салама за една бройка.
Това ще го опиша по-подробно някои път. -
Приемам ръкавицата. Накои пишат дуети, ние пък ще създадем стил "Re"
Всъщност няма да сме първите има двама философи, които са си давали "Re" чрез трактати -
Мисля, че ще се превърне в диалог, Ани. Май и аз ще ти напиша отговор
-
Имаше Ангар и след 50-та. Поща!
-
Разказът ти наистина разплаква - от мъка и от безсилие.
Но защо не си датирала събията? Съдейки по възрастта ти, 17 годишна си била през 1990, а студентка - и по-късно. По това време вече всичко друго имаше, само пари нямаше. Купонната система в България е била премахната още около 1950 година! И друг освен мене в сайта не би трябвало да я помни - а и аз, понеже съм бил много малък, само си спомням че имаше такава! -
Мога само виртуално да ти стисна ръката... и за силата на чувствата, и за позицията, и за начина по който са защитени!
Поздрави! -
Ти си много силен Човек, Ани!!!
Разплака ме... -
Поклон, Анна!!!
За позицията ти! -
Хубав коментар! Хареса ми това "Надявам се..", което не е безсилие, а вяра и това, че държиш на корените си и имаш дете, което също ще има вяра щом майка му мисли по този начин и не хленчи!
Погледът ти е доста по-различен от прототипа, който те е вдъхновил.
Поздравявам те затова! -
Много тъжно и много вярно.Прилича ми на разказ от Уйлям Сароян където една жена на опашката откраднала един пъпеш и го скрила в пазвата си.Сароян казва "Никога не съм виждал някой човек да изглежда толкова достоен след като е извършил кражба.Тя беше откраднала за да нахрани децата си." Нещо такова.Дано някога да снанем и икономически европейци а не само географски и да няма вече такива неща.Браво Аннн.
-
хубаво разказваш
-
Така си беше...бях майка на две деца, които трябваше да нахраня...
и нямяше с какво...14 дни не можех да купя хляб...от опашка на опашка все пред мен свършваше...тъжно ми стана от този спомен...дано не се връщат тия времена...с обич, Ани. -
Много сте мили! На Еми ще напомня, че аз живея и в днешния ден и също се боря, както тогава, но сега ми е по-малко трудно. Това исках да кажа. На Тома, който ме провокира с есето си пък исках да кажа, че съм радостна от 450-те лева, които получавам, но искам да са повече за да помагам и аз повече на майка ми. Надявам се, че разказът е изяснил позицията ми. Поне това беше целта ми. Весели празници на всички и повече усмивки!
-
Хубаво е, че тук има хора, които не си спомнят това време. Хубаво е, че ние го помним. Хубаво е, че дръзна да ни го припомниш.
Докато те четях, си спомних как счупих една бутилка олио. Взета с купони. И как плаках.
Дано на децата ни никога не се случи!!!!!!! Това!!!
Не те познавам, но ми се иска да те прегърна! -
слушала съм много от майка ми за това време-купоните,опашките...борба за оцеляване направо...безсилие...но то и днес е така(за съжаление),нищо,че не се чака вече за храна...Толкова сме безсилни пред съдбата си,че е просто потресаващо...Най-тъжно е когато човек иска да направи нещо,но да няма възможност...и да усети точно това-безсилие...
Поздрав! -
Скъпа Ани, толкова ме развълнува, че се разплаках.Спомням си годините, когато гледах стоките от Кореком и си мечтаех за нещо красиво , обвито в шарен станиол.Сега пак ги гледам,но не мога да си ги позволя и се сещам за Гаврошчетата на В.Юго.
Гледахме "Сървайвър", но ние сме си ежедневно в сървайвър.Незнайно дали ще го доживеем ние, дано за децата ни бъде по добре.Просто безсилие....А от кого зависи?От всички нас....
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
