Би брутално
The work is not suitable for people under 18 years of age.
!!!! ПРЕДУПРЕЖДАВАМ!!! ДА НЕ СЕ ЧЕТЕ ОТ ХОРА СЪС СЛАБА ПСИХИКА ИЛИ ОТ НЕПЪЛНОЛЕТНИ ТАКИВА!!!
“Човешката душа е симбиоза между бялото и черното, те непрестанно са в противовес, като ту едната, ту другата страна взима надмощие. В моята мракът отдавна е победител. Тъмнината е пропила крехките стени на сърцето ми и като гной, разяждащ плътта, трови всичко в мен. Аз бръкнах надълбоко в бликащия като вулкан катран, извиращ от най-греховното в мен, и извадих това – една изповед за греховете ми, извършени преди десет години.
Тогава, преди да пропадна до дъното на нечовешкото, бях уважаван човек, бизмеснем със сериозни възможности и позиции. Търговията, която извършвах, вървеше повече от добре и в банковата ми сметка постоянно постъпваха солидни парични преводи. Обиколих света – видях неща, за които повечето хора само са мечтали, докоснах се до непознати култури, опитвах ястия, които са предназначени за крале, имах жени, коя от коя по-красиви и съблазнителни – бях видял всичко, по много. С годините постепенно се пренаситих и накрая нищо не ми беше сладко, не привличаше внимание ми. Започнах да живея на изуст, без онази страст, която изпитвах преди години. Правех всичко машинално, без да се замислям, без да вниквам в същността му, без излишни подробности. И тъкмо когато бях убеден, че животът няма какво повече да ми предложи, той ми поднесе нещо, което преобърна света ми завинаги.
Един прекрасен неделен следобед аз се срещнах с един стар мой другар, с когото не се бяхме виждали от доста време. Беше ме поканил на откриването на последния си пет-звезден хотел в столицата, който беше истинско произведение на изкуствто – двадесет-етажна сграда от мрамор се извисяваше като исполин на фона на останалите около нея. Партито беше на последния етаж. Наоколо имаше няколко шведски маси, отрупани с всякакви блюда и украси, а сервитьори в смокинги и папионки обикаляха чевръсто и предлагаха на гостите марков алкохол и пури. Коктейлът протичаше спокойно и лежерно, обстановката беше допълвана от звуците на цигулките в ръцете на няколко музиканти, слънцето беше започнало да залязва и оцветяваше небето в красиви багри. Точно тогава аз и моят приятел се бяхме отделили на балкона и с усмивка си спомняхме младостта:
- Помниш ли, Павеле, когато бяхме хлапаци, с безброй мечти, нахъсани, надъхани да станем велики хора. Как се борехме тогава, как се лишавахме, за да имаме повече да влагаме в бизнеса. И как не се отказахме, за да стигнем до тук и да имаме всичко. – говорех аз с носталгия по изминалите дни
- Ех, Наско, приятелю – това забравя ли се? Целият този път до тук, всичко преживяно, падането, ставането, за да имаме своите империи. За да можем сега, на тези години, да живеем спокойно и безгрижно. Наздраве за парите, друже. – отвърна ми той и вдигна чашата си Сваровки към мен
- А, за парите.... Те вече нямат ценност, не ми носят щастие... Право да ти кажа, не ме интересуват милионите...няма нещо, което да мога да си купя с тях и да ме зарадва. – тъжно отбелязах аз
- Знам за какво говориш...но винаги има нещо, което да ти се предложи.
- И какво е то, кажи ми ! Познаваш ме, знаеш как живях, какво имах – всичко, което исках. А сега...всичко е сиво и безлично.
- Любов ли ти липсва? – попита моят приятел
- Каква любов, Павеле, всяка кучка се влюбва в парите ми и изпълнява фантазиите ми за поредната чанта Прада и обувки на Армани. Отдавна се отказах от любовта, не ми е необходима. За друго говоря – изживяване. Нещо ново, непознато – това ми липсва! И не знам къде да го намеря.
Приятелят ми ме гледаше сериозно и студено и само можех да гадая какви мисли минават през него.
До края на вечерта продължихме да разговаряме на различни теми. Запознах се с една млада дама, която спокойно можеше да ми бъде дъщеря. Беше висока и добре сложена, с коси цвят шоколад и големи зелени очи. Не се мина много време докато се озовахме в президентския апартамент етаж по-надолу. Красивото й тяло се извиваше като струна в ръцете ми, покорно изпълняваше желанията ми и се раздаваше без свян. Накрая се сгуши като дете на голямата спалня и заспа. Но мен сън не ме хващаше. Поредната до болка позната и изтъркана нощ, която задоволи тялото, но не и духа ми. Имах нужда от нещо повече, от нещо ново.
На другият ден девойката се събуди докато закопчавах ризата си. Усмихна ми се чаровно и попита:
- Имаш ли нужда от помощ?
- Не, миличка, почивай си. Аз обаче трябва да тръгвам. До шкафа ти оставих нещо малко за благодарност.
Момичето чевръсто се извърна и сграбчи плика за писмо. Отвори го с лукава усмивка и извади десетина стотачки. Погледна ме делово и ми кимна в съгласие, а аз се усмихнах и затворих вратата зад себе си.
До края на деня бях в офиса си. Трябваше да свърша малко работа и да сключа сделка с едни нови белгийски клиенти. По едно време телефнът ми позвъня и на екрана прочетох името на Павел:
- Да?
- Хареса ли ти апартамента? – с подхилкване попита той
- Пиша 6 на архитекта и дизайнера ти, браво, страхотен е.
- Надявам се да ти останат хубави спомени от него.
- От него и от още сто такива ако питаш за това.
- Ти май наистина си се отчаял от живота.
- Отчаял не, отегчен е думата.
- Разбирам. Виж, искам да говорим нещо с теб на тази тема. Ела утре на закуска в Хилтън. Ще те чакам там в десет. Мисля, че мога да ти помогна.
- Звучиш обещаващо. Добре, ще се видим утре.
Затворих слушалката и лека тръпка мина през тялото ми. Павел ме познаваше и нямаше да ми предложи нещо, което нямаше да ми хареса. Любопитството ми се събуди, зачудих се какво ли щеше да ми каже. Имах ден време да разбера.
На 10 август в десет и три минути аз прекрачих прага на ресторанта в Хилтън и на една задна маса видях Павел спокойно да пие кафе и фреш:
- Ох, голяма жега ще е днес, още от сега ми е трудно на това слънце. – негодувах аз, докато свалях слънчевите си очила
- До колкото знам от Ферари са се погрижили за прохладата на шофьорите. – с усмивка отбеляза Павел
- Спор няма, но не може навсякъде с колата. – отвърнах аз и се облегнах назад. В този момент дойде една сервитьорка и ме попита какво желая – Дълго кафе с мед и кънела и една минерална вода, студена, с лед и лайм
- Смесваш сладкото и горчивота, а? – лукаво ме погледна Павел
- Знаеш как е в живота. – усмихнах се аз
- Точно за това исках да говорим с теб. – добави той и снижи гласа си – Имам нещо, което ще преобърне представите ти за забавление, но е сложно.
- Не те разбирам. – бях объркан – Незаконно ли е?
- Ха-ха ... меко казано, Наско, меко казано.
- Заинстригува ме. Колко?
- Много.
- Колко много?
- Сто.
- Солено е.
- Парите са нищо за това, за което ти говоря. Ще видиш нещо, което не си помислял, че можв да ти се предложи от първа ръка. – Павел говореше бавно, но също толкова сериозно
- Хм...ами рискът? – попитах аз
- Не е малък...но си подсигурен.
- Как?
- Никой не знае кой е в залата, всички са с маски, парите се дават кеш, няма банки, няма документи.
- А ако някой реши да ги изпорти?
- До сега не се е случвало. Всеки път действието е на различно място, разбира се в последния момент. Пък и на всякъде има камери и сензори, гардове пазят периметрите километри наред, до сега не е имало издънки.
Аз стоях и слушах внимателно какво ми говореше моят приятел. Нещо вътре в мен, скрито надълбото, се събуждаше, надигаше се и беше нетърпеливо да вкуси от тази нова и непозната наслада. Но усещах и нещо друго, нещо плашещо, което ме предупреждаваше да не пристъпвам тази граница. Бях раздвоен. Унесен в мислите си, не видях как сервитьорката донесе поръчката ми и остави топлата течност точно пред мен. След малко аз се сепнах и усетих силна жажда, затова отпих от ледено студената минерална вода. Студът скова гърлото ми и ми причини болка. За секунда можех да се закълна, че невидима ръка стисна силно гръкляна ми и не можех да дишам.
По-късно вечерта се намерих вкъщи седнал на големия диван, машинално слушащ новините на голямата плазма. Съобщаваха нещо за изборите, за дразгите между партиите и представителите им, но всичко това оставаше някъде в нищото, защото умът ми беше зает с други мисли. Разсъждавах над думите на Павел, опитвах се да си представя какво можеше да е това ново преживяване, за което ми говореше. Защо всичко беше толкова потайно, нима щях да прекрача прага на нещо секретно? Тези и други въпроси витаеха в съзнанието ми и ме караха да стоя скован.
Няколко дни по-късно Павел отново пожела да се срещнем:
- Имаме място и час. – обясни ми той
- Слушам те. – продумах аз и усетих как сърцето ми се сви от вълнение
- Подай ми салфетката си. – помоли той, след което извади черна химикалка от джоба си и написа няколко думи на кърпата – Предпочитам да ти го покажа, вместо да ти го кажа. Знаеш как е с тези телефони, не е ясно дали някой не слуша.
Аз погледнах приятеля ми озадачено, но не казах нищо, а само прибрах салфетката в портфейла си, като преди това видях датата на събитието – 17 ноември. Имах три месеца да пренастроя съзнанието си за нещо ново, да освободя ума си от предразсъдъците и да се подготвя за срещата.
Това време бързо отлетя и на уречена дата двамата с Павел си наехме кола и тръгнахме към мястото. През няколкото часа път почти не говорехме. И двамата се бяхме вглъбили в случващото се и бяхме съсредоточили мислите си към предстоящото забавление.
Когато пристигнахме, двама мъже с тъмни очила и дрехи ни посрещнаха. Единият от тях взе ключовете за колата ни и я закара при другите, а вторият ни покани да се качим в един стар джип. След като го направихме, на лицата ни бяха сложени плътни маски, с които не виждахме нищо. Около час беше пътят до новото място. Когато слязохме, от джипа ни свалиха маските и установих, че се намираме някъде навътре в гората в пуста местност. Наоколо се виждаха само дървета и скали, растителността беше избуяла, нямаше и следа от проправена пътечка. Мъжът с тъмните очила ни поведе на накъде. С него вървяхме около десетина минути, докато не стигнахме до нещо като вход на пещера:
- Господа, моята работа с вас приключи, желая ви приятно гледане. – каза ни той и с жест ни подкани да влезем навътре.
Двамата тръгнахме плахо към тъмнината, но след няколко метра вече се виждаше светлина. Когато я достигнахме, друг мъж в тъмен костюм, но по-възрастен от предишния, ни приветства:
- Добре дошли, господа, надявам се пътуването ви да е било приятно? – започна той с поклон
- Благодаря, добре пътувахме. – каза Павел и кимна с глава
- Чудесно! Може ли да ви помоля за куфарчетата?
- Ето. – отново отвърна Павел и подаде металната чанта към мъжът. Същото сторих и аз.
Домакинът ги отвори, прегледа съдържанието, и след като установи, че всичко с парите е наред, добави:
- Последвайте ме.
Той ни поведе навътре към пещерата и сега видях, че беше изкуствено създадена. Не мога да кажа с точност какви материали бяха използвани при направата й, но колкото по-навътре навлизахме, толкова повече това, което виждах, ми приличаше на бойна арена. Накрая стигнахме неголяма стъклена стая, от която се виждаше ограден терен. Във стаята имаше няколко изискани маси, а около тях бяха наредени кожени дивани. От една врата влизаха голи сервитьорки с маски и предлагаха скъп алкохол на гостите. Преди да влезем вътре, на нас също ни бяха раздадени маски, които не биваше да сваляме при никакви обстоятелства. Мъжът ни отключи вратата, след което ни настани на една по-близка до стъклото маса. Предупреди ни също, да не разговаряме с другите гости, като ни намекна, че ако нарушим някое от правилата, наказанията ще са сурови. Накрая ни пожела приятно гледане и излезе от вратата, заключвайки я от другата страна.
С Павел стояхме тихо и нервно хвърляхме погледи наляво и надясно. Освен нас, в стаята имаше още няколко човека, който стояха спокойно във фотьойлите и сякаш необезпокоявани от нищо, отпиваха от алкохола на малки глътки и чакаха представлението да започне. Погледът ми се спря на оголения под на ограденото пространство. Ние се намирахме някак си етаж по-нагоре, от където можехме да виждаме всичко, което се случваше на сцената. А тя беше прашна и мръсна, тук-там прозираха тъмни петна, а по крайщата се виждаха размазани изпражнения. Чудех се дали са животински или човешки.
В следващите двайсетина минути към нас се присъединиха още двама мъже и една жена, като и тримата дойдоха по сами. Господата седнаха някъде назад, а дамата се настани на метър от нас. След малко осветлението угасна и в стъклената стая настана мрак. За пореден път усетих тръпки да лазят по сърцето ми. Чудех се какво ли ще се случи сега и вече нямах търпения да видя това, за което бях дошъл.
След малко на сцената излезе мъж на средна възраст с аристократичен вид и маниери и заговори:
- Човекът … най-доброто творени на Бог. Неговият любимец, неговата слабост, неговото дете… Било му дадено всичко, рай, в който да живее, храна, която сама никне, вода, която никога не пресъхва. Човекът сам бил Бог, поставен наравно със своя създател. Но какво направил в замяна? Имал само една забрана, само едно нещо, което не трябвало да прави, и той нарушил заповедта. И бил наказан…дошъл тук, на земята, където започнал да се множи и да трови земята със семето си. – мъжът говореше толкова чувствено и изразно, че за момент си помислих, че вярва напълно в думите си – Хиляди година историята става свидетел на човешкото падение, на греховете ни, на жаждата ни за мъст, на най-тъмните ни страсти. Позор!! Всички хора са позор, гнусна сган, която не заслужава да живее! Никога не ни е достатъчно, алчни сме, искаме повече и повече. За пари, за власт, за могъщество…не научаваше уроците си и повтаряме грешките от миналото – две световни войни, а сега сме на прага на трета. – мъжът се изхрачи и изтри устата си с ръкав – Ще кажете „Ние сме плод на времето и нравите, в които живеем” , но кой всъщност задава правилата? Кой определя законите? Нима не сме ние самите ?! Огледайте се – какво виждате? Разруха? Да! Но защо? Защото ние се САМОРАЗРУШАВАМЕ!!!! Отворете си очите и го признайте – така е! Човекът е единственото същество, което върви срещу себе си, срещу природата си.. и става все по-зъл, по-арогантен, по-безмилостен, по-нечовек…Звяр! Демон! Чудовище! Това сме всички ние и няма нужда да отричаме, защото всеки от вас знае, там надълбоко, в прогнилите ви души, че това е истината.
Аз стоях и съсредоточено слушах пламенната реч на мъжът. По дяволите, всичко, което казваше, беше така! В думите му имаше толкова много истина и толкова много съжаление. Как не се бях замислял по-рано – първоизточникът, това е ключът към всичко. Ние сме прокълнати, и в библията го пише : „ … и нека жената в кръв да живее и с мъки да ражда, а мъжът и с труд и под на чело да изкарва хляба…” Цитатът ми не беше точен, но в този миг мислите ми бяха прекалено архаични, за да си спомня точно казаното в светата книга.
- Смятате, че не съм прав, че на човека все пак трябва да му се даде шанс? Не! Не го заслужаваме, не сме достойни за него…и сега ще ви го докажа… - мъжът завърши словото си и се оттегли в тъмнината.
Аз все още разсъждавах върху думите му, когато изведнъж от някъде на сцената нахълта една жена и започна да крещи:
- Моля ви, помогнете ми ! Спасете ме, не искам да умра! Моля ви! – хората в стъклената стая се оживиха, а аз се ококорих и инстинктивно погледнах Павел, който беше сложил ръка пред лицето си и беше потънал във фотьойла.
Явно стъклото, което ни делеше, беше огледално отвън, защото жената очевидно не ни виждаше. Тя тичаше на посоки, тропаше и крещеше, плачеше и умоляваше за помощ. След малко от някъде се появи мъж в дрипи и с грозно изражение. При вида му жената още повече се разкрещя и започна да бяга. Той изрева силно и я подгони. Беше по-бърз от нея, затова когато я настигна я спъна ловко и тя се строполи по лице в прахта. След това я хвана за косата и я вдигна грубо. От носа и течеше кръв, а очите й бяха замъглени от сълзи. Тя продължи да крещи, но той я удари толкова силно през устата, че й сцепи устната. След това я подпря на стената, раздра дрехите й и брутално я изнасили. След малко по бедрата й започна да се стича кръв, явно беше девствена. Вече не пищеше, нито се дърпаше, единственото движение, което направи беше да се обърне с лице към мен и да ме погледне в очите. Това ме стресира до основи. Нямаше как да ме вижда, и стъклото, и маската ме пазеха, но тя гледаше право в очите ми и в нейните аз можех да прочета огромната агония, която изпитваше в момента. Знаех, че това е реалност, а не постановка, и душата ми се свиваше с всеки тласък на изрода. Преместих поглед надолу, към пода и секунди по-късно, щом отново погледнах към сцената, видях, че момичето е затворило очите си. „Боже, дали е жива?!” нямаше как да не се запитам.
След малко извратенякът очевидно свърши, защото се махна от нея и излезе. Тя полежа известно време така, след което се надигна и аз мислено си отдъхнах, че все пак е жива. Двама мъже с качулки влязоха вътре и я изнесоха. Къде, така и не разбрах.
След няколко минути отново излезе аристократичният мъж и заговори:
- Още ли смятате, че човекът трябва да живее, да го има? Да посягаш на невинен е престъпление на морала, на тялото, на духа! С какво това момиче е заслужило такава съдба? С нищо! Това, дами и господа, се случва всеки ден, навсякъде по света. А последствията? Ето ги…
Мъжът се оттегли и след малко на сцената докараха жена в напреднала бременност, която викаше и псуваше. Косата й беше сплъстена, дрехите - мръсни и навярно миризливи, а в очите й се четеше такава болка и злоба, че за момент се стреснах. Двамата мъже, които я водеха, я държаха на колене с ръце, оковани във вериги. Тя пищеше и се опитваше да се освободи. По едно време утихна, а после виковете и станаха различни. Мъжете се спогледаха и единият даде знак на другия да я освободи. Махната й веригите и я оставиха сама. Явно много я болеше, защото се беше хванала за корема и пищеше неистово. Аз гледах безучастно и вече започвах да съжалявам, че дойдох. Толкова болка и мъка на едно място, толкова провалени животи и пречупени мечти, беше твърде много.
Изведнъж жената започна да диша тежко и спря да пищи. Когато погледнах встрани, видях, че лежи в локва кръв. Поседя малко така и след това понечи да се изправи. Залюля се, и се подпря на една стена, за да не падне, но когато се изправи, аз едвам се сдържах да не извикам – току що роденото й бебе висеше на пъпната връв! Жената се движеше бавно по стената, а бебето й се влачеше след нея. Малкото същество вече беше започнало да плаче, но тя не се обръщаше назад, а продължи да върви, придържайки се по стената. Скришом се огледах в публиката – всички присъстващи бяха затаили дъх и нервно чакаха да видят какво ще се случи.
След малко жената се спря и седна на земята. Изражението й беше страшно – всички ужасни неща се сливаха в една адска гротеска. Очите и бяха леко притворени, устата й се изкривяваше в нечовешка усмивка, а устните й нашепваха нещо, което не можех да чуя. Изведнъж кокалестите й пръсти се протегнаха и сграбчиха един средно голям камък. Тя вдигна окървавената си рокля и стовари предмета върху пъпната връв. Последва писък…после втори, а накрая и трети.
Беше постигнала това, което искаше – беше се освободила от неприятния товар. Бебето седеше все така грозно в прахта и плачеше. Майка му се надигна за сетен път, застана над него и с всичка сила стовари камъка върху главата му с писък:
- Умри, изчадие адско! Умри! Умрии! – крещеше тя и продължаваше да налага трупа с камъка.
В този миг сърцето ми спря, мога да се закълна, че ми се искаше земята да се отвори и да ме погълне, аз също и да умра с малкото бебе. Погледнах към Павел, който също отправи поглед към мен и това беше най-ужасното нещо, което видях – той се усмихваше спокойно, сякаш ми казваше „Всичко е наред, забавлявай се”. В този момент разбрах – приятелят ми беше паднал на дъното и ме бе повлякъл със себе си.
Двамата мъже отново влязоха вътре и застанаха пред жената. Тя започна да крещи и да ги псува и понечи да замахне с камъка по тях, но единият бързо извади пистолет със заглушител и се прицели. След секунда тя падна мъртва на земята, а двамата завлачиха тялото й извън сцената.
Всичко ми стана ясно – бях в попаднал в някаква извратена игра, от която имах огромното желание да се махна. Но знаех, че изход нямаше. Единствената врата, през която влязохме, беше заключена отвън, за бягство не можеше и дума да става. Бях наказан да седя и гледам зверствата, които собственият ми вид беше сътворил.
Обхванат от шока, аз не усетих кога аристократичният мъж беше излязъл и бе започнал словото си:
- … детеубийство! Коя майка в природата посяга на отрочето си? Никой друг! Единствено човекът е способен да затрие собствената си кръв и плът без да му мигне окото.. – той гледаше с отвръщение към нас, а аз с усилия на волята се сдържах да се извикам.
- Зверове, изчадия, пркълнати сме ние и семето ни и така ще бъде завинаги! Нямаме капка милост, разрушаваме, убиваме, превземаме...и все не ни стига, искаме още и още, и още... Но ако някой посегне на нашето...?
Мъжът се скри и след минути на сцената изритаха някакво малко дете. Беше на не повече от 10-12 години, не можех да позная момче или момиче беше. Косата му беше дълга и чорлава, кожата-мръсна и мазна, дрехите – дрипи. Малкото същество се огледа бързо, вдиша няколко пъти и се затича към трупа на бебето. Това, което последва, ме отврати – детето започна да човърка безжизненото тяло, да дърпа и къса черва и лакомо да ги слага в устата си. Усещах как храната започваше да се надига в гърлото ми, затова извих очи на страни, но само за да стана свидетел на още по-потресаваща гледка – жената до нас бръкна бавно в чантата си извади някакъв предмет, който първоначално не разпознах, тей като беше тъмно. След това с бързи и скрити движения, без да сваля очи от сцената, тя пъхна предмета под полата си и го намести. Аз гледах ококорен и не знаех как да реагирам – жената мастурбираше, гледайки как детето разкъсва малкия труп! Бях погнусен, чувствах се толкова омърсен, исках да умра. Но в този момент силен вик привлече вниманието ми отново към сцената. Изневиделица от някъде се появи друго дете, видимо по-голямо, което стискаче друг човешки крайник в ръцете си. Когато двете деца се бяха срещнали, помежду им избухна война. По-малкото дете сграбчи трупа на бебето и с всичка сила го запрати по другото. Бебешкото тяло го удари силно по лицето и второто дете остана на място. След малко се осъзна, изплю няколко зъба и се затича към първото дете, крещеейки. Удари го с крайника по главата и я разби. Отново се чу ужасяващ писък. Двете деца се хвърлиха едно върху друго и като диви животни започнаха да се търкалят в прахта. Те се хапеха и късаха меса от телата си, дърпаха си косите до скъсване, ритаха и удряха по другото. След минути всичко стана в кръв, но двете деца не спираха ожесточената си битка. Тих вик ме накара да погледна настрани – жената до нас извършваше бързи движения под полата си и дишаше тежко. След още малко почти извика и се отпусна блажено назад в креслото. В този момент на мен ми стана толкова лошо, че се извих и повърнах в краката си:
- Наско, добре ли и? – ппите ме Павел видимо загрижен
Аз не отговорих нищо, а само извадих кърпичка и си избърсах устата. В този момент изпитвах такава омраза към приятеля си, че може би след всичко видяно до сега, аз бях този, които искаше да убива.
Инстинктивно погледнах към сцената и видях как по-голямото дете триумфира върху по-малкото. Победителят беше ясен, макар и силно ранен. По-голямото дете застана над по-малкото и стъпи върху него. Сложи единия си крак на гърлото му, а другия – на сърцето и започна да натиска със сетни сили. По-малкото дете почти не се съпротивляваше, явно беше смъртоносно ранено. След малко се чу глух пукот и разбрах, че второто дете беше прекършило гърлото на първото. То се изправи победоносно и се изпика на трупа. След това се затътри на някъде и изчезна в нищото.
След малко отново двама мъже излязоха и прибраха трупа на детето, а този на бебето сритаха в ъгъла. Не можех да седя безучастно и да гледам това безумие! Тази гавра с човешкия живот, с всичко ценно и свято. Не можех да дишам. Усещах как огромен камък се беше стоварил върху гърдите ми и не можех да мръдна. Знаех, че продължа ли да гледам това отвратително нещо, никога повече нямаше да бъда човек, затова сторих немислимото.
- Не мога да дишам!!! Задушавам се!!! Изведете ме от тук!!! – аз крещях с цяло гърло и се държах налудничево. Всички присъстващи впериха поглед в мен и видях страха в очите им.
Аз изтичах бързо до врата и започнах да блъскам по нея и да викам за помощ. Павел дотича до мен и с притеснение започна да ме пита какво е станало, но аз не му обърнах внимание, а продължих да блъскам по вратата докато тя не се отвори. Там ме чакаха двама мъже с тъмни очила и студени изражения:
- Изведете ме от тук!! Сърцето ми!! Умирам!! – продължавах да се моля аз, но тогава се случи нещо, което смрази кръвта ми.
Трима от гостите скочиха светкавично и извадиха пистолети:
- Никой да не мърда!! Полиция!!! – те насочиха оръжията си към двамата мъже, които понечиха да стрелят, но ченгетата бяха по-бързи от тях.
В цялата суматоха изведнъж наприиждаха още полицаи с жилетки и каски и ни обградиха. Някъде се чуваха изстрели, викове и крясъци, псувни и грозни писъци. Последното нещо, което усетих преди да изгубя съзнание, беше студена стомана да се допира до слепоочието ми...
***
Не ме оставиха дълго време да лежа в болницата. Делото беше насречено, процесът бе кратък и ясен. Оказа се, че службите на реда са наблюдавали „групата“ от доста време и имат достатъчно доказателства, че да действат със замах. Така и не разбрах кой беше създал този адски цирк, нито кои бяха злощастните участници в него. Павел беше смъртоносно прострелян по време на акцията, а аз трябваше да платя шест цифрена глоба преди да вляза в затвора до края на живота си.
Днес, години по-късно аз все още не мога да забравя преживяното, нито да се отърся от ужаса. Проклинам деня, в който се съгласих да гледам това ново забавление, мразя и очите си, които попиха деградиралите образи. Трябва да се отърва от тях! Да, дължа го на себе си, дължа го и на всички онези, които насила бяха превърнати в змарионетки. Това е една истинска история за падението на един човек, които се моли за прошка и се разкайва жестоко! Живот, чиято стойност не струва пукнат лев и не заслужава да продължава!! Аз започнах всичко това и аз ще съм този, който ще го спре...“
Дежурният полицай предаде на шефа си писмото и окървавения плик с очните ябълки на мъжа, докато други негови колеги сваляха леденото му тяло от саморъчно направеното бесило.
The End
© Виктория All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
90 коментара, от които сигурно 80 излишни?
вие какво си въобразявате?!
нямам намерение да търпя подобни изстъпления.
следващ коментар ще прати произведението, заедно с шедьоврите под него, директно в коша. -
Иванова (Ина Порчева ): От кога самозащитата са жажда за внимание? През цялото време става въпрос за едно и също нещо - неразбиране! Затова ще сея и урагани ако трябва. Няма върху какво да мисля - думи без стойност. Когато подходът към някого е неправилен, грешката е допусната още в зародиш. И явно не е нищо, а направо си е едно голямо НЕЩО щом си правите труда все ще да говорите
В колажи казваш... хм... не се сещам за случая, затова ще игнорирам прозрението ти и не бъркайте, г-жо, не аз съм човекът, който обяви хората за малоумни
И все пак, нека сложим край, тоест аз ще сложа края, защото вашият самоконтрол явно има нужда от шлифоване -
Не ме интересува какво мислиш и как интерпретираш текста. За мен той е това, което исках да бъде. Точка.
-
Тогава не ме питай защо си нагъл - обясних ти, а с продължаващото ти писане ти показваш, че съм права. И права е petinka67 (Петя Кръстева), това не е форум.
-
МОЛЯ, МИНЕТЕ НА ЛИЧНИ - ТАКА САМО СПАМИТЕ САЙТА!!!
-
Ти СИ нагъл.
-
Хахахахахахахахахаха шегаджия
-
Радвам се, че ми пишеш дълги коментари и се напъваш толкова, но вече спрях да ги чета Май е било излишно :D
-
Ей, не спряхте да обиждате момичето и да се правите на интересни. 40-годишните, дайте малко път на младия човек!
Няколко думи към Румен Митов:
Емпатия - способността на човек да съпреживява емоциите, мислите и чувствата на другия.
Завист - емоция, която изразява вътрешна злоба , предизвикана от успеха на други хора.
Възпитание - процес, при който се оформят норми и форми на поведение в обществото.
Наглост - поведение, което показва безочливост, нахалство и арогантност.
И което в никакъв случай не прави чест на човека,който го проявява. -
Явно звездичките не са помогнали, карай. Но като сте публикуващи редактори, укротявайте тези, които имат нужда. За наглостта на дадения потребител смятам, че съм си в правото!
-
Виктория, последният ви коментар е изтрит, поради груби обиди и нецензурни изрази. Моля, въздържайте се занапред. Ако тази истерия продължи, ще изтрия всички коментари, вкл. и тези, които поощряват разказа. Ние сме публикуващи редактори, не звероукротители
-
Мисля, че някой коментиращи, се опитват да проектират чертите и постъпките на лирическите герои върху личността на автора. По този критерий Стивън Кинг би трябвало да е най-откаченият и извратен човек на света...
Всеки има право да търси собствени похвати в изкуството, а скандалното винаги печели...Примерът е точно в този разказ. Провокацията винаги те хваща за гърлото.
Поздрав! -
Заглавието е честно, червената точка си е има - какво очаквахте отдолу, а? Ако някой се е изненадал от текста, значи не е внимавал в час! Момичето има идея, опитва се да я развива и защитава, въздействащо при това! Липсва й само опит да си шлайфа написаното, ама тя е на 22 Има и правописни грешки, вярно, но това е напълно поправимо.
Браво на Ники, че все пак го е публикувала! -
От теб съвети не желая, благодаря. Ако се беше държал като нормален човек, включвайки критиката си, щях да ти приема мнението, но след като първо не спря да се заяждаш и второ ПРОДЪЛЖАВАШ най-нагло и нахално да си вреш носа там, където НЕ СИ ЖЕЛАН, просто думите са излишни.
-
Иванова (Ина Порчева ): Това е твоето мнение, ти имаш право на него, но аз пък имам право да не се съглася с него. Нека няма нормални хора, а това, че ти не си разбрала смисъла, не е моя грижа И не ме съди за обидите, а май ти първо трябва да прочетеш коментарите, преди да се изказваш неподготвена. И последно - нямам за какво да се примирявам За себе си аз имам успех, за другите - кой както иска да го гледа
-
Боже, хора, осъзнайте се малко 0_о Вие превърнахте спора в нещо, което го има и в разказа - не го ли усещате? Само гротесковите сцени ли ви привлякоха вниманието? Ако е така, много жалко. Видях, че всеки го интерпретира по свой начин, а какво съм искала да кажа аз - по-добре ме питайте, а недейте да правите аутопсия на текста. И не ме сравнявайте с поети и писатели от световна класа - никога не съм претендирала за нещо такова. Или и вие се опитате да наложите някакво превъзходство ? Малка съм била, заблудена съм била, без опит - а вие какви сте, безгрешни Айде, бе! И за пореден път казвам на Веселяка или там както ти е името (между другото много грешно си си избрал псевдонима) да не си позволява да обижда мен или някой от другите потребители! Кризата на средната възраст си я лекувай на друго място!!! И хиляда коментара да напишеш, пак няма да си над мен, и 15 двойки да ми издействаш, все ще има един, който да даде шестица, която толкова силно ти бърка в здравето. И да, глупав е човека, незрял е, има още много да учи, щом напада това, което не разбира и се зъби като оскотяло животно...
А по отношение на изказа ми - не съм поет, че да пудря думите, смятам, че нещата не е необходимо да се казват сложно и завъртяно, че да се разберат. И ако бяхте обърнали малко внимание на детайлите, щяхте да се сетите, че целият разказ е писмо - писано е така, както един обикновен човек би разказал историята си, за да изглежда по-истинско. "О, свещена простота.“ както е казал Ян Хус (уау, "малката" май все пак има обща култура, не думайте...) DAFAQ -
Самоцелен ужас, самоцелно търсене на плашещ, отвращаващ сюжет. Това виждам аз. Диаболизмът в литературата е достатъчно старо явление, за да сме чели туй-онуй. Е, туй не е като онуй, дето съм чела, а бая съм чела. Освен това автора трябва да е подготвен и да знае, че когато публикува, коментари( в това число и негативни) ще има. Иначе мен ме впечатли (и покруси, донякъде), това, че Вики се опитва да представи психопатичното...не, не просто психопатичното, а болното поведение на героите си като нещо неизбежно - тоест, всеки от нас би могъл да е в тази ситуация, ако се почувства преситен и жаден за нови усещания. Ако имаше нотка мистика, щеше да е по-леко за възприемане, защото си оставяме вратичка за спасение на душите. Не знам дали се изразявам ясно, просто човекът в мен се съпротивлява дори на идеята, че нормален човек може да е толкова зъл. Чистото зло никога не може да е нормално. В киното "Антихрист" на фон Триерер например, е такъв - гнъс и отврат, но има естетика, макар и извратена. Същото е и в Андалуското куче на Бунюел - онзи бръснач през окото ще ме преследва бая време, но все пак всичко се движи на ръба на нереалното, на лудостта...Както и да е.
Колкото до стилистичните и други грешки, с редакция могат да се оправят, не са чак толкова много и не те са проблем. -
Румене, има две причини, поради които не си струва да се хАбиш тук. Първата е самото недоразумение, наречено разказ. Втората е неговият автор - виж му "творчеството" и старите му коментари и ще разбереш, че девойчето иска да впечатли някакъв определен човек, а не теб, мен или нининининини... Ай сОпри се, моля те!
-
Е аз го знам Веселяка, той винаги пише едни такива "изключително позитивни" коментари, а когато го питаш какво е искал да каже, обикновено отговаря така, че никой да не може да го разбере! Навярно човекът иска повече внимание! Ха ха ха!
А както се вижда, разказът е добър!!!! -
За другите потребители не знам, но аз не разбрах почти нищо от дългата пледоария на Румен Митов. Това е така може би, защото аз съм малоумна, а той е големият кукловод, може би... Знаете ли защо навремето сме имали велики писатели и поети като Йовков и Яворов, а сега нямаме? Защото за разлика от сега навремето е имало кой да ги оцени и да види таланта им. А който не е видял таланта на Виктория, наистина жалко! А, и талант, не означава непременно да е харесано написаното в личен стил, а да усетиш думите и страстта, с които авторът борави. С други думи, да те докосне.
-
Редакторите трябва да дойдат и да изнесат труповете. Час по-скоро...
-
veseliak (Румен Митов), съчувствам ти, че ни ти става, ни ти се получава, ама в тези случаи и медицината е безсилна.
Напълно искрено и лично.
Само дето аз няма да те отразя дори - не за друго, ами съм гнуслива. -
Ще имаш думата някъде другаде, където може и да значи нещо ! А сега се разкарай от личното ми пространство, червей ! И никога повече не смей да ме обиждаш !
-
Аз пък ти казвам браво! Продължавай все така! Много си добра! А и не обръщай внимание на лошите коментари на провокаторите, имащи за цел да те стъпчат, а давай смело по пътя, по който си поела!!
-
Леле колко насериозно са се взели някои!
То анализи, то критики, то диагнози...
Че връщане пак и пак...
Някои май забравят защо сме тук - имам предвид четящите, не пишещите - да си намерим нещо ново, което да ни хареса. По един или друг начин.
Знаете ли колко текстове не съм дочитала? Ами просто не са моите.
Минавам към следвашия, но без преди това да се изхрача по автора му - разбрала недоразбрала.
Имам усещането, че тук наобикалят тролове и само си търсят с кого и за какво да се заядат, че да си получат своето внимание и доза светлина в прожекторите. На всяка цена!
Пиши си, момиче, винаги ще има такива, които ще те четат с удоволстие и такива, които няма да възприемат текстовете ти. Но, докато не се научим да спрем да мразим по "принцип", ще получаваш и подобна жлъч.
А, и да не забравя - и аз съм от шесткостващите - и много моля никой да не си позволява да има и изказва мнение за мен. -
Аз искам да кажа нещо като силно се надявам това да са финалните ми думи. Разказът беше замислен с цел - да провокира, да е нещо различно, да покаже един гротесков свят. Наясно бях, че ще предизвика всякакви реакции и емоции, но смятам, че всички ние, включвам и себе си, прекаляваме с коментарите и обидите. Затова, моля ви, нека се спре до тук. Който го е разбрал - чудесно, който смята, че е отвратителен - добре,нека мине към друго произведение и да не се наслагват повече негативни чувства.
-
Не ми хареса. Субективна съм, естетическото в мен се съпротивлява. Пошло е, на ниво елементарност. И Дьо Сад, Батай и Зюскинд са извратени, Мирбо има цяла книга за това колко изобретателен може да е човек в жестокостта си, но горното е просто противно. Съжалявам, че го прочетох, съсипа ми настроението. Произведението не е подходящо и за лица над 18 години, освен ако не са садо-мазо. Може би трябва да го публикувате в специализиран сайт.
-
Според Румен Митов всички със 6-ците сме "изтрещели чалгаджии", "малоумници" и не на последно място "сайтово общество"-каквото и да значи това. Румене, първо-мразя чалга от дъното на душата си! Второ-в никакъв случай не съм малоумна! Трето-да от сайтовото общество съм! И четвърто, не смяташ ли, че си позволяваш прекалено много, да обиждаш така хора, за които не знаеш и една стотна. И пето, последно, не си ти човекът, който ще ми казва, каква оценка да слагам, налагайки комплексарското ти мнение! Цък-цък, язък!!! Виктория, съжалявам, че така се набърках, но се усетих лично обидена.
-
Това, че ограничеността ти пречи да го разбереш, не е мой проблем. Не знам някой автор да слага "упътване" към нещата, които пише. В крайна сметка за всичко си има публика. Ти не си от моята, затова ако обичаш не коментирай повече.
-
На мен няма какво да ми олеква, ти си тоя, който не спира с философстването
-
Чичко, знаеш ли какво? Ще трябва да те разочаровам - нито слушам чалга, нито на балът ми си бях показала прелестите. И не аз, а ти плачеш за внимание, щом продължаваш с коментарите. Като не те интересувам, не ми гледай профила. И стига избиване на комплекси с тея шестици - казах ти, пиши ми слаб 2 и дано ти падне камъка от шията!
-
Тогава ти, veseliak (Румен Митов), защо му отдели толкова време? В отговор на обвиненията, които ми отправяш, мога да кажа само едно - има един Х, горе в дясно на екрана, а също и една стрелка, само че в ляво. Дано знаеш за какво се използват За жалкото шестосване - никой не съм молила за каквато и да е оценка. Като ти е такъв проблем - сложи ми една двойка да ти олекне на душата. За мен жалко е да си противоречиш, както в случая - не заслужавало внимание, че защо му отдели толкова тогава ?! Ей, хора, осъзнайте се малко. Уж аз не съм имала житейски опит, ама май и на вас ви куцат някой неща...
Кавичките в началото и края са въображаем цитат на предсмъртното писмо на героя, а не на реален и съществуващ такъв - поне като четете и правите забележки обърнете внимание на кое! И не си позволявай иронично да ми обясняваш над какво се "напиням" да разсъждавам и над какво не! Това, че не съм ти на годините, не ти дава това право
А, и едно последно нещо - първо, аристократът, който проповядва и човекът, който взима парите са различни лица, но дори и да се сметнат за едно - пак може да се определи като правилно, защото това е ужасът, който вилнее и днес - правиш това, което казваш, че не трябва да се случва!
Оф, уж умни хора, зрели, видяли 2 и 200, а трябва да им се интерпретират думите.... -
И за Антихриста да ме обявите, нито мнението на когото и да е ще ми повлияе, нито ще спра да изразявам вижданията си под формата на измислици. На Боряна благодаря за прекрасната прогноза за бъдещето и защитата, но аз пиша за себе си и тъй като "обществото" явно не разбира какво искам да кажа, най-много да стана умиращ от глад писател :D
-
Виктория, моето мнение - ако се заемеш с писането професионално, нищо чудно след някоя и друга година да ти искаме автографи.Аз като един същински магистър по психология, искам да кажа, че богатата фантазия у човека не означава, че той има психични отклонения. Напротив, това е дар, който го прави не само по-силен, но и по-щастлив. Хора, научете се да различавате фантазия от реалност. Аз обожавам филми за серийни убийци, без това да прави мен самата такава. Харесвам да разнищвам нещата у нещата, така както направих и за този разказ на Виктория. Поздрави!
-
Личното ми, неангажиращо мнение е, че авторът на това " произведение" трябва спешно да потърси специализирана, медицинска помощ!В тези писания явно прозират психични отклонения!
-
За първи път чувам заглавието на този филм, ще го гледам, за да видя до колко сюжетите си приличат
-
Andromaha (Белла ): Не знам кой и по каква причина ти е дал линка, но се радвам, че поне един човек погледна отвъд грубите сцени и разбра смисъла на написаното.
-
Към критикуващите - дали пък не се вземаме прекалено насериозно? Или може би някой тук се смята достоен да се сравнява със Ствън Кинг, например? И, ако не е така, да не си позволява да качва материали, така ли?
Ние тук просто пишем и показваме на другите неща, по начина, по който ги усещаме в даден момент.
Поздравления за администраторите - трябва да има всякакви текстове - различни и скандални, включително. Нека всеки прецени какво да чете.
Изобщо не е нужно да си "психо", за да имаш поглед върху деградацията и поведението на оскотелия човек, например.
Момичето очевидно не се възприема като творец от световен мащаб, така че, не я принуждавайте да се оправдава за това, че е описала една от възможните страни на поведение и самовъзприемане на човека.
На мен ми хареса - сюжетът може да не е оригинален, но етюдът е описан добре, повествованието е силно въздействащо (Явно е такова, щом е предизвикало тези реакции.), а езикът е достатъчно богат и изразителен.
От мен, поздравления! -
Чета ти коментарите и се чудя защо продължаваш да си налагаш мнението. И отново твърдя, че не разбираш, тъй като нито ме познаваш, нит знаеш коя съм и т.н., но коментираш нали... Ти пък прочети някои сценарии за филми и тогава говори за "болни хора". Не смятам за пореден път да превръщам една ИЗМИСЛЕНА история в дебат, пак казвам - благодаря, на модераторите, че я публикуваха, да, беше замислено точно с тази цел - да е нещо, което да удари в земята много хора, но и сега трябва да плащам цената на "масата". Така да бъде тогава! И не приемам на базата на едно въображение, да ми бъдат приписвани етикети!!!
-
Какъв извратен, черен и заблуден мозък трябва да имаш, за да виждаш най-извратените и зли неща в света, даже самата ти да си ги измисляш!Внимавай, с каквито очи гледа човек, такъв е той..както е написал някога един много мъдър човек в "Еклесиаст", и както го цитират много англичаните: For as the eye of one is able to perceive, so is that person altogether! (Ecclesiastes).А това не е изкуство, нито творчество, защото да твориш означава да твориш този свят и да дишаш с него живот,даже без да го съдиш. Доста си сърдита на себе си и на всички, и съдиш всеки, дръзнал да си изкаже мнението, за тебе е единствено плюене и, естествено, те не разбират нищо..Има автори, които обичат да обрисуват живота с цялата му пълнота, и злото основно, но когато пишат, те действително творят. Прочети един Стийг Ларсон (Stieg Larsson), съвременен е...
-
Коя си ти, фантазио безверна?
Другар на думите или черен сатана.
А може би да бъдеш вярна,
не на красотата земна,
а на пошлостта.
Как децата ни ти учиш,
на правда, смислен нов живот... не знам.
Понякога умееш да сполучиш,
изверги да превърнеш ти, от нам. -
За грешките - може и да има, на един дъх е писано, когато имам време ще ги поправя. По отношение на "елементарно преекспонирани елементи" - не смятам, че нещата трябва да се казват сложно, за да се правим на велики писачи А в отговор на "психо" - то - не ме държат в блуза с дълги ръкави и ръце зад гърба, просто е различен вид творчество. Това, че пиша така, не означава, че в реалия свят съм такава
P.S. Не случайно с големи букви в самото начало съм написала кой не трябва да го чете....ама това е човекът - любопитен, все да знае, после да плюе
Айде със здраве, а следващите коментиращи ще помоля да не критикуват неща, които не разбират -
Брутално и извратено са само ласкави определения за написаното и за мозъка, който е могъл да го измисли.
Като текст - доста елементарно преекспонирани елементи. Да не говорим за безбройните правописни грешки. (И "гной" е в женски род.)
Психо е меко казано, ужас!!! -
Благодаря, че го публикувахте, наистина го оценявам!
-
Колебах се дълго дали изобщо да го кача. Без редакция.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
------------------------------------------------------------------
Много актуално послание, съдържа оригиналния ти разказ! ПОЗДРАВИ!