Безсилие
Провокирано от произведението на Тома „Един ден в една България"
Ех, мили мой... истината е, че като бях на седемнайсет години хората се редяха с часове на дълги опашки за кашкавал, който се купуваше с купони, хляба, разбира се, също. Деляхме и пресмятахме да ни стигнат, въпреки че не знаехме до кога. Наистина, кога ли ще са следващите купони!?... Помня как се ядосвах, чакайки на опашката, от мърморенето на бабите и гнусните псувни на старците. Изпитвах нескрит гняв от това, че ми губят времето, дразнеха ме, изнервяха ме, а аз въртях очи и това беше единственото, което можех да направя. Безссссилие!
Помня как веднъж с майка ми трябваше да разделя едно яйце за обяд и вечеря. Всъщност за вечеря и не мислех толкова. Бях се прибрала от училище и бях гладна. Мама на другия ден трябваше да вземе пари, а нямахме нищо друго освен това яйце. Стоях и го гледах, очите ми се наляха със сълзи при мисълта как да го приготвя пустото яйце, така че да ни нахрани. Добре си поплаках тогава, пак от безсилие...
Когато в училище вдигнаха цената на милинката от 20 на 25 стотинки, аз месец и половина не казах нищо в къщи, просто си купувах кафе и залъгвах глада си. Не исках да тревожа повече майка ми. Някак и с глада се свиква. Макар че сутрин, някъде около 9, коремът ми надигаше страшен вой. Отвратително усещане и отново безсилие...
Първи курс в университета избягвах сутрешните лекции, защото в тихата зала, точно на най-интересните лекции, на Александър Фол, когато всички го слушахме със зяпнала уста, коремът ми предателски се развикваше, а аз умирах от срам... Безсилие...
Помня и трети курс - толкова много исках да си купя книги със стипендията, а тя не стигаше и за туба бензин, та поне да се запаля пред парламента в знак на протест. Все щяха да ме угасят по някое време. Странното е, че гладна стачка не може да обяви гладен човек, то и без друго си е гладен, кого ли ще впечатли? Безсилие... Безсилие!?
Мислех си тогава едни други неща. Мислех си, че имам много приятели, все студенти, с различни интереси, учещи в различни сфери. Събрахме се цяла група от около петнайсетина души и решихме да се разгърнем подобно пипалата на октопод, всеки в своята си дейност, та да го бутнем това правителство, вече сигурно се сещаш за кое говоря. Да, ама не! Тъкмо се организирахме и те взеха, че други го свалиха. Не съжалявам. Съжалявам само за тубата бензин, за това, че се чувствах толкова безсилна и жалка. Исках да завърша и да остана в България. Тук да живеят и моите деца. Тук, сред красотата на природата ни и сред ценностите на моите деди. Родът ми е с история, никой от нас не се дава лесно, никой не бяга. Трябваше да продължа на всяка цена, да посрещам всичко с изправена глава. Така реших, така направих и не съжалявам. Имам си корени и това, като че ли е най-хубавото.
Чувала съм от баба, как стояла като дете пред магазина с бонбони, облизвала бурканите с бонбони отвън, докато не я изгонели, очите се изпълвали със сълзи и тя си тръгвала тъжна. Така и аз стоях пред един магазин, на чиято витрина имаше пишеща машина. Цял месец ходих там да я гледам през прозореца, докато накрая не изчезна. Безсилие...
Е, сега имам дете, което възпитавам тук и се надявам да не съжалявам някой ден. Надявам се да не ú се налага да мисли за яйца, освен може би по Великден. Днес, поглеждайки назад, си давам сметка, че нещата се променят. Не чак толкова бързо, колкото бих искала, но се променят. Само да можеше и мама да го види така... 130 лв. пенсия. Безсилие...
Ех, мили мой... безсилие...
П.П. Това е по-скоро нещо споделено. Надявам се редакторите да ми простят и да проявят разбиране относно качествата на написаното. Просто е твърде дълго за коментар;)
© Анна Станоева All rights reserved.
Това ще го опиша по-подробно някои път.
Всъщност няма да сме първите има двама философи, които са си давали "Re" чрез трактати