БЛАГОСЛОВИЯ

            Времето беше хубаво, но постоянните посетители на детския кът, пак се събраха в сладкарницата.

-          Вики, слънчице, липсваше ми! – Милена, аниматорката, протегна ръце и

мъничето се сгуши в прегръдката ù - Хубаво ли е в яслата, миличка?

-          Да. Вики не плаче. Вики е голяма.

-          Я да видя - Милена я измери с поглед и се усмихна – наистина си пораснала,

слънце!

-          Искам в топките с теб!

-          Скачай вътре, сега идвам. Изтича до модула с топките и приклекна смешно:

-          Еднооо - погледна дали я наблюдава - двеее, трииии, пет! - скочи и се зарови

в топките.

-          Браво!- плесна с ръце Милена. 

С периферното си зрение забеляза близначките, които влизаха с баща си в сладкарницата. Изтичаха към нея и засияха.

            -   Здравейте, звездички - гушна ги едновременно и те сплетоха ръчички около врата й. – Боже, колко сте хубави! Как беше в градината днес?

            -    Имаше супа с картофчета...

            -    И морковчета, и месенце - прекъсна сестра си Лини.

            -    Вкуснооо - усмихна се Милена. - С какво ще играем?

            -    Искам пластелина - Кари тръгна към масата в дъното на залата.

            -    Аз „Ну, погоди”.

            -   Добре, ела да дадем пластелина на Кари и ще ти пусна филмчето в другата зала.

            -    Миенаааа - извика Вики от топките.

            -    Кажи, слънце.

            -    Елааа.

            -    Сега Ангелче, минутка само.

През вратата влетя Дими и застана пред Милена. Хвана ръката й и вдигна главичка за целувка.

-          Дими! Съкровище! - целуна го по челото.

-          Играем хокея - вече я водеше към масата за хокей.

Беше й особено скъп. Не защото беше аутист - не го съжаляваше, нито разграничаваше от другите деца. Просто го обичаше различно. Дими живееше в свой  свят и рамките на „матрицата” се разпадаха в чистотата му.

            За по-малко от 30 минути детският кът се превърна в царство на игрите и смеха. „Критичната точка”- помисли си Милена, а очите й бяха на четири. Беше абсурдно да обърне внимание на всички, събраха се над 15 деца - а те си го искаха. Пусна диска с „Ало, ало, Слънчице” и ги събра около себе си да танцуват.

Усети погледа и се обърна. Симеона стоеше до плъзгащата врата, разделяща сладкарницата от детския кът и я гледаше. Милена винаги потръпваше, когато видеше сериозното й личице - беше неестествено. Никога не я прегръщаше, когато я посреща, докато сама не протегне ръчички. Долови това правило още първия път - наложи го Мони. И сега, седна на земята пред нея и я погледна нежно.

-          Здравей, Ангелче! Добре си ми дошла!

-          Здравей - едва доловимо, очичките се усмихнаха.

-          Искам да те гушна - намигна подкупващо.

Коричката лед на сериозното личице се пропука и тя протегна ръчички.

-          Хайде да танцуваме с другите - понечи да я хване, но тя се дръпна.

-          Мони при куклите.

Въгленът на тревогата жегна Милена:

-          Искаш ли и аз да играя с теб?

-          Аз сама.

-          Добре - изпрати я с поглед и надеждата, че ще е различна играта й с куклите.

С танцова стъпка се включи в импровизирания дансинг. Още с първите тактове на следващата песен, еуфорията преля. Всички пляскаха с ръце и пееха „Оранжево небето..."  В тези мигове на чиста радост, Милена се превръщаше в дете и забравяше коя е, какво е, къде е...

            -    Слънцета сияйнииии, изморихте мееее...

            -   Починеш малко и пак - поклати глава Лини.

Седнаха на килима. Вики пипна челото й и притеснено наклони главичка:

-          Миена изпотена! Мама кара се!

Тревожното й личице разсмя Милена:

-          Обичам те, съкровище!- гушна я като бебе и Вики притихна щастлива.

Дими седна на колене пред нея и сериозен я погледна:

-          Обичаш Дими?

-          Безкрайно много, Ангелче.

Погледна я неразбиращо...

-          Милена много обича Дими!

Думите стигнаха до него и се усмихна доволен.

-          Искам приказката за Пепеляшка - Принцесата й подаде книжката.

-          Чудесна идея! Хайде, прекрасни мои, елате да почетем.

 Наобиколиха я. Погледна ги и се засмя:

-          Хах... като квачка с пиленцата. Всички ли сме тук. Опааа, едно пиленце

липсвааа. Само, да доведа Симонка от другата зала и започваме приказката.

Видя я и парчето стъкло пак задра отвътре. Беше съблякла две кукли голи и ги притискаше една в друга. Клекна до малката масичка, на която си играеше и я погали с тъжен поглед:

-          Слънчице, защо пак си ги съблякла? Студено им е...

-          Те обичат се.

-          Хайде да ги облечем и ще ти разкажа приказка.

-          Не, така стоят! – усмивката се стопи и пукнатините на коричката лед се

споиха в изражението й.

-          Чао, Милена- извикаха близначките и се спуснаха към нея за прегръдка.

-          Тръгвате ли, звездички? До утре, бонбончета!

-          Хихихи... – закискаха се и заповтаряха - бонбончета, бонбончета...

-          Ами да, толкова сте вкусни, че... ще ви изяяям!

На вратата се показа майката на Симеона:

-          Извикайте я, тръгваме.

Милена всеки път се чудеше, дали да сподели. Ами ако коренът беше в семейството? Ами ако пък притесненията й бяха безпочвени? Възможно е и нещо гледано по телевизията да се е запечатало в съзнанието на детето. Но затвореността, отчуждението от общите игри и това сериозно личице... Винаги след посещенията на Симеона, в Милена оставаше гнетяща утайка.

            Наближаваше осем. Децата си тръгнаха. Милена спря музиката и седна в модула с топките. Зарея поглед в сгъстяващия се здрач. Видя ангелчетата си. Беше невъзможно  работният й ден да приключи с изпращането на последното дете. Поне още час оставаше в светлия им плен. Познаваше всяки жест, усмивка, поглед, настроение... Растяха пред очите й, променяха се. А промяната я натъжаваше, когато беше белязана от „матрицата”. Тази вечер я долови в двегодишната Вики. Три седмици от тръгването й на ясла и видя отпечатъка. Нямаше как да го сбърка - невидими юзди бяха укротили своенравната жизнерадост. Габи - Принцесата! Само на пет, а "матрицата" вече трасираше с празни мечти. Тя  не се обръщаше, когато я назовеш с името й. Не се разделяше с дамската си чантичка, дори когато скачаше в топките. А тя съдържаше цялата необходима козметика за млада госпожица. Знаеше имената на всички фолк-певици, беше влюбена в Преслава и... в себе си. Освен всичко, изискваше да й засвидетелстват короната, ако не, се цупеше и ставаше жестока. Имаше все още непокътнати, живи зрънца, но нямаше кой да ги полива. Повечето от момченцата носеха тестета с карти на чудовища, разменяха си ги, превъплащаваха се в най- силните и разиграваха битки. "Фреди мравката", " Плодчетата", "Пчеличката Мая"...  за повечето деца бяха "тъпа скука". „Матрицата” нанасяше първия щрих в семейството. В яслата очертаваше силуета. В детската градина вече рамкираше, а училището, окончателно зазиждаше светлината на Душата в правилата, нормите и размитите ценности на времето... Тъгата се притаи до Милена и миг преди да нахлуе... Трепна от докосването, но не се обърна - вече знаеше кой е. Две ръчички притис наха очите й.

-          Познай кой е?

-          Ррр... Росен!

-          Неее.

-          Радослав!

-          Нееее.

-          Последен опит и се предавам - изпъшка Милена - Румеееен.

-          Даааа, аз съм - скочи в топките и седна пред нея.

-          Руми, съкровище... Толкова ми липсваше! - погали го и се прегърнаха.

-          Ох, и ти на мен. Бях болен малко. Ама малко, но за всеки случай идваме

късничко, да не заразя някое дете - стана сериозен и я погледна настоятелно-съсредоточено.

-          Какво? - учуди се Милена.

-          Забрави нещо?

-          Аз? Какво съм... Ахааа, косата?

-          Ами да, нали ми обеща- само докато съм тук. Няма да ти пречи, аз ще ти я

оправя. Чакай, обърни се, аз ще го махна - свали ластика и зарови ръце в косата й. – Красива е и мекичка, и мирише на хубаво.

-          Какво нежно Ангелче си ми! – понечи да се обърне.

-          Чакай малко, само да я оправя.

„Малкото” нямаше да е малко, ако не беше се надигнала:

-          С какво ще играем, миличък?

-          Не ми се играе. Да си поговорим тук, в топките.

-          Добре.

Седнаха един срещу друг с кръстосани крака в позата на Буда и се погледнаха усмихнати.

-          Знаеш ли, че някой ден тати ще ме заведе в Тибет?

-          Тибет!? Той ли ти каза?

-          Не, аз знам.

-          Кой ти разказа за Тибет?

-          Ами никой, но ми е познато някак си.

Милена всеки път се изненадваше от проникващия поглед на петгодишния Румен, неизменната поза, в която сядаше съвсем естествено, разсъжденията, асоциациите му... Слагайки го в мислите си до другите деца, той се открояваше, с някаква мълчаливо- стаена дълбочина. Не беше затвореност, беше мъдрост. Понякога Милена имаше чувството, че е от друго време и случайно е попаднал тук.

-          Коя топка най ти харесва, Милена?

-          Кой цвят ли?

-          Да.

-          Зеленият и жълтият.

-          Защо тогава не се обличаш с такива дрехи?

-          Ами, не знам. Но вкъщи всичко е много зелено и много жълто.

-          Ще ме поканиш ли на гости?

-          Разбира се!

-          Зеленото е много разумно, като сърчице. А жълтото е някак гладко - погледът му се рееше извън видимото.

-          Как точно е това гладко?

-          Ами - замисли се - някак меко- гладко.

-          А ти кой цвят харесваш?

-          Този - в ръката си държеше лилава топка. – Сигурно ти се вижда като тъмен, но не е. Аз го виждам като...

-          Като?

Баща му влезе:

-          Руми, тръгваме. Мама се обади, че се е върнала.

Разочарован, излезе от модула:

-          Може ли ти да ме облечеш Милена?

-          Да Ангелче, с удоволствие.

Изпратиха се с прегръдка. Преди да излезе, Руми се обърна:

-          Не я вързвай, така си по- хубава - и смешно намигна.

-          Няма, обещавам!

Утайката я нямаше. Едно петгодишно дете я отми със светлината си. А и Дими

сякаш надникна в мислите й, за да разсее окончателно сянката на „матрицата”.

            Милена тръгна усмихната от работа... Работа ли? Благословия!

01.05.2011