Близо
Анабел вече подушваше екваториалните гори и впрегна малкото си останали сили в полубяг. Задният ѝ ляв крак беше сериозно пострадал преди три дни при нападението на прайд лъвове. В настаналата паника загуби от очи Мия, дъщеря си. Повече не я видя. Отказа да тръгне. Чакаше я. Тогава стадото я изостави.
Сухият сезон продължаваше вече два месеца. А някъде там пред нея, сухите двуметрови треви ще се сменят от прясна зеленина, сенчести баобаби и непресъхнали водоеми.
Надяваше се, че Мия е добре и инстинктът ѝ я е повел в същата посока.
Скоро достигна крайната точка на пътуването. Снишкваше се в тревите и въртеше ушите си като сателити, долавяйки всяко трепване на тревичка или клонче. Нахрани се.
Свечеряваше. Беше ѝ трудно да се отпусне, но умората я обземаше и тя ѝ се подчини. Избра гъсто прикритие от дървета и се строполи.
Шира беше умел ловец. И лидер. Уважаван боец сред гепардите. Белезите му увековечаваха стотиците сражения, през които беше минал.
Беше заел позиция на едно възвишение и чакаше антилопата да се отпусне в покоите си. С годините се беше научил на търпение. Наблюдаваше я, още докато идваше. Куца. Лесна плячка. Но той искаше да види дали ще дойдат и други. Някое по-голямо предизвикателство, което да изпита силите и уменията му... Но нямаше други. Само тази ранена женска, която си нямаше стадо. И нямаше да липсва никому... Приготви се.
Сега беше моментът за атака. Очите му светеха в мрака. Движенията му бяха бавни и премерени.
Четири-пет скока и щеше да се озове при плячката.
Мия го забеляза. Беше на двайсетина метра от него. Знаеше, че той дебне. Дали подушваше страха ѝ?
Залегна и опря бялото си коремче в земята. Чу шум. Той се затича. Тропот през тревата. Две животни. Едното е чифтокопитно. Резки завои. Пак бяг. Нещо тупна. Тишина.
Борба. Стон. Пак тишина. Гепардът беше хванал жертвата си. Сега ще е зает с нея. А други хищници няма наоколо. Беше сигурна. Имаше непогрешимо обоняние. Дори за секунда ѝ се стори, че долавя нещо много познато. Мирис на спомен. Влажен. Кървав. Още топъл.
Мия се престраши да тръгне. Отдалечи се бързо навътре към гората. Усещаше, че майка ѝ също е някъде тук. Близо. Много близо.
© Jane Doe All rights reserved.
