Близнакът
Взирам се в тъмното. Луната хвърля сребристи отблясъци в тъмния прозорец. Осветява него. Или може би осветява мен. Косата му е сребриста. Очите му черни като нощта. Усмихва се. Белите му зъби проблясват хищно. Мирише на кръв. Сладникав, метален, стипчив аромат. Просмуква се в същността ми. Замайва главата ми. Крещя. А може би не. Не се чува звук. Само ледена, оглушителна тишина. Той се взира в мен. Аз не откъсвам очи от неговите. Той поставя длани на стъклото. Бялото му лице се долепя до стъклото. Устните му мълвят нещо. Взирам се като омагьосан. Чувам режещ, стържещ глас в главата си:
- Отвори ми!
Не помръдвам. Очите му ме изпиват. Пулсът ми се ускорява! Дланите ми се пътят, когато стискам завивката с юмруци. Чувам блъскането на вятъра в прозореца. Не, не е вятър. Той... не, да не би аз да блъскам в стъклата. Това не може да е вярно. Определено това не съм аз. Изправям се. Краката ми сами ме повеждат към осветеното от луната бледо лице. Искам да спра. Не, не мога. Вдигам ръце. Открехвам прозореца. Трябва да спра, но тялото ми е оловно и не се подчинява. Той стои срещу мен. Взира се в душата ми. Това съм аз. Или може би не. Ръцете ми са същите. Усмихвам се на себе си. Протягам ръка. Кожата е студена. Не, това не съм аз. Това е някой друг. Това е нещо друго. Съществото отваря уста. Поглъща душата ми. Изчезвам. Разтварям се във въздуха. В стаята е само той. Клати сребристата си глава. Лицето му се изкривява в усмивка. Обръща се. Ляга вторите завивки. Черните му очи се взират в тавана. Устните му мълвят.
- Всички вие ще умрете.
© Дора Нонинска All rights reserved.